Grey - Blue Book
„Защо извънземните винаги се представят от „очевидците“ като същества с големи глави? Нима това е някакво универсално клише? Колко тривиално – щом не е от Земята е кльощав, а вместо глава има пъпеш на тънкия си врат и владее телепатия, която излъчва през огромните си непроницаеми черни очи! О, и забравих, задължително е сив. Само не мога да разбера, от всичко, което съм чел, слушал или гледал – сив гащеризон ли носи или е извънземно нудист, щото, ако носиш трико с цвят на кожата си – това е просто проява на лош вкус“.
Такива мисли ме тормозеха. Или не, по-скоро си ги въртях из главата, за да забравя колко тежка е раницата и техниката, която мъкнех със себе си.
„Няма що, страшен Клуб за регистриране на НЛО и паранормални явления“ – 3-ма души, от които само един ходи на експедиции и си плаща членския внос.“ Въпреки че постоянно обяснявах на хората, че интересът ми е по-скоро научен, отколкото сензационен – всички ме гледаха с лека насмешка когато говорех за хобито си. Не мога да разбера едно обаче – защо е нормално да ходиш в планината, за да юркаш по склона с колело, да се катериш по скали, да се спускаш с лодка или просто да ядеш кюфтета в хижата, а не е нормално да направиш преход до някое отдалечено местенце в планината и да поснимаш малко посипаното със звезди небе в търсене на странни светлини и явления, които после да постнеш в международна база данни за наблюдение на нощното небе. Интересно е, че тези занимания наистина имаха научен характер и за тези записи и фотографии не знаеше никой. Те бяха далеко от нездравите усилия на крейзи уфолозите, които по меркантилни причини или от скука коментираха стотиците фалшиви материали в нета. Ментета, не че не разчитах на това в избора си на места, които да посетя. Слушах градски и селски легенди от планинари, къмпингари и виладжии, маркирах ги на една карта и щом около някое местенце се струпваха повече курсорчета, стягах раницата и тръгвах. Разбира се – винаги с наденичка, бира и ракия.
„Надяваш ли се на нещо, а? Разбира се – на хубаво безоблачно небе и на много звезди и сателити“. Дали съм пораженец или песимист за собствената си дейност? По скоро – да! Но винаги можеш да броиш сателитите или да търсиш съзвездия. Имах и няколко попадения, въпреки че критичният ми начин на мислене не ми позволяваше да ги вземам много насериозно. Просто интересни светлини, повече от които лесно можеха да се обяснят със законите на физиката или коварните трикове, които ни поднасяха собствените ни тела в комбинация с малко повече ракия. Така или иначе, другите хобита в планината не са по-малко безсмислени. Най-важното е, че ти връщат баланса в сивото ежедневие от понеделник до петък.
„Да, ежедневието ни е сиво, както недосегаемите ми приятели с пъпешите на раменете – сивото е доминиращ цвят – там, където няма достатъчно яснота, винаги е така.“
С появата на съвременните технологии в сферата на графичния дизайн всеки порядъчно упорит и луд вече е способен да направи достатъчно добра чиния или даже извънземен, които да убедят всеки достатъчно тъп, че са реални. Какво, не вярвате ли? А спомняте ли си как по националната телевизия дадоха кадри на орел, който отвлича дете, а после стана ясно, че са курсова работа на бъдещия Спилбърг или Лукас… Това ми даде тласък да започна. Нещо като опит да разчистя медийната помия. И все пак, ако можех поне веднъж да ги зърна, щях да съм много щастлив и, разбира се, да натрия носовете на онези тъпаци – рибари и байкъри.
„Само веднъж да ги видя“ – дори не усетих дали го изрекох на глас или в ума си!
Понякога се тревожех за клишетата в моето хоби. Извънземните задължително трябва да дойдат в непрогледната нощ, яздейки неизменните си летящи чинни, да те отвлекат и да ти напъхат сонда в задника. Звучи ви познато, нали!? Може би ходех в планината с преспиване, защото обичах огънят и наденицата, а и снимките на нощното небе наистина си заслужаваха. Сега, като се замисля, обаче, приятните предимства на хобито ми май бяха по-малко привлекателни пред заплахата за анална сонда и телепатична доминация. Най-вероятно затова рядко се случваше някой да дойде с мен. Но какво пък, къде човек може да остане сам в днешно време.
Улисан в размисли се качих на хълмовете над село Царичина, място, упорито пропускано от мен до този момент, поради ред причини. Славата му на изключително менте, погълнало маса държавни пари – нещо достойно за омраза от едно бедно общество, като нашето. Българският Розуел беше направил за смях българската армия, която търси в центъра на селото първото разумно същество, населявало земята. По-късно се намесиха и извънземни, контактьори и екстрасенси, които охотно са ползвали военната тайна, за да харчат тлъсти суми от родния бюджет. Жалко, че проектът е неуспешен, въпреки пророкуванията на самата Ванга – каква цинична ирония.
Започнах да се оглеждам за място, на което да имам максимален обзор, за да разпъна техниката, но да бъда и на завет. Спрях се на слънчева широка поляна, на върха на малък хълм, заобиколен с пръстен от стари дъбове. Местността даваше прекрасна възможност да разгърна техническите способности на панорамната камера. Метнах раницата, поставих внимателно сака на земята и се залових за работа. Разпънах стативите, закачих камерата и фотото, сглобих импровизирания пулт и го свързах към малката слънчева батерия. Реших да изпия една бира преди да пусна проследяващия софтуер и да се захвана с дървата и манджата. Не разпънах триногото столче, защото избрах място за бивака до повалено старо дърво, чийто дънер беше много удобен за сядане и облягане.
Извадих кенчето от термо торбата, седнах, опънах гръб на падналия ствол, израдвах се на звука от изравняването на налягането и жадно надигнах бирата. Слънцето ме заслепи за секунда, но удоволствието от студената газирана течност притъпяваше паренето в очите.
„Студена бира, готино място, мъжкар съм…“, наведох надолу глава, пред очите ми играеха буйни слънчеви зайчета и тогава… Тогава, само за секунда, всички клишета умряха. На отсрещната страна на поляната мярнах средна на ръст хуманоидна фигура. Първо си помислих, че слънцето си прави шеги с очите ми, но не! От близо 100 метра разстояние в мен се взираха две огромни почти триъгълни черни очи. Съществото носеше плътен сив комбинезон с висока яка, под който с най-малки детайли се очертаваше нереално ефирното му елегантно тяло, контрастиращо с огромната по размер глава. Да, всъщност поразителен контраст имаше и в млечнобялата му кожа, която допълнително подчертаваше черните очи. То помаха с дясната си ръка. Каква ръка само – пръстите бяха дълги и възлести, дланта по-широка от гръдния кош, ноктите дълги и заострени, черни издатъци върху млечната кожа.
– Мога ли да се приближа – звукът се разнесе от неговата страна на поляната, но съществото не помръдваше малката си лишена от устни цепка под едва забележимия нос.
Странно, единственото, което усетих в този важен за мен момент бе как бирата се стича между краката ми, а чатала ми подгизва. Съществото продължаваше да стои с вдигната десница и отново зададе същия въпрос.
„Мразя хобито си!” Тялото и мозъкът ми очевидно не можеха да вземат правилното решение – страхът, адреналинът и паниката се бореха за надмощие в мен, погледнах назад, прииска ми се да побягна, но просто стоях вкаменен на място си.
– Ако искаш, ще си тръгна. – Безмълвно повтори съществото. – Не се притеснявай!
Какво означава да си голям глупак – да мечтаеш за нещо цял живот и когато имаш възможност да го постигнеш, просто да се осереш. Станах решително, припряно избърсах лепкавите си ръце в дънките и махайки с ръка подвикнах:
– Ела, приближи се!
Направо не можех да повярвам! А най-интересното в случая се оказа, че се притеснявах колко нелепо изглеждам. Не знам защо реших, че докато идваше към мен, създанието гледаше петното между краката ми.
– Не съм се изпуснал, просто не те очаквах и се залях с бира.
Не знам дали това, което твърдях беше вярно, но си дадох сметка колко нелепи сме ние човеците. Това същество беше от друга планета, може би от друга вселена или реалност, а аз му се оправдавам, че не съм се напикал.
– Не се притеснявай, няма да те нараня. – заяви ми съществото, без да говори.
Уверенията му бяха абсолютно необходими. Начинът му на придвижване беше доста особен и много напомняше на животно, което се готви да те спипа в лапите си. То ходеше с вдигнати напред длани, тялото му се извиваше назад под формата на буквата s, а главата висеше най-отзад, балансирайки леко пружиниращите му крачки. Изглеждаше смешно и крехко, но лекотата, с която се движеше плавно напред ми подсказваше, че мога само да му вярвам, защото в противен случай нямаше никакво значение. Най-вероятно гоненицата щеше да свърши много бързо. Това някак си ме успокои и аз започнах да се държа по-смислено.
– Чрез телепатия ли общуваме?!
– Ха, не, ти не си способен на телепатия или поне не на високо комуникативно ниво.
– А как тогава те чувам, без да говориш?
– Разговарям с теб посредством машина за автоматичен превод, аз дори не мога да издавам звуци на вашия език. Преди нашата раса сме си общували чрез обмяна на аромати, затова и почти нямам уши.
– Интересно, а какво правиш тук?
– Дойдох да те видя, нали се занимаваш със заснемането ни!?!
– Това устройство за превод – направо се учудих от себе си – отразява ли ирония и майтапи?
Съществото замълча за малко, погледна леко настрани все едно търси нещо и после се втренчи директно в очите ми, изтръпнах…
– Настроено е да отразява всичките ми емоционални нюанси, а също и да превежда твоите. На мен ми е леко весело в момента, а ти си доста…, химическият ти баланс показва – уплашен си и си объркан. Не се притеснявай и аз за първи път виждам разумно същество от друг вид.
Това уточнение ми позволи да се поотпусна, щом едно извънземно може да ти говори с лека насмешка, а после да се впусне в обяснителен режим – то нещата не отиваха на погребение, засега.
– Да не се опитваш да ми кажеш, че аз досега съм съществувал толкова за теб, колкото и ти за мен?
– Е, не точно! Ние ви наблюдаваме по-отдавна, отколкото вие нас, а и доста по-успешно.
Очаквах да се усмихне, поне интонацията му беше такава, но малката цепка не помръдваше.
– Защо ни наблюдавате?
– Чакай малко! Аз още нищо не съм те питал. Какъв домакин си ти?! – каза създанието и разпъна в интересен жест напред трипръстата си длан.
Отново се изнервих. Съществото едва ли тежеше повече от 30 килограма, но тази ръка и тези нокти очевидно можеха да отворят безпроблемно дори и руска консерва без инструменти. По-скоро се озъбих, отколкото усмихнах и процедих едвам, едвам.
– Питай?
– Ще ме черпиш ли една бира?
– Ъ?
– Ще ме черпиш ли една бира?
– Ааа, да, заповядай.
Подадох му студеното кенче и той с отработено пинсетно движение го грабна и отвори.
– Ще го изпиеш ли?
– Разбира се, но тъй като ми зададе много въпроси, смятам, че сега е мой ред да питам. Освен това трябва да въведем правила – един въпрос ти, един аз, че иначе все едно съм на разпит.
– Ъъъ, добре – съгласих се аз, като напълно осъзнах слабата си позиция в диалога – на любопитен страхлив туземец. – Питай!
– Аз, преведено на твой език, се обозначавам в обществото ни като Малко прах от тихи нощни стъпки. Ти как се казваш?
– Васил и предполагам, че не си запознат, но сега не значи нищо. Навремето е значело „царствен”.
– Да, и моето „име“ сега не значи нищо, просто така ни различават. – Съществото започна да ме гледа много настойчиво и тогава, не знам дали си въобразих или наистина се случи, чух в съзнанието си „наздраве“. Дигнах бирата, то също!
– Наздраве, изрече преводачът. – Питай!
– Ще бъда по-любезен! Откъде идвате?
– Ами, това е малко по-сложно. Не може да се каже, че е близо или далеч. Вие не можете да стигнете до там, а и аз няма как да ти го обясня или по-скоро ти няма как да го разбереш. Да кажем от друго място.
– От космоса!?
– Оооо, не в космоса не може да се пътува – много е опасно и бавно. Използваме принципи в математиката и физиката, които няма как да разбереш!
В гласа му нямаше опит за обида, но аз се почувствах доста тъжен, защото осъзнах какво има предвид – шимпанзето не може да разбере как работи реактивния двигател. Погледнах надолу в земята и бавно изрекох.
– Питай, защото имам само още един въпрос към теб!
– Защо идваш тук и снимаш небето? Какво очакваш да се случи?
Направо ми се дорева, наистина. Аз цял живот не ходя на риба, за да не ловя шарани, а търся братя по разум и накрая какво…?!?
– Търсих теб, но за съжаление, мое, никога не съм очаквал да те видя. Бях скептик, но все пак се надявах, че ще мога да зърна летящата ти чиния или дори как ми махаш.
– Защо се разстрои?
– Не съм се разстроил – отвърнах му аз заядливо с пълното съзнание, че съм просто едно морско свинче, затворено в аквариум. – Освен това е мой ред да питам.
– Питай?
– Честно да ти кажа, не съм се подготвил много за този диалог, а и очаквах след първата ни среща да бъда изтезаван сексуално с цел научен експеримен, но… ще те питам. Защо ни наблюдавате?
– Душата ми се усмихва! Изучаваме себе си! Не съм искал да те нараня или обидя и не се притеснявай, ще изтрия паметта ти, за да можеш да идваш и пак да снимаш небето!
– Това не е ли мое право – аз да разполагам с паметта си? Или ти, О! Божествений, ще решиш вместо мен!
– Твое право е, ако искаш няма да я трия! За твое успокоение ще ти кажа, че ние не сме единствените разумни същества, които могат да наминат. Така че, спокойно продължавай с хобито си и без това нямам намерение да се снимам с теб.
– Не ми отговори на въпроса!
– Изучаваме себе си.
– Как?
– Нали ме пита за телепатията?
– Да, и?
– Ние общуваме помежду си посредством телепатия, особено когато имаме важни въпроси за решаване – сложни задачи и уравнения, преплитаме своите електромагнитни мозъчни вълни с тази част на мозъка, която вие бихте нарекли телекортекс. Обществото ни е перфектно развито и организирано благодарение на тази способост.
– Какво общо има това с нас?
– Запознат ли си с вашата еволюция?
– Да, чел съм това-онова.
– Човек има три пласта на мозъка – рептилен дял, лимбичен дял и неокортекс, кой от кой по-голям и ефикасен. Ние имаме четири дяла, затова и главата ми е толкова голяма?
– Това не ми дава отговор!?!
– Чу ли наздравицата?
Замислих се какво да отговоря, но потвърдих.
– Вие сте на еволюционен стадий, в който телекортексът ви започва бавно да се формира. Ние се интересуваме от тези процеси, защото когато това се е случило с нас, не сме имали възможност да ги осъзнаем и изучим. Четох вашите книги и разбрах, че хората от векове мечтаят или претендират за подобни способности, но те ще са напълно възможни за вас едва след 500 – 600 хил. години. Дотогава ще постигнете много, но не толкова, колкото след като започнете да работите като истински колектив. За вас това ще е нов стадий на цивилизационно развитие. Разбира се, еволюцията е жестока. Дойдох при теб, защото ме извика, а макар и телекортексът ти да е малък колкото неокортекса на един едър бозайник, ти си много надарен за вида си!
Съществото надигна бирата, после ловко смачка кенчето, превръщайки го в малка металическа шайба. Махна ми с ръка и се обърна.
– Ей – подвикнах аз след него – може ли един последен въпрос?
Съществото обърна главата си наопаки, без да завърта тялото си и в съзнанието ми изникна отчетливо „ПИТАЙ!“
– Видях ръцете ти! Хищник ли си?
Преводачът ми отвърна абсолютно равномерно!
– Еволюцията не познава друг тип разум! – и добави вече весело – Но днес не си в менюто ми!
Малко прах от тихи нощни стъпки завъртя голямата си бяла глава и с всяка изминала крачка започна да избледнява, изчезвайки още преди да стигне до горския пояс, а аз останах да стърча още дълго така с топла бира, мокър чатал и без нито една снимка във фотото.

20140921_141034
Авторска снимка.

В Брюксел, там където свършва цивилизацията, и пероните на Гар дьо Норд разделят лъскавите кули на Ситито от малките схлупени улички и бордеите, в началото на опикан тунел, граничен пункт между два свята, гордо се извисява Чао Чоу Палас. Хотел като всички малки тризвездни хотели. Или пък не, не толкова обикновен, даже малко странен! Нито малък, ни голям, той е чист и спретнат, ала в очите на посетителя веднага се набиват някои особености. Целият персонал на хотела се състои от китайци. Е, какво пък, ще си кажеш – нали носи китайско име. Да, само дето белгийските хотели с фламандски и френски имена също не се обслужват от местни хора. Но да не го избиваме на расизъм.
Персоналът е прекомерно любезен, но само малка част от него говори чужди езици. Затова пък очите на всички шарят с усмивка. Тази веселост никак не отговаря обаче на китайскоезичната комуникационна ситуация във фоайето на хотела. Застанал зад овалната рецепция, рецепционистът прилича по-скоро на фелдфебел, даващ нареждания на своите войници. А те веднага се впускат из стаи и коридори, за да му угодят.
Посреща ни китайска мъдрост и скенер за лични документи, колко напредничаво! Но оттук насетне почват изненадите. Ключът е пластмасова перфокарта, стара и отдавна забравена технология. После на вратата бая ще се изпотим, даже ще му ударим една традиционна българска… Асансьорът е малък и тесен, упорито отказва да тръгне с двама мъже и два куфара. Бутоните му ни връщат в 70-те, а плътната тапицерия на кабината, напраскана с телбод изглежда повече от сюрреалистична. Когато светлината на улицата се загуби сред мрачните криви коридори на хотела, тогава започваш леко да се притесняваш. Къде попаднах? Чисто, спретнато, но „мейд ин Чайна“ и то без да си личи някакво старание да бъде пригодено за западна употреба.
Аварийните изходи са добре залостени, стълбите между етажите следват фламандската традиция, но са застлани с хлъзгави плочки и нямат парапети. Стаята, която ни се разкри след продължителна борба с ключалката, е просторна и светла, но… По-скоро прилича на стая в общежитие, отколкото на хотелска. Първо, банята и тоалетната са отделно, но никакъв шанс да се изпикаеш с вдигната дъска, тоалетната чиния само напомня на хубавите западни образци, иначе две огромни метални куки се впиват в дъската така, че да не може да помръдне. В банята има странен уред, който досега не бях виждал. С колегата седяхме и дълго му се усмихвахме – изказахме десетки хипотези, все пак сме учени. След внимателния оглед на помещенията установихме, че със сигурност това е най-странния хотел, в който сме били.
Напуснахме хотела, за да обиколим Брюксел, пихме бири, после пихме бири, после казах ли, че пихме бири и, за да не забравя, ядохме национална белгийска кухня – дюнери. Взехме си хапване и разбира се бира за хотела и поехме към Чао Чоу Палас. Трябваше да се наспим, защото утре ни чакаше дълъг път. Преди заспиване поразцъкахме из нета, пихме бира и споделихме малко впечатления за отминалите дни.
На сутринта рецепционистът се усмихна възможно най-широко, пое невъобразимата карта-ключ, зададе ни няколко любезни въпроса и ни изпрати с поглед.
После вдигна телефонната слушалка, набра номер и тихо каза на китайски.
– Стандартен, източноевропейски, два броя ИС 13-25, изпращам финалните данни за оформяне на потребителския профил.
– Сигурен ли си? – отвърна му строг глас отсреща.
– Да полковник, защо?
– Не ме наричай така, казал съм ти – изсъска полковника. – Преводачът от български нещо се е впечатлил от записите, направени в стаята! Трябва да направим очна ставка, пращам ти смяна.
– Тъй вярно, полковни…
-Аххх, … чу се гласът отсреща и после връзката прекъсна. Една тайна врата се отвори в мазето на хотела и оттам излезе усмихнат китаец със снежно бяла риза и черен панталон. На ревера му гордо се мъдреше табелка с надпис Пинг Хе – рецепционист.

Годините минаваха, Европа започна да се превръща все повече от център в периферия, а от икономическата гордост на Стария континент остана само бегла сянка. В Брюкселското Сити се беше събрала огромна мрачна тълпа, отпред се блъскаха шумни журналисти.
– Господин министър, господин министър…
– Фалитите са неизбежни господа, китайците ни притискат здраво и вече не само в областта на производството и стоковите пазари, а и в сферата на услугите. Изглежда Дракона се справя все по-добре с желанията на западните потребители, разбира ги и им угажда напълно и то на доста конкурентни цени, така че…
Тълпата ревна и заглуши колоните, тънките полицейски кордони се пръснаха, настъпи хаос. Оттатък, през опикания тунел слънчевите лъчи весело си играеха с прозорците на Чау Чоу Палас. Отпред чакаха големи камиони, натоварени с плътно запечатани кашони. Пред вратата стояха двама китайци.
– Е полковник, бяха славни времена!
– Да, но вече няма какво да научим тук, така че…
Възрастният китаец заключи катинара с веригата, пъхна ключа в джоба си, потупа го, усмихна се и довърши:
– Да се прибираме разузнавач Хе.

5633-viking-ship-wallpapers-hd-wallpaperизточник на изображението

Колоните в голямата зала на дома Гротланд хвърляха плътни сенки по покрития с тежки каменни плочи под. Високите сводести тавани оплитаха своята паяжина над тронната зала, улавяйки всеки звук в акустическите си лапи. Огледалата, които събираха слънчевите лъчи от подпокривното пространство, построенo във формата на обърнат кораб, бяха насочени към стената и само няколко биогенераторни ампули хвърляха светлина около трона и широкия му постамент. В тази потискаща атмосфера думите на стария крал звучаха още по-страшно, като присъда. Той вдигна кокалестата си трипръста десница към коленичилия в краката му син и повтори:

–     Решението вече е взето! Ние варгкингите живеем така от столетия, даже от хилядолетия. За двама мъжки, представители на алената лента на Одон, място под един покрив няма. Така е било и така ще бъде!

–     Не оспорвам това, просто питам, защо трябва да обърна завинаги гръб на твоята лодка.

–     Аз видях слънчевите лъчи за пръв път на планетата Кромлан. Баща ми, твоят дядо, беше смел и безразсъден варг и истински вихър в битка, на трапезата и разбира се в спалнята. Аз бях седмата от деветте му мъжки рожби. За да не разпилява силите на кралството, твоят чичо, престолонаследникът Драгкар, очисти повечето от братята ми на тренировка, лов или по време на пътувания още преди да получат първия си пояс. Драгкор и Дрогкер загинаха в битката при Свахадолен, а Драгкар с малка дружина успя да срази врага въпреки очертаващия се разгром за рода ни. Баща ми наблюдаваше всичко това, без да пророни нито сълза, напротив – с лека усмивка, защото знаеше, че оставя след себе си наследник, който ще управлява със здрава ръка домът Драгка. Аз оцелях, защото дадох обет, че при пълнолетие ще излезна през бащиния си праг само с прирождения ми кораб и толкова хора и стока, колкото той побира.

Той посочи към високите арки, където симетрично на равни разстояния бяха наредени носовите символи на корабите, с които беше основан домът Гротланд. Те изобразяваха главите на крилати стринберги, които с множеството си изцъклени очи се взираха застрашително в дребните фигурки под тях.

–   Започнах от нищото и построих здрав дом. Няма да наруша традицията и да позволя той да пропадне. На всеки варг от коляното на Одон, се полагат по тридесет кораба с екипажа и инвентара им. Аз тръгнах със седем, защото старият крал се смили и позволи да взема прирождените кораби на покойните си братя. С тях пътувах дълго, обикалях, грабих, воювах и накрая намерих дом, който да наричам мой. Изградих го стабилен и голям благодарение на закона, който ни е даден от стотици години, закон който няма да наруша.

Принцът въздъхна тежко, но очевидно нямаше намерения да се отказва. Той вдигна глава, погледна баща си право в очите и заговори бавно:

–        Ти сам каза, че си се споразумял с брат си, законът е бил нарушен от баща ти – останал си жив, но с по-малко наследство. Защо, ако законът на варгите е нарушен тогава, това не може да стане и сега. Аз изучих седемте науки и дори не съм докосвал двуостър варгски резец досега. Нито мога, нито искам да пътувам, грабя и воювам. Ще дам обет, че се отказвам от наследството и ще строя кораби и …

Кралят стана от трона и грубо го прекъсна:

–    И ще сложиш край на семката ни Грота Гротландсон – твоята и нашата. Произнасям последната си дума – до месец зура на тази година да напуснеш бащиния си дом, за да намериш твоя земя, в която да обърнеш кораба си! Давам ти това, което ти се полага по право – тридесет дълги кораба, десет дузини от най-добрите си войни. Всички второродни мъже и жени в дома ми ще те последват. Ще напълня трюмовете ти, ще дойда до гладките кейове, за да те прегърна със сълзи в очите, да те целуна и да ти кажа: „Върви чадо мое и не се връщай назад“.

Кралят удари с жезъла си в пода. От дясно се приближиха двама стареи. Те внимателно опасаха дебел кафяв пояс около снагата на принца. Единият вдигна пред лицето му малка кръгла сфера и тържествено изрече.

–     Тук са записани всички космически карти на варгите. Не плавай към свои брегове и дръж оръжието си далеч от родната кръв. Има безброй звезди, които да те приемат и прегърнат. Най-близките до нас са Ясланд, Граланд и Винланд. Плавай към неизвестността, бъди смел и безкомпромисен, поемай всяко предизвикателство със смях, а не със страх. Бъди винаги пръв сред мъжете и ако се наложи, поведи ги в битка, за да извоюваш, това от което имаш нужда.

Жрецът постави сферата в долните ръце на младия варг, а в горните положиха двуостър резец. Принцът се поклони и преди да поеме към изхода каза с горно вдигната глава.

–      Себе си посрамих, но теб няма да посрамя. Чакай ме във Врааггала и запази място за мен сред най-достойните войни.

–    Ще се видим във Врааггала синко, каза старият крал и седна в торна си.

~~

Когато за последен път отлепи ходилото си от гладките кейове на Гротланд, Грота Гротландсон си обеща две неща – да успее на всяка цена и никога да не вади двуострия си резец от неговата кания. Варгската флотилия пое към Ясланд, но задачата по намирането на дом се оказа доста трудна, защото картите съдържаха много празноти и грешки. Междузвездното пространство криеше своите опасности и метеоритните бури разпръснаха шест от корабите на Гротландсон. Още три трябваше да бъдат напуснати, а екипажите им бяха изоставени с всичко необходимо на една блуждаеща в нищото екзопланета. Обещанията му започнаха да се изплъзват безвъзвратно, когато след трагедията, за да избегне рисковите зони, корабите му се озоваха не в Ясланд, а последователно в земите на Сахите, Брихите и Пихсите, които макар и отдавна, враждуваха с варгите спорадично и само по конкретен повод. Проля се доста кръв и от двете страни, защото Гротландсон кацна на няколко пъти за ремонт и зареждане на корабите му. На Ъоркулут ги хванаха неподготвени и едва шест от корабите успяха да напуснат планетата. Така далеч преди да влезнат в орбита на звездата Ясланд, Грота вече разполагаше с по-малко, отколкото беше имал неговият баща в началото. Авторитетът му като лидер също започна да се подрива сериозно, особено когато стана ясно, че на двете обитаеми планети около Ясланд вече има заселници от младите варгски домове Хубасон и Хардасон. Родът Харда имаше здрава връзка с рода Грота и там пътешествениците пристегнаха корабите и подвиха за малко крак. Ранените и недоволните останаха в Хардасбер, а след като се посъветва с картографите и астрономите на своя домакин Грота Гротландсон, въпреки многото неясноти, поведе пет кораба към звездата Граланд. Корабите достигнаха до звездната система много бавно и трудно, а когато навлезнаха в орбита, стана ясно, че има само една планета, която е годна за обитаване, но условията на нейната повърхност са крайно неблагоприятни за живот. Температурите бяха много ниски, атмосферните условия също сковаваха повърхността в ледена прегръдка. За връщане назад обаче възможност нямаше, защото Ясланд се намираше на 100 парсека, а корабите нямаше да могат да изминат повече от 80 парсека. Корабите кацнаха в малка планинска долина, близо до екватора и колонистите побиха първият кол в месец зикла 15 666 година от раждането на Одон. Тържество нямаше. Още на следващия ден със своя прирожден кораб „Вихеркарм“, зареден с горивото на останалите машини, Грота Гротландсон пое към Винланд, за да търси по-добро място за живот с обещанието, че ще се върне, за да вземе останалите. Така и никой не го видя повече. По-късно стана ясно, че главният комуникатор Буле Буленсон е получил няколко сигнала от „Вихеркарм“, но не е искал да дава празни надежди на другарите си, и чак столетия по-късно стана ясно, че Гротландсон е намерил годна за живот планета, но тя е била населена с туземна цивилизация, която макар и по-слабо развита, все пак е пуснала доста кръв на изтощените малобройни варгски войни. Те са се пробвали да се приберат обратно в Граланд, ала неуспешно. На ред 38 от месец зратла, 15667 година „Вихеркарм“ пуска последния си сигнал – за бедствие. Така Грота Гротландсон поел пътя към Врааггала две лета преди своя баща Грота Драгксон, който напусна този свят в ужасни мъки заради преждевременната смърт на своя единствен престолонаследник.

Колкото до туземците, те много се впечатлиха от пристигането на Вихеркам, но скоро след като разбраха, че космическите им гости не са нито толкова силни, нито страшни, решиха да им отнемат технологията и да я изучат. Пришълците обаче не харесаха тази идея и бързо, след няколко доста болезнени за местното населени сражения, напуснаха красивата синя планета, оставяйки малко следи и артефакти, а също и един бавно, но сигурно избледняващ спомен – споменът за първия контакт.

По темата за контакта виж тук

1(202)

Количката с подвижната дюнерджийница стоеше някак неестествено в подножието на голямата пясъчна дюна. Въпреки сериозната си дезориентираност Смерч не се поколеба и се отправи стремително към нея.

–         Е добре, каза той троснато – къде е уловката!?

Продавачът оправи безупречно бялата си престилка. Опъна се театрално като гвардеец, но някак вяло отговори.

–         Няма никаква уловка, с билетите за театър и опера не се получи и сега пробвам в сферата на бързите закуски. Един дюнер?

–         Не, дай ми една вода, жаден съм.

–         Съжалявам! Предлагаме само солен айран и сладък сок от боровинки!

Смерч изпусна тежко въздух, облиза напуканите си устни и едвам продума:

–         Е, така или иначе не си реален! Един айран, ако може без сол.

В този момент малък пустинен гущер премина по дюната и скочи върху количката. С рязък жест дюнерджията замахна с лопатката за обръщане на яйца и отряза главата на влечугото. Едра капка кръв падна върху бялата риза на Смерч и се разля като мастило във вода.

–         Айранът е само със сол. Готов е вече! Искате ли?

–         Добре, предаде се Смерч, искаш да си играем…, значи…

–         Вижте, аз съм на работа, проявете малко уважение, моля.

–         Да, добре – един айран със сол, моля.

Безупречно белият ръкав се протегна напред с елегантна стъклена чаша, пълна с ледена течност. После се отдръпна рязко. Усмивката от лицето на дюнерджията беше изчезнала.

–         Не приемам кеш! Само дебитни карти!

–         Моля!

–         Не приемам кеш, не познавам тази банкнота, никога нямам дребни, има много ментета, а и е трудно за осчетоводяване.

–         Ама, аз нямам карта, безсилно отпусна раменете си Смерч. Изгубих я при преминаването.

–         Какво преминаване?

–         Ааа, никакво…

–         Вижте, имам работа. Вземете айрана, като за първи клиент за деня.

–         Първи клиент за деня?! Ти сигурно се шегуваш. Къде сме, кой си ти?

–         Ееееей, не ти дължа никакви обяснения. Дюнерджията продължи да лъска и без това безупречните плотове и паници, които хвърляха слънчеви зайчета по стръмните склонове на пясъчните хълмове.

–         Съжалявам, каза искрено Смерч? Помогни ми, преди малко се събудих насред пясъците, не си спомням почти нищо, на главата ми има безумна шапка с надпис „Смерч“, а първото, което срещам на пътя си е самотна количка за дюнери посред пясъците?

–         Е и, какъв ти е проблемът.

–         Амии, странно е.

–         Е, и на мен ми е странно, че си стигнал дотук без камила и без багаж, само с този малоумен черен дипломатически куфар и това пушкало, нооо…, не те питам?

–         Аз, какво да правя, не знам?

Младият мургав мъж го погледна изпод вежди. Страникът май наистина се нуждаеше от помощ.

–         Имаш три възможности.Да тръгнеш сам и да умреш след ден и половина, да тръгнеш право на изток и след четири дюни да намериш брат ми, който продава там сладолед и вода. Имаме джип и когато си продадем стоката, ще те откараме до Тамраннасет, а после ще се изясним за заплащането. Можеш да изчакаш и туарегите, но ако нямаш с какво да им платиш превоза, най-вероятно ще те продадат на пазара за бъбреци. А ето ги и тях! Младият мъж усили огъня на дюнера и започна бързо да кълца лук. Смерч хвана главата си с длани и седна на пясъка. По склона пред очите му бавно започнаха да се спускат мъже на камили, увити със сини тюрбани и дълги нашарени пушки.

Издателят Кормарин изпусна синкав дим от пурата си, изключи с дебелия си показалец дистанционната камера за подпространствено наблюдение и се обърна към редактора.

– Трюзе, ти си гениален! Свържи го телепатично с автора. Мисля, че ако мозъкът му не изгърми като на предният писател – поздравление – ще стане истински бестселър. Виждам вече и корицата с кърваво червени букви – „Смерч“.

Изображение

Вивендо Чантерлини е добър другар, ха ха хар. Споделените чувства определено не могат да…, жаден съм, кобалтоориниране. Уффф. Мдаа шишето е празно. Отметнах мокрия чаршаф и с неуверени стъпки тръгнах към банята. Каква неприятна нощ! Топло, препих, а и на всичкото отгоре тези щури мисли и несвързани идеи, които се прокрадваха в полубудното ми съзнание. Понякога прекалено много мисля преди да заспя, а по-неприятното е, че по някога се унасям, но мислите ми продължават да работят сравнително отчетливо. Постепенно губя контрол над някои от тях, те се смесват с други и се получава истински калейдоскоп от реални и полуреални сцени. Точно това си мислех когато с пълна сила ритнах с палец касата на врата.

–         Оххх, мамицата му …

–         Ами светни де, ше се утепеш.

–         Оф да – изведнъж замръзнах- та аз живея сам – изрекох полугласно.

–         Че аз да съм казал, че живея ту, просто наминах, за да те предупредя.

Не знам точно колко време е изминало между момента, в който пуснах лампата и момента, в който той ми изтръгна празното пластмасово шише и ме удари с него по главата.

–         Не сънуваш, аз съм съвсем истински.

Съвсем истински едва ли се вписваше в определението за съществото, което седеше клекнало или по-скоро кацнало на ръба на тоалетната чиния. Малко, кльощаво, умалено човече с криви артритни ръце и крака, но главата, тази главааа….. Главата му изглеждаше малко по-голяма от моята и като изключим почти плешивото му теме тя беше увенчана отпред с доста красиво, но състарено арийско лице. Незнам колко време съм го зяпал, но когато се изправи и отново посегна с празното шише …

–         Хей чакай малко…

–         А събуди ли се най-после?

–    Не знам – помислих си, че ще се побъркам, приближих се бързо до чешмата, обърнах гръб на създанието, стиснах здраво очи и започнах да си плискам лицето. Това, на което се надяв…

–         Не мисля, че това ще ти помогне – каза заядливо Той.

Обърнах се с идеята, че съм наистина буден. Създанието изтри неразмерно голямата си длан в единствената си дреха – бял дълъг опърпан потник и каза.

–         Мисля, че след като ще работя за теб е възпитано поне да се запознаем.

Тогава извърших най-голямото си геройство в тази нелепа ситуация, която може би беше плод на разлагащия ми се мозък. Преглътнах едвам, едвам и бавно но ясно изрекох.

–         Кой си ти?

–         Е точно за това говорихме, де. Не ставай груб – човечето все още държеше ръката си вдигната – аз съм Вивендо Чантерлини е добър другар, ха ха кар – съществото започна да се върти около оста си и да потропва с крак в налудничав танц – ще бръкна във всяка шахта аз.

Ако не друго, си спомних за това особено име, което ми изникна из невиделица докато се въртях в леглото си.

–         Аз ли те повиках?

–         А ето, че рано или късно всички приемат, че ме има. Не, глупости аз сам дойдох, за да ти свърша една голяма услуга.

Вивендо се втренчи в мен и започна да гледа като невинно дете.

–         Услуга?!

–         Да, виж работата е там, че ще трябва да си купиш ново казанче. Защото инкасирахме големи загуби от твоя терминал. Знам, че е стар, но това е недопусти…

–         Терминал, загуби!?

–         Добре де ще почна от начало. Така е, толкова си невъзпитан, че дори и мен обърка. – Както се беше изправило с гръб към тоалетната чиня, която беше висока колкото него, съществото скочи на ръба и започна да пее с вдигната напред ръка. “Аз съм Вивендо Чантерлини трети и карам моите колети(пакети) напълнени с теннтралски клар намокрени и малко кални полепнали навсякъде от влага, не искам нийде да избягат, за това съм тук дошел сега, не вярвайте в мен деца, но с паричките от клара бомбони много ще докарам”. Вивендо изимитира фанфар с уста и се поклони дълбоко.

–         Виж – каза той – аз не съм луд, нито пък ти. Просто ние пацуланците сме ви малко странни, както между другото и вие на нас хората. Дойдох да те предупредя, но не лично просто синдиката ме застави, че ако не почнеш да си ползваш терминала по голяма нужда ще го запушат, а може и до инсценирането на теч да стигна.

Наистина не можех да повярвам, но поне се успокоих малко, ако това въобще беше възможно в тази ситуация.

–         Пацуланци, синдикат!? – въпросите и почудат продължаваха да ме нападат безпощадно.

–         Да! Виж, вие хората сте свикнали да вярвате, че нещата се случват от само себе си, но не е така. Ние пацуланците сме неделима част от вашето общество може би вече хиляда години. А от последното десетилетие дори и с официалното разрешение на комисията по Регулиране на социалното напрежение, създадена лично от президента Първанов, а сега управляван вещо от президента Плевналиев. Всъщност бюджетните липси, които все ги обвинявате, че прибират, буквално изтичат в нашата агенция, която е една от най-важните за страната. Дигат ти тока – майната му, дигат ти яденето и бензина – майната му, но истината е, че ако ти се спука канализацията, което ще стане неизбежно ако нас ни нямаше, може да стигнеш до идеята за бунт, неподчинение или самоубийство.

–         Чакай малко да не искаш да ми кажеш, че ти си…

–         Да, аз съм държавен служител или чиновник – наричай ме както ти е удобно, а ти си сгазил лука.

–         Наистина ли? – Много, ама наистина много се ядосах, защото си представих как държавата в лицето на това малко, но със сигурност неприятно създание, излиза от тоалетната ми чиния и контролира дориии….  – Веднага се махай оттук.

Тръгнах към него, но създанието скочи чевръсто вътре, потопи се до половината и започна да нарежда с плътен тон.

–         Не ме докосвай, амаде аз идвам за негово добро, а той ще ми налита. А искаш ли да ти извия врата – в очите му проблесна лудост и в този момент по интонацията на глас му осъзнах, че Вивендо не е толкова безобиден и беззащитен, колкото изглежда.

–         Добре-капитулирах аз- какво искаш от мен?

–         Е това вече е друго – беше учудващо колко бързо си смени настроението и отново стана весел.

–         Аз отговарям за този район, като вече може би си разбрал.  Ние събираме теннтралски клар, което ще рече смотана на топчета, мокра тоалетна хартия, която е особено важен ресурс за нас. Проблемът е в това, че ти нямаш казанче и заради това предпочиташ да ходиш по голяма нужда в работата си, в следствиена което не употребяваш клар тук – той посочи почти недокоснатото ми руло тоалетна хартия.

–         В района на работата ти действа друг пацулан, надуто копеле. Та той започна да се хвали, че изкарва повече клар, а моя добив падна. Синдиката направи проверка и разбра, че проблемът е именно в теб. Мен ме глобиха и ме пратиха да ти докладвам, че по Предписание на Централната комисия на градските канализации, проблемът ще се реши, ако си купиш ново казанче. В противен случай мен отново ще ме глобят, а теб ще притиснат да си направиш основен ремонт на банята. Чаткаш ли – 5000 – 10 000 лева.

–         Но нали все пак добивът не намалява – направо не можех да повярвам на това, което казах, та аз се оправдавах на нещо заради, което може би ще ми изпишат антидепресанти, само защото е чиновник.

–         Е – сви той рамене – нали знаеш, правила. Разкладка имало, норма имало, ако сме я карали така на къде щели да отидат нещата и т.н. – докато говореше пацуланат бавно започна да се просмуква в дупката на тоалетната чиния.

–         Чао и му мисли.

Незнам какво да си мисля, тормози ме ужасен запек. От три дена не съм посещавал тоалетна. А сега с натежал стомах отивам към битови потреби на улица “Черковна”, защото майка ми която минала да остави нещо у нас, ми се обади докато бях на работа и ми съобщи, че тоалетната ми е запушена.

Постапокалиптична миниатюра

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

–          Пак те питам! Защо го уби?

–          Пак ти отговарям! Защото пуши!

В безсилието си Мартин извърна глава настрана и започна отново да брои наум изпотрошените прозорци на разнебитеното железопътно депо. „Един, два, три…“ продължи, макар отлично да знаеше, че са седем. Вергиния се вбеси, правеше го за енти път днес, вчера…

–          Е, добре! Мисли си каквото искаш, но вярвам, че вътрешно в себе си си убеден в правотата ми.

–          В правотата ти!?! „Едно, две, три…“

Вергиния хвърли окървавения чук, направи няколко крачки, спря се и направо изригна, върна се и започна да крещи и да рита безжизненото тяло на Васил, но след като не откъсна погледа на Мартин от обрушената фасада, тя каза саркастично.

–          Отивам да ти преваря вода и да ти сготвя нещо, на газовия котлон. Ше драсна една клечка, добре е, че още ги има щото после ще ми ядеш гъза.

Мартин започна да хлипа, изтръгна нервно брачната си халка и я захвърли във високите треви, разплака се, а после зарида с цяло гърло.

–          Но той обеща, че ще си пали само от котлона и ще се научи да прави огън със стъкло и кремък.

–          Да, обеща, но оттогава изгори 47 клечки, а ние имаме още десет кибрита. Трябват ни минимум две на ден, за да оцелеем!  Учил си математика. Стига!

„Във всеки от нас се крие по едно истинско чудовище“

Терций Събин римски центурион от II в.

Подобни разкази [натисни тук]

Постапокалиптични фотографии [натисни тук]

Господин Дабълю Ронг беше човек с изградени навици. Всеки петък, след тежката работна седмица, той се отбиваше в един и същи бар и гаврътваше един и същи брой двойни уискита. Е, напоследък броят на уискитата започна да се увеличава, но г-н Ронг категорично отричаще това да са някакви заченки на съвест. „Майната му! Та аз съм най-добрият адвокат. – каза си той на ум и като доказателство вдигна наздравица към телевизора. Даваха репортаж с откъси от финалната му пледуария и изказванията му пред съдебната палата по делото Брайкович. Той често беше измъквал политици, измамници, дилъри, садисти и изнасилвачи, но рядко му се случваше да отърве кожата на някой, извършил всичко накуп и то толкова очебийно. Бармънът увеличи звука на телевизора, а след финалните думи на репортера, определящи г-н Ронг като най-добрият адвокат в Ди Си, в тесния задимен салон гръмнаха шумни възгласи.

–          Ти си най-добрият Уили!

–          Пак ги размаза!!!

Адвокат Ронг се изправи и театрално се поклони във всички посоки, а после с жест поръча на компанията по едно от него. Беше стиснат, но и самовлюбен, така че винаги подържаше реномето на щедър когато го четках.

Барът, тази най-чиста форма на демокрация, за него играеше ролята на неофициален обществен Конгрес, в който той заемаше почетно място заради името и репутацията си, а може би и поради факта, че посещаваше това място от десетилетия. Затова физиономията на усмихантия мъж му се стори като кръпка в до болка познатат обстановка. „Не съм ли го виждал някъде” – помисли си той, докато по инерция си поръча първото извън дажбата. „Със сигурност съм го виждал, но къде”. Ронг започна да се дразни, защото мъжът изглеждаше странно и се държеше някак неестествено и ако го беше виждал някъде, трябваше да се сети със сигурност. „Да разбира се, чудакът присъства и днес в съдебната зала, но така се бях вживял в речта си, че само мимоходум го мернах. Особнякът и тогава не откъсваше погледът си от него. Мъжът го гледаше  втренчил и в момента. Ронг си беше пийнал, не издържа този поглед и му подвикна.

–          Какво си ме запнал бе, ще ти изкочат очите.

Мъжът очевидно прие това за някакъв знак, стана, изпи на един дъх бирата си и се отправи с широка крачка към мястото му. Ронг го огледа отблизо – той беше иделано плешив, всъщност нямаше едно косъмче по лицето и главата. Усмихнат, но с пронизителен кристален поглед, той застана мирно и любезно попита.

–          Извинете, г-н Ронг, Вие ли сте най-добрият адвокат?

–     Разбира се, че съм аз – отговори той раздразнено, не обичаше да попада в необичайни ситуации.

–          Ще ми позволите ли да Ви почерпя едно питие – каза усмихнатият.

–          Не приемам от непознати. Ронг му обърна гръб и се загледа в бутилките по бара.

–          Но Вие не знаете колко много ме улеснихте.

Вместо отговор адвокатът подаде с небрежен жест през гърба си една от луксозните си визитки. Изчака така няколко секунди, но нищо не се случи. „Защо не я взима – помисли си още по-нервно той – на интересен ли се прави.”

–          Е добре господине – Ронг се завъртя рязко, но непознатият чудак си беше отишъл, нямаше я и визиткат. – Изчезна като сянка. Странно, майната му, все ще се обади!

Непознатият мъж, чудакът, плешивият, усмихнатият, сянката – както и да е, той разбърка до голяма степен ритуала на адвокат Ронг и той навместо 3 си позволи да изпие 6 двойни уискита. Барманът му отказа седмото и го посъветва да не кара.

–            Искаш ли да ти викна такси?

–       ТаксиЙ, ти луд ли си, аз мога да извадя от дрънголника гризли, излапало баба, ти за няколко глътки морал ще ми четеш. Ронг стана и с леки забхождания се отправи към изхода. Там се спъна, но не падна, напротив изправи се и тръгна напред като робот.

Светлините го застигнаха когато навлизаше в парка по Ню Йорк авеню. Червените и сините лампи едвам си пробиваха път през мощните фарове.

–          Мамка му – изруга адвокат Ронг и отби вдясно.

С приближаването си светлините станаха непоносимо ярки и той инстинктивно притвори очи, но… Когато ги отвори адвокат Ронг не беше вече в колата си. Той се намираше в съдебна зала, зад бюрото на защитата. В първия момент си помисли, че го съдят по бързата процедура, но не успя да си спомни нищо от задържането. Изправи се и се огледа нервно. Да без съмнение се намираше в съдебна зала, само че нещо не беше наред. Той стисна отново очи, но когато ги отвори всичко си беше на мястото. Съдията, прокурорът, заседателите, но залата приличаше по-скоро на филмов декор, а не на истински… „Чакай малко”. Той оглед внимателно лицата на присъстващите. Прилоша му – всички, без изключение бяха плешиви и се усмихваха. Всъщност те бяха той – чудакът от бара. Всички в залата изглеждаха по един и същи начин, но бяха облечени в различни тоги, костюми и униформи, на скамейките отзад дори се мяркаха няколко екземпляра в женски дрехи. Поиска му се да изкрещи, но съдята го прекъсна.

–             Защитат е налице. Нека обвинението започне.

Прокурорът се изправи и зачете.

–      Обвинение от Съвета на галактическите общности срещу човечеството за нецелесъобразно и вредно, по смисъла на галактическите конвенции, използване на планетата Земя. Човечествот ще се преставлява от адвокат Дабълю Ронг – най-добрият адвокат на Земята. Прокуратурата е маркирала в обвинителния протокол повече от 1360 случая, уличаващи …

Дали от случващото се или от алкохола Дабълю Ронг се олюля. Той посегна към чашата с вода на бюрото си, но уви и тя беше само част от декора на най-великото дело в кариерата му.

Подобни разкази [натисни тук]