Grey - Blue Book
„Защо извънземните винаги се представят от „очевидците“ като същества с големи глави? Нима това е някакво универсално клише? Колко тривиално – щом не е от Земята е кльощав, а вместо глава има пъпеш на тънкия си врат и владее телепатия, която излъчва през огромните си непроницаеми черни очи! О, и забравих, задължително е сив. Само не мога да разбера, от всичко, което съм чел, слушал или гледал – сив гащеризон ли носи или е извънземно нудист, щото, ако носиш трико с цвят на кожата си – това е просто проява на лош вкус“.
Такива мисли ме тормозеха. Или не, по-скоро си ги въртях из главата, за да забравя колко тежка е раницата и техниката, която мъкнех със себе си.
„Няма що, страшен Клуб за регистриране на НЛО и паранормални явления“ – 3-ма души, от които само един ходи на експедиции и си плаща членския внос.“ Въпреки че постоянно обяснявах на хората, че интересът ми е по-скоро научен, отколкото сензационен – всички ме гледаха с лека насмешка когато говорех за хобито си. Не мога да разбера едно обаче – защо е нормално да ходиш в планината, за да юркаш по склона с колело, да се катериш по скали, да се спускаш с лодка или просто да ядеш кюфтета в хижата, а не е нормално да направиш преход до някое отдалечено местенце в планината и да поснимаш малко посипаното със звезди небе в търсене на странни светлини и явления, които после да постнеш в международна база данни за наблюдение на нощното небе. Интересно е, че тези занимания наистина имаха научен характер и за тези записи и фотографии не знаеше никой. Те бяха далеко от нездравите усилия на крейзи уфолозите, които по меркантилни причини или от скука коментираха стотиците фалшиви материали в нета. Ментета, не че не разчитах на това в избора си на места, които да посетя. Слушах градски и селски легенди от планинари, къмпингари и виладжии, маркирах ги на една карта и щом около някое местенце се струпваха повече курсорчета, стягах раницата и тръгвах. Разбира се – винаги с наденичка, бира и ракия.
„Надяваш ли се на нещо, а? Разбира се – на хубаво безоблачно небе и на много звезди и сателити“. Дали съм пораженец или песимист за собствената си дейност? По скоро – да! Но винаги можеш да броиш сателитите или да търсиш съзвездия. Имах и няколко попадения, въпреки че критичният ми начин на мислене не ми позволяваше да ги вземам много насериозно. Просто интересни светлини, повече от които лесно можеха да се обяснят със законите на физиката или коварните трикове, които ни поднасяха собствените ни тела в комбинация с малко повече ракия. Така или иначе, другите хобита в планината не са по-малко безсмислени. Най-важното е, че ти връщат баланса в сивото ежедневие от понеделник до петък.
„Да, ежедневието ни е сиво, както недосегаемите ми приятели с пъпешите на раменете – сивото е доминиращ цвят – там, където няма достатъчно яснота, винаги е така.“
С появата на съвременните технологии в сферата на графичния дизайн всеки порядъчно упорит и луд вече е способен да направи достатъчно добра чиния или даже извънземен, които да убедят всеки достатъчно тъп, че са реални. Какво, не вярвате ли? А спомняте ли си как по националната телевизия дадоха кадри на орел, който отвлича дете, а после стана ясно, че са курсова работа на бъдещия Спилбърг или Лукас… Това ми даде тласък да започна. Нещо като опит да разчистя медийната помия. И все пак, ако можех поне веднъж да ги зърна, щях да съм много щастлив и, разбира се, да натрия носовете на онези тъпаци – рибари и байкъри.
„Само веднъж да ги видя“ – дори не усетих дали го изрекох на глас или в ума си!
Понякога се тревожех за клишетата в моето хоби. Извънземните задължително трябва да дойдат в непрогледната нощ, яздейки неизменните си летящи чинни, да те отвлекат и да ти напъхат сонда в задника. Звучи ви познато, нали!? Може би ходех в планината с преспиване, защото обичах огънят и наденицата, а и снимките на нощното небе наистина си заслужаваха. Сега, като се замисля, обаче, приятните предимства на хобито ми май бяха по-малко привлекателни пред заплахата за анална сонда и телепатична доминация. Най-вероятно затова рядко се случваше някой да дойде с мен. Но какво пък, къде човек може да остане сам в днешно време.
Улисан в размисли се качих на хълмовете над село Царичина, място, упорито пропускано от мен до този момент, поради ред причини. Славата му на изключително менте, погълнало маса държавни пари – нещо достойно за омраза от едно бедно общество, като нашето. Българският Розуел беше направил за смях българската армия, която търси в центъра на селото първото разумно същество, населявало земята. По-късно се намесиха и извънземни, контактьори и екстрасенси, които охотно са ползвали военната тайна, за да харчат тлъсти суми от родния бюджет. Жалко, че проектът е неуспешен, въпреки пророкуванията на самата Ванга – каква цинична ирония.
Започнах да се оглеждам за място, на което да имам максимален обзор, за да разпъна техниката, но да бъда и на завет. Спрях се на слънчева широка поляна, на върха на малък хълм, заобиколен с пръстен от стари дъбове. Местността даваше прекрасна възможност да разгърна техническите способности на панорамната камера. Метнах раницата, поставих внимателно сака на земята и се залових за работа. Разпънах стативите, закачих камерата и фотото, сглобих импровизирания пулт и го свързах към малката слънчева батерия. Реших да изпия една бира преди да пусна проследяващия софтуер и да се захвана с дървата и манджата. Не разпънах триногото столче, защото избрах място за бивака до повалено старо дърво, чийто дънер беше много удобен за сядане и облягане.
Извадих кенчето от термо торбата, седнах, опънах гръб на падналия ствол, израдвах се на звука от изравняването на налягането и жадно надигнах бирата. Слънцето ме заслепи за секунда, но удоволствието от студената газирана течност притъпяваше паренето в очите.
„Студена бира, готино място, мъжкар съм…“, наведох надолу глава, пред очите ми играеха буйни слънчеви зайчета и тогава… Тогава, само за секунда, всички клишета умряха. На отсрещната страна на поляната мярнах средна на ръст хуманоидна фигура. Първо си помислих, че слънцето си прави шеги с очите ми, но не! От близо 100 метра разстояние в мен се взираха две огромни почти триъгълни черни очи. Съществото носеше плътен сив комбинезон с висока яка, под който с най-малки детайли се очертаваше нереално ефирното му елегантно тяло, контрастиращо с огромната по размер глава. Да, всъщност поразителен контраст имаше и в млечнобялата му кожа, която допълнително подчертаваше черните очи. То помаха с дясната си ръка. Каква ръка само – пръстите бяха дълги и възлести, дланта по-широка от гръдния кош, ноктите дълги и заострени, черни издатъци върху млечната кожа.
– Мога ли да се приближа – звукът се разнесе от неговата страна на поляната, но съществото не помръдваше малката си лишена от устни цепка под едва забележимия нос.
Странно, единственото, което усетих в този важен за мен момент бе как бирата се стича между краката ми, а чатала ми подгизва. Съществото продължаваше да стои с вдигната десница и отново зададе същия въпрос.
„Мразя хобито си!” Тялото и мозъкът ми очевидно не можеха да вземат правилното решение – страхът, адреналинът и паниката се бореха за надмощие в мен, погледнах назад, прииска ми се да побягна, но просто стоях вкаменен на място си.
– Ако искаш, ще си тръгна. – Безмълвно повтори съществото. – Не се притеснявай!
Какво означава да си голям глупак – да мечтаеш за нещо цял живот и когато имаш възможност да го постигнеш, просто да се осереш. Станах решително, припряно избърсах лепкавите си ръце в дънките и махайки с ръка подвикнах:
– Ела, приближи се!
Направо не можех да повярвам! А най-интересното в случая се оказа, че се притеснявах колко нелепо изглеждам. Не знам защо реших, че докато идваше към мен, създанието гледаше петното между краката ми.
– Не съм се изпуснал, просто не те очаквах и се залях с бира.
Не знам дали това, което твърдях беше вярно, но си дадох сметка колко нелепи сме ние човеците. Това същество беше от друга планета, може би от друга вселена или реалност, а аз му се оправдавам, че не съм се напикал.
– Не се притеснявай, няма да те нараня. – заяви ми съществото, без да говори.
Уверенията му бяха абсолютно необходими. Начинът му на придвижване беше доста особен и много напомняше на животно, което се готви да те спипа в лапите си. То ходеше с вдигнати напред длани, тялото му се извиваше назад под формата на буквата s, а главата висеше най-отзад, балансирайки леко пружиниращите му крачки. Изглеждаше смешно и крехко, но лекотата, с която се движеше плавно напред ми подсказваше, че мога само да му вярвам, защото в противен случай нямаше никакво значение. Най-вероятно гоненицата щеше да свърши много бързо. Това някак си ме успокои и аз започнах да се държа по-смислено.
– Чрез телепатия ли общуваме?!
– Ха, не, ти не си способен на телепатия или поне не на високо комуникативно ниво.
– А как тогава те чувам, без да говориш?
– Разговарям с теб посредством машина за автоматичен превод, аз дори не мога да издавам звуци на вашия език. Преди нашата раса сме си общували чрез обмяна на аромати, затова и почти нямам уши.
– Интересно, а какво правиш тук?
– Дойдох да те видя, нали се занимаваш със заснемането ни!?!
– Това устройство за превод – направо се учудих от себе си – отразява ли ирония и майтапи?
Съществото замълча за малко, погледна леко настрани все едно търси нещо и после се втренчи директно в очите ми, изтръпнах…
– Настроено е да отразява всичките ми емоционални нюанси, а също и да превежда твоите. На мен ми е леко весело в момента, а ти си доста…, химическият ти баланс показва – уплашен си и си объркан. Не се притеснявай и аз за първи път виждам разумно същество от друг вид.
Това уточнение ми позволи да се поотпусна, щом едно извънземно може да ти говори с лека насмешка, а после да се впусне в обяснителен режим – то нещата не отиваха на погребение, засега.
– Да не се опитваш да ми кажеш, че аз досега съм съществувал толкова за теб, колкото и ти за мен?
– Е, не точно! Ние ви наблюдаваме по-отдавна, отколкото вие нас, а и доста по-успешно.
Очаквах да се усмихне, поне интонацията му беше такава, но малката цепка не помръдваше.
– Защо ни наблюдавате?
– Чакай малко! Аз още нищо не съм те питал. Какъв домакин си ти?! – каза създанието и разпъна в интересен жест напред трипръстата си длан.
Отново се изнервих. Съществото едва ли тежеше повече от 30 килограма, но тази ръка и тези нокти очевидно можеха да отворят безпроблемно дори и руска консерва без инструменти. По-скоро се озъбих, отколкото усмихнах и процедих едвам, едвам.
– Питай?
– Ще ме черпиш ли една бира?
– Ъ?
– Ще ме черпиш ли една бира?
– Ааа, да, заповядай.
Подадох му студеното кенче и той с отработено пинсетно движение го грабна и отвори.
– Ще го изпиеш ли?
– Разбира се, но тъй като ми зададе много въпроси, смятам, че сега е мой ред да питам. Освен това трябва да въведем правила – един въпрос ти, един аз, че иначе все едно съм на разпит.
– Ъъъ, добре – съгласих се аз, като напълно осъзнах слабата си позиция в диалога – на любопитен страхлив туземец. – Питай!
– Аз, преведено на твой език, се обозначавам в обществото ни като Малко прах от тихи нощни стъпки. Ти как се казваш?
– Васил и предполагам, че не си запознат, но сега не значи нищо. Навремето е значело „царствен”.
– Да, и моето „име“ сега не значи нищо, просто така ни различават. – Съществото започна да ме гледа много настойчиво и тогава, не знам дали си въобразих или наистина се случи, чух в съзнанието си „наздраве“. Дигнах бирата, то също!
– Наздраве, изрече преводачът. – Питай!
– Ще бъда по-любезен! Откъде идвате?
– Ами, това е малко по-сложно. Не може да се каже, че е близо или далеч. Вие не можете да стигнете до там, а и аз няма как да ти го обясня или по-скоро ти няма как да го разбереш. Да кажем от друго място.
– От космоса!?
– Оооо, не в космоса не може да се пътува – много е опасно и бавно. Използваме принципи в математиката и физиката, които няма как да разбереш!
В гласа му нямаше опит за обида, но аз се почувствах доста тъжен, защото осъзнах какво има предвид – шимпанзето не може да разбере как работи реактивния двигател. Погледнах надолу в земята и бавно изрекох.
– Питай, защото имам само още един въпрос към теб!
– Защо идваш тук и снимаш небето? Какво очакваш да се случи?
Направо ми се дорева, наистина. Аз цял живот не ходя на риба, за да не ловя шарани, а търся братя по разум и накрая какво…?!?
– Търсих теб, но за съжаление, мое, никога не съм очаквал да те видя. Бях скептик, но все пак се надявах, че ще мога да зърна летящата ти чиния или дори как ми махаш.
– Защо се разстрои?
– Не съм се разстроил – отвърнах му аз заядливо с пълното съзнание, че съм просто едно морско свинче, затворено в аквариум. – Освен това е мой ред да питам.
– Питай?
– Честно да ти кажа, не съм се подготвил много за този диалог, а и очаквах след първата ни среща да бъда изтезаван сексуално с цел научен експеримен, но… ще те питам. Защо ни наблюдавате?
– Душата ми се усмихва! Изучаваме себе си! Не съм искал да те нараня или обидя и не се притеснявай, ще изтрия паметта ти, за да можеш да идваш и пак да снимаш небето!
– Това не е ли мое право – аз да разполагам с паметта си? Или ти, О! Божествений, ще решиш вместо мен!
– Твое право е, ако искаш няма да я трия! За твое успокоение ще ти кажа, че ние не сме единствените разумни същества, които могат да наминат. Така че, спокойно продължавай с хобито си и без това нямам намерение да се снимам с теб.
– Не ми отговори на въпроса!
– Изучаваме себе си.
– Как?
– Нали ме пита за телепатията?
– Да, и?
– Ние общуваме помежду си посредством телепатия, особено когато имаме важни въпроси за решаване – сложни задачи и уравнения, преплитаме своите електромагнитни мозъчни вълни с тази част на мозъка, която вие бихте нарекли телекортекс. Обществото ни е перфектно развито и организирано благодарение на тази способост.
– Какво общо има това с нас?
– Запознат ли си с вашата еволюция?
– Да, чел съм това-онова.
– Човек има три пласта на мозъка – рептилен дял, лимбичен дял и неокортекс, кой от кой по-голям и ефикасен. Ние имаме четири дяла, затова и главата ми е толкова голяма?
– Това не ми дава отговор!?!
– Чу ли наздравицата?
Замислих се какво да отговоря, но потвърдих.
– Вие сте на еволюционен стадий, в който телекортексът ви започва бавно да се формира. Ние се интересуваме от тези процеси, защото когато това се е случило с нас, не сме имали възможност да ги осъзнаем и изучим. Четох вашите книги и разбрах, че хората от векове мечтаят или претендират за подобни способности, но те ще са напълно възможни за вас едва след 500 – 600 хил. години. Дотогава ще постигнете много, но не толкова, колкото след като започнете да работите като истински колектив. За вас това ще е нов стадий на цивилизационно развитие. Разбира се, еволюцията е жестока. Дойдох при теб, защото ме извика, а макар и телекортексът ти да е малък колкото неокортекса на един едър бозайник, ти си много надарен за вида си!
Съществото надигна бирата, после ловко смачка кенчето, превръщайки го в малка металическа шайба. Махна ми с ръка и се обърна.
– Ей – подвикнах аз след него – може ли един последен въпрос?
Съществото обърна главата си наопаки, без да завърта тялото си и в съзнанието ми изникна отчетливо „ПИТАЙ!“
– Видях ръцете ти! Хищник ли си?
Преводачът ми отвърна абсолютно равномерно!
– Еволюцията не познава друг тип разум! – и добави вече весело – Но днес не си в менюто ми!
Малко прах от тихи нощни стъпки завъртя голямата си бяла глава и с всяка изминала крачка започна да избледнява, изчезвайки още преди да стигне до горския пояс, а аз останах да стърча още дълго така с топла бира, мокър чатал и без нито една снимка във фотото.

5633-viking-ship-wallpapers-hd-wallpaperизточник на изображението

Колоните в голямата зала на дома Гротланд хвърляха плътни сенки по покрития с тежки каменни плочи под. Високите сводести тавани оплитаха своята паяжина над тронната зала, улавяйки всеки звук в акустическите си лапи. Огледалата, които събираха слънчевите лъчи от подпокривното пространство, построенo във формата на обърнат кораб, бяха насочени към стената и само няколко биогенераторни ампули хвърляха светлина около трона и широкия му постамент. В тази потискаща атмосфера думите на стария крал звучаха още по-страшно, като присъда. Той вдигна кокалестата си трипръста десница към коленичилия в краката му син и повтори:

–     Решението вече е взето! Ние варгкингите живеем така от столетия, даже от хилядолетия. За двама мъжки, представители на алената лента на Одон, място под един покрив няма. Така е било и така ще бъде!

–     Не оспорвам това, просто питам, защо трябва да обърна завинаги гръб на твоята лодка.

–     Аз видях слънчевите лъчи за пръв път на планетата Кромлан. Баща ми, твоят дядо, беше смел и безразсъден варг и истински вихър в битка, на трапезата и разбира се в спалнята. Аз бях седмата от деветте му мъжки рожби. За да не разпилява силите на кралството, твоят чичо, престолонаследникът Драгкар, очисти повечето от братята ми на тренировка, лов или по време на пътувания още преди да получат първия си пояс. Драгкор и Дрогкер загинаха в битката при Свахадолен, а Драгкар с малка дружина успя да срази врага въпреки очертаващия се разгром за рода ни. Баща ми наблюдаваше всичко това, без да пророни нито сълза, напротив – с лека усмивка, защото знаеше, че оставя след себе си наследник, който ще управлява със здрава ръка домът Драгка. Аз оцелях, защото дадох обет, че при пълнолетие ще излезна през бащиния си праг само с прирождения ми кораб и толкова хора и стока, колкото той побира.

Той посочи към високите арки, където симетрично на равни разстояния бяха наредени носовите символи на корабите, с които беше основан домът Гротланд. Те изобразяваха главите на крилати стринберги, които с множеството си изцъклени очи се взираха застрашително в дребните фигурки под тях.

–   Започнах от нищото и построих здрав дом. Няма да наруша традицията и да позволя той да пропадне. На всеки варг от коляното на Одон, се полагат по тридесет кораба с екипажа и инвентара им. Аз тръгнах със седем, защото старият крал се смили и позволи да взема прирождените кораби на покойните си братя. С тях пътувах дълго, обикалях, грабих, воювах и накрая намерих дом, който да наричам мой. Изградих го стабилен и голям благодарение на закона, който ни е даден от стотици години, закон който няма да наруша.

Принцът въздъхна тежко, но очевидно нямаше намерения да се отказва. Той вдигна глава, погледна баща си право в очите и заговори бавно:

–        Ти сам каза, че си се споразумял с брат си, законът е бил нарушен от баща ти – останал си жив, но с по-малко наследство. Защо, ако законът на варгите е нарушен тогава, това не може да стане и сега. Аз изучих седемте науки и дори не съм докосвал двуостър варгски резец досега. Нито мога, нито искам да пътувам, грабя и воювам. Ще дам обет, че се отказвам от наследството и ще строя кораби и …

Кралят стана от трона и грубо го прекъсна:

–    И ще сложиш край на семката ни Грота Гротландсон – твоята и нашата. Произнасям последната си дума – до месец зура на тази година да напуснеш бащиния си дом, за да намериш твоя земя, в която да обърнеш кораба си! Давам ти това, което ти се полага по право – тридесет дълги кораба, десет дузини от най-добрите си войни. Всички второродни мъже и жени в дома ми ще те последват. Ще напълня трюмовете ти, ще дойда до гладките кейове, за да те прегърна със сълзи в очите, да те целуна и да ти кажа: „Върви чадо мое и не се връщай назад“.

Кралят удари с жезъла си в пода. От дясно се приближиха двама стареи. Те внимателно опасаха дебел кафяв пояс около снагата на принца. Единият вдигна пред лицето му малка кръгла сфера и тържествено изрече.

–     Тук са записани всички космически карти на варгите. Не плавай към свои брегове и дръж оръжието си далеч от родната кръв. Има безброй звезди, които да те приемат и прегърнат. Най-близките до нас са Ясланд, Граланд и Винланд. Плавай към неизвестността, бъди смел и безкомпромисен, поемай всяко предизвикателство със смях, а не със страх. Бъди винаги пръв сред мъжете и ако се наложи, поведи ги в битка, за да извоюваш, това от което имаш нужда.

Жрецът постави сферата в долните ръце на младия варг, а в горните положиха двуостър резец. Принцът се поклони и преди да поеме към изхода каза с горно вдигната глава.

–      Себе си посрамих, но теб няма да посрамя. Чакай ме във Врааггала и запази място за мен сред най-достойните войни.

–    Ще се видим във Врааггала синко, каза старият крал и седна в торна си.

~~

Когато за последен път отлепи ходилото си от гладките кейове на Гротланд, Грота Гротландсон си обеща две неща – да успее на всяка цена и никога да не вади двуострия си резец от неговата кания. Варгската флотилия пое към Ясланд, но задачата по намирането на дом се оказа доста трудна, защото картите съдържаха много празноти и грешки. Междузвездното пространство криеше своите опасности и метеоритните бури разпръснаха шест от корабите на Гротландсон. Още три трябваше да бъдат напуснати, а екипажите им бяха изоставени с всичко необходимо на една блуждаеща в нищото екзопланета. Обещанията му започнаха да се изплъзват безвъзвратно, когато след трагедията, за да избегне рисковите зони, корабите му се озоваха не в Ясланд, а последователно в земите на Сахите, Брихите и Пихсите, които макар и отдавна, враждуваха с варгите спорадично и само по конкретен повод. Проля се доста кръв и от двете страни, защото Гротландсон кацна на няколко пъти за ремонт и зареждане на корабите му. На Ъоркулут ги хванаха неподготвени и едва шест от корабите успяха да напуснат планетата. Така далеч преди да влезнат в орбита на звездата Ясланд, Грота вече разполагаше с по-малко, отколкото беше имал неговият баща в началото. Авторитетът му като лидер също започна да се подрива сериозно, особено когато стана ясно, че на двете обитаеми планети около Ясланд вече има заселници от младите варгски домове Хубасон и Хардасон. Родът Харда имаше здрава връзка с рода Грота и там пътешествениците пристегнаха корабите и подвиха за малко крак. Ранените и недоволните останаха в Хардасбер, а след като се посъветва с картографите и астрономите на своя домакин Грота Гротландсон, въпреки многото неясноти, поведе пет кораба към звездата Граланд. Корабите достигнаха до звездната система много бавно и трудно, а когато навлезнаха в орбита, стана ясно, че има само една планета, която е годна за обитаване, но условията на нейната повърхност са крайно неблагоприятни за живот. Температурите бяха много ниски, атмосферните условия също сковаваха повърхността в ледена прегръдка. За връщане назад обаче възможност нямаше, защото Ясланд се намираше на 100 парсека, а корабите нямаше да могат да изминат повече от 80 парсека. Корабите кацнаха в малка планинска долина, близо до екватора и колонистите побиха първият кол в месец зикла 15 666 година от раждането на Одон. Тържество нямаше. Още на следващия ден със своя прирожден кораб „Вихеркарм“, зареден с горивото на останалите машини, Грота Гротландсон пое към Винланд, за да търси по-добро място за живот с обещанието, че ще се върне, за да вземе останалите. Така и никой не го видя повече. По-късно стана ясно, че главният комуникатор Буле Буленсон е получил няколко сигнала от „Вихеркарм“, но не е искал да дава празни надежди на другарите си, и чак столетия по-късно стана ясно, че Гротландсон е намерил годна за живот планета, но тя е била населена с туземна цивилизация, която макар и по-слабо развита, все пак е пуснала доста кръв на изтощените малобройни варгски войни. Те са се пробвали да се приберат обратно в Граланд, ала неуспешно. На ред 38 от месец зратла, 15667 година „Вихеркарм“ пуска последния си сигнал – за бедствие. Така Грота Гротландсон поел пътя към Врааггала две лета преди своя баща Грота Драгксон, който напусна този свят в ужасни мъки заради преждевременната смърт на своя единствен престолонаследник.

Колкото до туземците, те много се впечатлиха от пристигането на Вихеркам, но скоро след като разбраха, че космическите им гости не са нито толкова силни, нито страшни, решиха да им отнемат технологията и да я изучат. Пришълците обаче не харесаха тази идея и бързо, след няколко доста болезнени за местното населени сражения, напуснаха красивата синя планета, оставяйки малко следи и артефакти, а също и един бавно, но сигурно избледняващ спомен – споменът за първия контакт.

По темата за контакта виж тук

…Ħ≠ĽŦƔƕĦ≈ƣƻƕ˨˽ д≠рŦƔƕĦ≈ƣƻƕ˨˽ дирŦƔƕĦ≈пƻƕе˽ дирекŦƔоп≈ƣƻне˽ дирекŦно предаƻане˽…

Полома Гнойтак не само се стараеше, той излъчваше недоверие с цялото си същество!

–          Е! – каза той, докато чоплеше съсирек  между двата мелтаниеви елемента на една от дванадесетте си лакътно-коленни стави. – Искате да ми кажете, че те харчат безконечни времеви периоди от реалните си функционални възможности, рафинират до най-фините съществуващи нива, използват остатъчния продукт и после се чудят къде да захвърлят стоката, ей така почти без никаква охрана!?

–          Да, и при това производителността им е доста голя…

–          Нали знаете, че ако ме подведете за подобно нещо, ще хвърчат крайници, и то не само в преносен смисъл!

–          Мисля че вече е излишно да ви убеждаваме – отвърна му Пуроза Пункт – и побутна един металически поднос, на който лежеше пневмоинжектор. – Уверете се сам.

–          Винаги има смисъл да ме убеждавате, не искам да го забравяте това– отговори Гнойтар, разтваряйки максимално вендузите по хранителните си подмишници. Той пое ловко шприца и го поднесе към торса си. После се спря и бавно го бутна напред.

–          Пуроза, моите уважения, бих искал да споделите този върховен момент заедно с мен.

Вторият адютант на ТАРКОМАНА вече беше порозовял от нерви затова забрави за добрите обноски и с мигновено движение се пресегна от 15 метра за медицинския инструмент.

–          Ще ви оставя половината – каза той и се инжектира. Още докато връщаше уреда тялото му започна да свети във всички 13 цвята на дъгата.

ТАРКОМАНА пое спринцовката, пръсна малко върху кожата си и с хриптене изрече.

–          Не е нужно да се изнервяме. Виждам как се оцвети, просто данните са, хъм, меко казано нереални.

Съветът се отпусна на вертикалните си куки и звучно в един тон въздъхна. Пуроза, който отдавна разчиташе единствено на чудо, за да се докаже пред шефа си, дори си позволи да изхърка няколко литра лимфа.

–          Но! Да не се разсейваме. Давам ви време за сериозно обмисляне и план за действие. Разполагате с три вера (48 секунди), за да ми дадете работещо решение за това как да се възползваме от тази лоена създормия.

Генерал Уестли Бут не можеше да си намери място от нерви. Той метна една чаша с воднисто студено кафе към картата, изрева като ранен глиган и блъсна с две ръце по бюрото.

–          Изобщо не ме интересува с какви правомощия ви е натоварил президентът. За пореден път ви повтарям, че за пръв път чувам … – Секунда – генералът направи всичко възможно, за да се овладее. – Сър, никога не съм чувал за подобна операция и искам да ви уверя, че разполагам с кодовете за секретност до най-високо ниво. Службите никога не са работили върху изфабрикуването на такъв мащабен и чудовищен терористичен акт. Това не е като да пуснеш шизофреник в училище и да му дадеш пушка или да отклониш някой влак, самолет и …

–          Единственото, заради което ви вярвам генерале, е защото вие и вашите подчинени нямате нито толкова мащабно въображение, нито такива големи възможности, но все пак те липсват, а вие, ние и никой на тая шибана Земя не може да ги открие.

–          Да се обърнем към МУСАД. Те са пряко заинтересовани, все пак тук играе най-малко Ал Кайда, Хизбула или дори директно Иран.

–          Глупак! Знам какво ще кажем на медиите, ти мисли как да обясним на президента подобни липси.

–          А руснаците? Агентите ни …

–          Полковник! Не! Майоре, ако тази история напусне този кабинет, не съм много сигурен за последствията.

Палома Гнойтар изпусна през вертикалните си дихателни дюзи огромно количество въздух, наситен с парцали от възпалителен ескудат и даде знак. Първият адютант спокойно и ясно започна изложението си, придружено с триизмерен план.

–          Аз смятам, че най-удачно ще е да нанесем масирани удари по военната им инфраструктура. Ако успеем да парализираме военните, ще можем лесно да принудим цивилните да продължат производството. Ще пуснем една дузина стратосферни газобомбардировачи, които да нанесат удари тук и тук, а после…

Вторият адютант имаше един единствен недостатък, беше непокорен, което му играеше лоша шега в йерархията на Корпорацията. Той невъздържано започна да шуми с мембраните по накрайниците на пипалата си.

–          Какво има пак Пуроза?

–          Този план е абсолютно несъстоятелен. Първо – нашите бойни химикали са прекалено силни за тази форма на живот, второ –  от стратосферата отровите трудно ще различат военните от цивилните, а има и трето. Не трябва да пренебрегваме разузнавателните доклади. Планетата е доста напред във военно отношение и за нас е цяло щастие, че жителите й не са открили технология за усвояване на космическото пространство. Не трябва да забравяме и печалните резултати от предни разузнавателни мисии и не само нашите платформи са били обект на успешно военно противодействие. Напипах документи и от ПланГнойПроект, които също са загубили там свой екип. Няма да можем да минем с хирургическа операция, ще избухне мащабен конфликт и конкуренцията ще надуши намеренията ни. Тогава я вземем лиценз за първооткривателство, я някоя от хрантулите го напипа първа. Ще вдигнем много шум за нищо.

–          Колегата е прав – отвърна Слуздар Обиле, най-старият съветник в Корпорацията. – А и защо да си цапаме ръцете. Аз ви предлагам да влезем в официален контакт – това ще ни даде приоритет за протокола за първооткривателство, а ще можем все да договорим някоя търговска капитулация. Прочетох, че те също имат добра мрежа за търговски услуги и операции, която не се различава в значителна степен със системата, която действа в Лигата. Ще ги питаме от какво имат нужда, ще раздрънкаме няколко дрънкулки и ще подпишем договор за износ.

–          С кой? Намеси се отново Пуроза. Техният свят е изключително раздробен политически. Няма организация, с която да подпишем официален валиден планетарен договор. Ако подпишем с едните, другите ще подпишат с друг! Има и още нещо, те произвеждат такива количества, че ако станат официална част от пазара ни, ще увеличат прекомерно много предлагането, което ще свали цената. Тогава вместо да спечелим, ще загубим.

–          Хъммм – простена Гнойтар – виждам, че си обмислил всичко. Хайде спри да храчиш и дай да чуем какво предлагаш.

–          Мерси ваше първослузие. Няма да изнасям реч по класическите правила на реториката. Само ще обобщя – не можем да влезем със сила – защото ще се вдигне шум, не можем да влезем през парадния вход, защото няма да е изгодно за никой, затова предлагам да влезе с хитрост. Вече се запознахте с последната операцията по набавяне на проби. Предлагам да действаме по същия начин. Локализираме находището, правим субпространствено сливане на реалностите и заместваме контейнерите. Взимаме тези със суровината и оставяме такива пълни със същото количество произволна субстанция. Ще взимаме толкова, колкото е максималната ни производствена програма за цикъл 230987, за да не подбиваме пазара. Знам, че ще питате за нашите производствени мощности. Спестените производствени разходи ще реинвестираме за по-богат асортимент с по-добро качество и реклама. Постепенно ще разширяваме квотите и пазарните обеми. Така никой няма да се усети, а и никой няма да забележи разликата – ще се превърнем в икономическо чудо. По моя икономически план, който ви прилагам, за 8 цикъла трябва да станем водещи на пазара.

В залата се чуха одобрителни хрипове и хъркане.

                Така стават нещата. Тихо напрежение – един двоен агент беше намушкан в Берлин с шило в тила, убиха трима ирански учени, Северна Корея заговори за нов балистичен опит. Трима световни лидери се чуха по червените телефони в най-приемливото време на денонощието, започнаха военни учения, изстрелян бе нов спътник, в планините на Пакистан беше нанесен точен удар по пещера. Лампите в офисите на секретните служби светеха денонощно. Тонове кафе се разсипа пред кръвясалите очи на агентите, но случаят не помръдваше и на сантиметър. Скоро пропяха и първите вестникарски пилета, които вдигнаха толкова много шум, че никой не обърна голямо внимание на поредната грама с гриф строго секретно, която беше публикувана от Уикилиикс:

                „През последните 12 месеца в глобален мащаб са изчезнали 30 контейнера с отработено ядрено гориво. Липсващите обекти са били локализирани в ХОГ на територията на 8 държави. Както следва САЩ – 8; Русия – 6…

Таксиджиите може да са прости, но не са тъпи. След първите две изречения той разбира, че му бръщолевиш врели-некипели, млъква упорито и натиска газта. Ти продължаваш да ломотиш, че всичко ще е наред и най-верочтно президентът Хамбарлиев вече пише приветствие, когато на пътя ви изкача моторист.

Хвърли един зар три път!

Ако сборът от трите хвърляния е 11 и повече [щракни тук]22

Ако сборът от трите хвърляние е под 11 [щракни тук]23

Навремето, когато написа първата си статия върху извънземните за неделния брой на ежедневника, всички колеги започнаха да се ебават с теб. За твоя изненада и за тяхно неудоволствие главният редактор ти даде бонус и трибуна за още подобни изяви – „читателите се кефели“. После дойдоха и покани от няколко списания, претендиращи за сериозност и научност. Така, без да се усетиш, в денят в който ООН отвори щат за преговарящ при евентуален извънземен контакт, ти попадна закратко в обектива на българските медии, които искаха „експертното“ ти мнение по темата. Изживя звездния си миг, поговори глупости, но сега човекът те питаше сериозно – очи в очи, а гърлото ти ставаше в се по сухо, макар че огромният диск от космоса хвърляше дебела сянка над града.

Реши ли какво да му кажеш:

Отиди на [епизод 21]         Отиди на [епизод 20]        Отиди на [епизод 21]

[ако започваш да четеш сега, премини на епизод 1]

11

За твое голямо нещастие таксиджията е класически екземпляр от порoдата жълтопитек. През цялото време мрънка и се пазари, а и посоката, в която поема е доста странна. Започваш да се притесняваш и го питаш за пътя, но той грубо те прекъсва.

–          Трай си бе цайс, ако искаш оплачи се после на извънземните – той с мръсна газ отпрашва към полето между индустриалната зона и летището.

Ще го помолиш ли да се уточни [14]

Ще се пробваш ли да го сплашиш [15]

[ако започваш да четеш сега, премини на епизод 1]

10

Никога не си харесвал наглите, разплути същества, които винаги искат да те метнат, но този път качествата на таксиджията са точно на място. Той с лекота заобикаля верижните катастрофи и зяпачите, качва се върху зелените площи и алеите, но неумолимо напредва към вас. Започваш мислено да си чертаеш план в главата, когато той те пита.

–          И сега какво? Тия за какво са дошли.

–          Не знам – отговаряш му ти искренно.

–          Хайде бе човек, без пари ще те откарам, само ми кажи. Гледам ти очилата и чантата и заня, че криеш нещо.

Ще му споделиш ли мислите си: [щракни тук]12

Ще му кажеш първото нещо, което ти хрумне [щракни тук]13