към предходната глава

–  Това не е ли предателство към човечеството?

–  Човечеството!?! Нека ти кажа нещо Гедада! Човечеството имаше идеалната възможност наистина да се превърне в раса и да заживее щастливо, но я пропусна още в края на ХХI век. Знаеш ли какъв беше най-големият проблем за хората или поне за някои от хората в началото на космическата ера?

–    Какъв? – Попита драгът, а по изключение позицията на тялото му издаде колко важно беше да разбере отговора на този въпрос.

–   Най-големият проблем на хората, които наричаме бели якички, беше как да пренесат монетарната система в космоса.

–     !?!

–   Да, Гедада, драгите и повечето стари космически цивилизации нямат, а някои от вас и никога не са имали монетарна система, за това вярвам, че ти е трудно да проумееш за какво ти говоря. Когато някой гнойтак ти предложи ценен артефакт от пустоща, а ти му пуснеш няколко цифрови импулса в картата, за теб това е непонятно, но той отива при джилиданците или при нас и живее добре с размяната, която е осъществил.

–  Аз също търгувам, ние познаваме пазарната технология, но обясни ми, моля те, за проблема на хората!

– Виж сега, ако си на Земята и огладнееш или ожаднееш, то трябва да извадиш от джоба си няколко банкноти да ги дадеш на човек, който прави сандвичи и сипва напитки, и така да задоволиш телесното си желание. Ако нямаш тези хартийки, то трябва да си намериш работа, за да си ги набавиш или да убедиш белите якички да ти отпуснат определена сума, която да им върнеш след известно време с определена надбавка. В някои случаи можеш да убиеш, откраднеш или нарушиш закона по безброй начини само и само да си набавиш пари. Когато обаче се качиш на космически кораб с векторни орбитални двигатели и поемеш към луните на Юпитер на еднопосочна научна или колониална мисия, ти често огладняваш и ожадняваш. Какво обаче ще стане, ако затворен в малката метална кутия ти се наложи да купуваш въздуха, водата и храната, които ти трябват, за да оцелееш.

– Какво? – Попита драгът, който за пореден път показа, че не разбира смисъла на реторичните въпроси.

–   Драгите познават ли хазарта?

–   О, да! Интересно занимание!

–   Е, представи си сега, че един самотен космически вълк се заплесне в играта на весела гъска и изхарчи парите си някъде сред ледниците на Европа. Той се прибира без пукната пара нещастен в каютата си и осъзнава, че енергийната клетка или хранителните му запаси са на изчерпване. „О, боже! Какво да правя!“ би си казал той. Заем не може да вземе, защото няма с какво да гарантира кредита си пред банкерите, не може пак да поиска аванс от шефа или кеш от съседа и е изправен пред избор – или да умре от студ, задушаване и глад, или да си набави необходимото със сила.

–  Никое живо същество не би загубило живота си, без да се пробва да се пребори за оцеляването си – Каза твърдо Гедада Далабара.

–   Точно така! И затова монетарният свят на капитала създаде космическата цивилизация, която обаче започна да трансформира малките космически общества по естествен начин в комуни, в които хората работят, за да живеят и живеят, за да работят – без да е възможно да съществува каквато и да е естествена форма на парично-стокови отношения. Първите ни космонавти бяха герои и никой не би се навил да се качи на ненадеждните ни космически станции, ако трябваше да си плаща пастата за зъби и електричеството. Несъстоятелността на старата социална система стана особено очевидна когато започна първата вълна на еднопосочните колониални мисии до Марс и Европа. Появиха се АМИКО – Автономните микрокуполни общества. Скоро се яви на бял свят и първото поколение, родено в космоса. Отгледани и възпитани далеко от родината си, новите космически хора дори не можеха ясно да формулират понятията пари, банка, кредит. И какво?

–  И какво? Аз познавам историята на човечеството! Там не се споменава за подобни проблеми. Там пишат за пропорционалния принцип на разделяне, опозицията и свободните заселници.

– Да! Но ти също така не знаеш, че на Земята историята се пише от победителите за победените, а победителите никога няма да ти разкажат това, което ти разказвам аз. Предателство!? Хъмм по-скоро предаване, но няма значение!

–   Моля Ви, продължете.

–  Не е нужно да ставаш официален Гедада. На първо време се разми и скоро напълно изчезна йерархията на професиите, а после и йерархията в самите професии. Всички хора, независимо от заниманията си, станаха равнозначни по професия. Да си боклукчия на Миранда, това означава да си висококвалифициран инженер, умеещ да рециклира отпадъците в полезни за станцията суровини. В космоса всички бяха равни по правомощия и равни по компетенции, защото желанието за надмощие на индивида над групата означаваше смърт както за групата така и за индивида и, ако на Земята можеш да обидиш нечия професия и да се подиграеш с нейните представители, то в космоса това стана невъзможно. Обущар на Земята значи дребен беден занаятчия, но ако на някой астероид обущарят не поправи магнитите в ботушите на скафандара ти, то просто излиташ.

В мрака на космическия безкрай бързо се разреши и един от основните социални спорове в обществото – този за паразитиращите и социално слабите слоеве. В космоса няма безработни, няма социално слаби, няма пенсионери, няма скитници и бродници. Ако не работиш – умираш, ако работиш – живееш и то добре, при това до края на дните си, без да се налага някой да ти носи подлога. Така за по-малко от десетилетие в края на ХХI в. хората доказаха, че поставени при равни условия и възможности, могат да живеят като голямо семейство. Всички клишета на успеха и прогреса – властта, доминацията, манипулацията, интригата, изнудването, агресията, станаха неуместни и излишни в малките металически контейнери, разпръснати из слънчевата система. Нещо по-лошо – те станаха синоним не на успеха, а на смъртта. Хората не са глупави, те бързо го осъзнаха и след няколко погрешни стъпки тръгнаха направо към звездите. Еххх! – Въздъхна президентът Клапмън. – Само ако беше жив Томас Мор, да види как на остров Утопия роботите замениха робите, а златото събираше мръсните води. –  Президентът въздъхна още веднъж и отпи голяма глътка от кехлибарената течност в чашата си.

– На мен всичко, което ми разказвате, заради естествената биологична йерархия, която цари на Драга, ми звучи нелогично. Вие си имате полове, ние си имаме видове. Ако се родиш с мозъка на работник не можеш да станеш учен, ако се родиш с телосложението на учен, няма как да станеш войн, ако се родиш с агресията на война, няма да оцелееш дълго, ако някой не ти покаже къде да я изразходиш – така е решила природата. Но при вас – хората – няма такива ограничения и честно казано по някога се чудя как сте успели да достигнете до цивилизационния стадий. Все пак хуманоидите-бозайници са голяма рядкост. Защо не запазихте тази система, след като всичко е вървяло така добре?

–  Някой не поиска хората да знаят, че космосът е достатъчно голям, за да може всички да са еднакво богати и свободни. Измислиха се нови протоколи и закони, съчиниха се заплахи, срещу които да се изграждат стени, не – решетки, които всъщност не пазеха нас от външния свят, те пазиха никой да не излезе навън, там – където чакаха неограничените възможности на космоса.

–  До колкото разбирам, на Земята не са били доволни от начина, по който се развиват нещата.

–   Да, всичко се „нареди“ много бързо и то по старому. И да! Ти си прав – хората са гениални и за тях няма непреодолими препятствия, независимо дали каузата си струва или не, независимо дали е за добро или за зло.

–   Как започна промяната.

–  Точно с това, с което ти казах. С хазарта, банките и застраховките. Пренесоха системата в космоса, но измислиха ЖГМ – житейски гаранционен минимум. Така, както на хартия не можеше да станеш роб на банка, така, пак на хартия, беше забранено да ти се отнема минимума за съществуване „във враждебна биологична среда“. После някой се сети да застрахова оборудването, после друг се сети да иска семейна банкова гаранция за него, трети се сети да го поврежда, а четвърти, логично, да отпуска ново на кредит, и така смъртта се превърна в бизнес и то доходен. Тъжно! Хората тръгнаха да завоюват нови хоризонти със старите, вече познати средства. И ти трябва да си щастлив, защото иначе целият ръкав Ореон щеше вече да е наш.

–     Мислиш ли?

–    Знам, че не можеш да използваш ирония. Да! Мисля! И ще ти кажа още нещо. В учебниците пише, че от първата колониална война до последната голяма война – че всички те са между пропорционалистите и свободниците – федералисти. Това обаче не е вярно – всичката тази кръв се пролива, защото част от хората не искат прокобата на белите якички и техните пари да ги преследва в космоса. Те искат просто да живеят.

–   Да, но тогава няма смисъл да ти помагам! Ако вие – федералистите, сте по-смислената и здрава част на човечеството, то това означава, че инвестирам в един инструмент, който лесно може да ме нарани, а не да ми служи. Сам каза, че само банките са предпазили другите раси от пълната доминация на хората.

–   Ако беше човек, щях да споря с теб и да те убеждавам в противното, знам че няма смисъл. Договорът си е договор и ако Лигата ни отвори коридор към необятния космос, то ние ще спазим обещанието си и никога повече няма да се върнем. Освен това – ще получи това, което искаш.

към първа глава и основната част

Advertisements

към предходната галава

След като не бях пускал дълго време части от приключенията на капитана Панов, сега по празниците ще публикувам всички части на четвърта глава, в която фабулата набира още повече сила, а броят на протагонистите нараства преди финалния сблъсък. Обещавам и малко екшан, ама не по американски 🙂 За по лесно обединих и повечето от предходните глави и часто: към първа глава

Каквото и да се пробвах да направя, всичките ми мисли се въртяха около една фраза, която натрапчиво се повтаряше в главата ми – „провалих се, провалих се …“. Толкова пъти съм се мисли за печен, непоклатим, безпогрешен и толкова пъти съм се провалял. Ето и сега след години скитане пропилях толкова много възможности да бъда себе си. Да, свободата е едно от най-абстрактните и относителни понятия, а да се бориш за свобода, то това означава да се превърнеш в роб на една глупава идея или още по-лошо да победиш и да превърнеш някой друг в роб. Каква прекрасна възможност. „Провалих се…“ така и не успях да изхвърля от главата си този факт докато преминавахме през красивата алена атмосфера на бившият преден граничен пост на човешката цивилизация – планетата Сосюрм 31. Сега този свят беше част от линията на буферния протекторат – демилитаризирана зона между Лигата и Съюза, в която планетите от двете страни на границата гъмжаха от всевъзможна измет и агенти. Винаги съм идвал в зоната като пират, а сега – не можех да го произнеса даже в главата си – като доброволец във въоръжените сили на Kонфедерацията и, най-вероятно, като агент и то на гущерите. Всичко, към което толкова съм се стремил – свобода, независимост и добър живот – всичко се спука като сапунен мехур. Кой пък тук си спомня за сапуна – спука се като пълна бирена кутийка, паднала от бара.

Транспортният кораб бавно се спускаше над централния пазар в столицата на Сомюр – Стангава. Претъпкано, шумно, мръсно и много опасно място, което силно се раминаваше с кичозното понятие „демилитаризирана зона“ – истински рай за всякакъв вид дейности, които никой не искаш да забележи.

–          Ние няма да кацаме, провикна се сержантът. – Имаш 24 стандартни земни часа, за да приемеш назначението. После ще бъдеш третиран като дезертьор.

–          Майната ти, отговорих му по инерция, активирах антигравитационния лъч и скочих през борда.

–          Пази се Панов, ще ми липсваш, подвикна сержанта и даде знак на пилот. Деснатната машина бавно пое към алените облаци, разстлали се в пъстрата атмосфера на планетата.

Краткият полет надолу ме отведе до безистен пълен със смръзлита. Съществата се разбягаха по ъглите и сергиите, но после бавно започнаха да се скупчват около мен. Смръзлитата не бяха силни и агресивни, но човек никога не трябваше да ги подценява, особено когато бяха много и носеха облединяващите си тояжки. Вдигнах нагоре ръце и високо казах.

–          Омитам се! Омитам се, незабавно!

Най-близкият изход от безистена веднага се освободи и аз безпрепятствено изскочих на улицата. Шумът ме блъсна между очите, започнаха да усещам и непоносимия букет от всевъзможни аромати – нюанси и видове на гнилото и нечистото. Въпреки тълпата открих мястото бързо, но после с часове седях и гледах табелата, осъзнавайки колко сериозни са нещата. Над една от най-големите сгради в наемническия Базурбан хан се мъдреше огромна табела на кирилица – „Конфедеративен мобилизационен център“. Край с игричките и криеницата! Отдавна забелязах, че ме наблюдават, но въпреки това никога няма да забравя колко хладно беше чукчето на звънеца.

към първа глава