Три глави, с три усти, ала стомаси три, мислят вместо тях.

Храчката се събуди и бавно се раздвижи. Ярките слънчеви лъчи плахо проникваха в лепкавия мрак на бърлогата. Тя полежа още малко, но изтръпналите й крайници упорито я сръчкаха да се надигне и изпълзи на припек. Без да обръща внимание на разпилените кости и остатъците от доспехи, люспестото тяло на ламята се понесе право към изхода на пещерата. Навън мушиците истерично жужаха над мокрите мочурливи поляни. Дъхавите треви разстилаха тежкия си аромат над плитките блата, заобикалящи възвишението Лешо гнездо. Дори жабите се бяха опили от жегата и билките и само от час на час по някой самец вяло продухваше гърлените си мехури.

         Какъв хубав ден, драги мои – каза Храчката и се изтегна. Ламята се зави на кравай на огромния объл камък под вековния бряст, опъна трите си дълги шии и тежко въздъхна… В стомаха и започна да се надига буря.

         Е недейте да се карате, аз смятам, че всичко е наред. – Чудовището надигна трите си шии и все едно се ослуша.

         Аххммм, ще се печем ли днес на спокойствие или някой глупец пак ще реши да ни убива. Тя бавно опипа с малката си предна лапа дълбокия белег на корема й. „Да за малко да те намушка Слюнка“. Раната бързо зарастваше под слоевете ламя лига, която жежко прогаряше ръбовете на прореза и пропъждаше мухите и червеите. При досега с разкъсаното място посестримите се сетиха едновременно за юнака, който им нанесе удара. Сабята му беше тънка и остра, но щитът му, направен от дърво и кожа, изгоря като съчка от мощната огнена струя. Не беше и вкусен, болнав нещо им се видя, и жилав.

         Ех, ех, ех. Не говорете една през друга. Да, да! Ако сме вярвали някога, че Земята ще стане толкова малка. Храчката въздъхна тежко и погледна над дърветата на изток където в далечината се виждаха кривите кули на калето. Само на ден път с кон, близо или далеч – това няма значение, защото напоследък гостите зачестиха. Защо? Е как защо! Дъщерята на човешкия княз стана мома, хубава и красива, с румени бузи, напращели гърди, яки бедра и кръшна снага. Баща й реши да я жени, но само за онзи, който избави земите му от злото.

         От злото милички, а не сме изяли нито една овца от дните на неговия баща, стария княз.

Ламярта се замисли за старите дни, когато живееше в долината сама, а стадата й достигаха до 3000 глави. После дойдоха те – малки и слаби, но много. Много упорити, много нахални, много злобни, много на брой и на чет. Отнеха й всичко, земята, добитъка, златото. А после, после решиха, че трябва да вземат и душата й, но бавно и полека я обрекоха на самота.

         Не се вълнувайте милички, не се вълнувайте, стари сме вече за такива неща. Знам, и аз си го мисля и вие знаете, че си го мисля, но ни мина времето. Даже не знам дали мога да се понеса по-нависоко във въздуха, та камо ли да изгоря замъка. – Ламята вдигна най-близкия здрав шлем, потопи го в гранитния кратер и жадно отпи веднъж със затворени очи. Достатъчно тихо беше, за да чуе конските копита в далечината.

         Е любезни, а може би е добре да дойда и аз при вас, или не – жребият ще реши. Трима, добре е, на един – не е честно, но какво пък в наши дни е честно. Тя надигна мощната си снага, а сянката на дългите и шии се извиси по склона на хълма. Над тях застрашително се люлееше над двете осакатени шии, увенчана с костен гребен, една единствена глава. Зърна тримата конника между дърветата, въздъхна за пореден път и разпери крила.

         Дотук с приказката за юнака и триглавата ламя! И баснописецът, който водеше със себе си рицарят Вротлимир също беше жилав… и глупав. – стомахът й отново шумно закъркори в брурята на диалога – Да Плюнка знам, че тази ни е последната глава, Добре Слюнка – ясно ми е, че ще умрем от глад, ако отрежат и нея. Ще се пазяяяя.

Храчката се спусна по стръмния скат, уморена от дългите дни. Тя почувства как вятърът разпилява сълзите в очите й. Беше твърдо решена, че този път няма да заговори и гости момците, както повеляваха традициите на нейния род. Днес те щяха да са гощавката.

Advertisements

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Слънцето рядко огряваше над Велико Тръново.

          Принц Тиквоглав се беше съсредоточил върху мазната лоена капка, която се стичаше бавно по брадата му. В скута му сред царските грамоти и укази се валяше и една наръфана овнешка плешка. Той тежко въздъхна:

– Пфууууу, е добре де! Пак нищо не разбрах?!

– Кажете багрянородни. – отвърна му с възможно най-мазния глас Великият боил.

– Защо ти подписваш указите на баща ми?

–  Амиии, защото аз съм секретар на Ваше величество баща Ви.

Капката се отдели от пършивите косми, обрасли на места върху масивната челюст на принца и тупна върху един от многобройните восъчни печати. Гербът привлече вниманието му. Той метна надалеко кокала, в ъгъла две хрътки се сборичкаха и бутнаха жарника.

– Е добре де! Ами защо тримата боили подписват твоите укази и нареди?

Великият боил се преведе много ниско напред в поклон, който изкриви и без това гърбавата му стойка.

– Ваша светлост. Аз съм много зает. Преглеждам всичко, което главните писари са записали от гласа на преслетвия Ви баща. После ги поднасям до височайшото му знание. Броя хазната, разходите и данъците. Тримата боили са мои секретари и следят всичко да е…

– Ясно, ясно. – прекъсна го принцът. – Но не мога да разбера какво правят тогава малите боили, багаините, комитупулите, старейшините и … А и излиза, че ти имаш повече секретари от баща ми.

Старецът се преведе още повече.

– Така е устроено царството премъдри. Старейшините вършат работата на комитопулите, те гледат всичко да е наред в делата на багаинте, които се грижат всичко да е в уреда при малите боили, които поднасят на готово всичко на боилите, те представят държавните дела на мен, а аз запознавам нашата пресветла мъдрост Царя.

– Е ясно де! Ама ти за какво си? Не може ли старейшините да се събират в тронната зала и да докладват … сипи ми малко вино и ми донеси едно печено… пиле, не патенце … да речем месечно, каква е работата и царят да решава.

Великият боил почти се удави в кашлицата си.

–  Ама ваше първородно целомъдрие, това дето го казвате мирише на РЕПУБЛИКА!!!!

Принцът скочи на крака, книжата се разпиляха по земята пред него! Той поправи коланите и бутафорния си меч и се огледа към ъглите, където слугите бяха замръзнали и се бяха вторачили в него.

– Какво гледате бе? – кресна той. – После се обърна към велможата. – Добре де, обясними, защо е Република, ако царят си върши сам работата.

– Ваша светлост! Селяните никога няма да си платят данъците, десятъците, владищината и да отработят повинностите доброволно. Затова старейшините им събират париците и реколтата. Старейшините, за да не задържат по много от данъците, отчитат се на комитопулите, те на багаините, а те на боилите, а пък аз, за да не става нужда да ги бесим всичките, следя ги да не си заделят премного от това, което иде в царската хазна. На мен пък царят е дал…

–  Е! Значи съм прав ! Вие първо нищо не работите, а после крадете от царя и от хазната. Тъй ли е или не е тъй.

Старият сановник отпусна рамене, въздъхна тежко и накрая се предаде. Тръгна към изхода и преди да излезе се обърна и рече:

–  Не е тъй, нас ни има, за да взимаме от народа и да даваме на царя, а той понеже няма нищо, ни дава част от откраднатото.

Два дни по-късно великият боил се помина. О т старост ли, от тежка болест или от грижи по държавните дела  – никой не разбра, а и не беше нужно, защото всичко си продължи по старо му из дворците, селцата и паланките на Бълхария.

Илюстрация от: виж

Сред блатата на Църна река злият воден дух Радичко беше най-старият обитател. Блатникът обичаше да си повтаря в самотата на дълбоките вирове, че именно заради него бяха дали такова име на реката и околните блата, които бяха погълнали в подмолите си много невнимателни пътници, ловци и юнаци. Но това не го правеше щастлив, умората на годините беше се увила вече около дългата му жилеста шия и тежеше върху плещите му като воденичен камък на удавник. Но Радичко не можеше да се удави, освен в собствената си скръб и самота. Другите блатни духове и създания на нощта отдавна се страхуваха от него и го отбягваха, защото, дори и когато не го искаше, крадеше от силите им. Тъй преди много лета дори блатната кикимора спря да го навестява и той не знаеше – шъта ли още тъдява или отдавна е заспала на блатното дъно. Чудеше се и той, дали да не прегърне някой голям камък и да не заспи за дълго, но сън не го ловеше, защото всяка вечер го навестяваха духовете на удавниците, които беше завлякъл в тъмните води на блатните ями. Колко бяха, вече отдавна не помнеше. Не му помагаше вече и лъскането и реденето на съкровищата, кинжалите и сабите, които бе насъбрал с годините в мочурливата си подводна пещера, където завличаше клетниците. Много скоро, още докато беше млад дух, той осъзна, че жълтиците, лъскавите пръстени, тежките печати не носят радост на обречената му душа, а само на сивите му воднисти очи, които никога не примигваха. И сега той стоеше приклекнал, обвил с ръце щръкналите си нагоре ръбати колене и се взираше през две странни малки  рамки с прозрачни кристалчета в бездиханното тяло на един странник, който има неблагоразумието да последва прочистена в храсталака просека, за да прекоси блатата. Сега домашните му щяха да го чакат край огнището, но той нивга нямаше вече да приседне до тях. Старият блатник най-добросъвестно изхвърли смешната плоска шапка и ботушите му до другия край на езерото като старателно ги наръфа с пожълтелите си зъби, които с годините се бяха изострили като дамаска стомана. Трябваше да се знае, че блатото има господар, иначе Радичко се нуждаеше от по един чиляк сякога когато се сменяха годишните времена и това му беше повече от достатъчно.

Преди много, много лета, когато още властваха старите богове, той убиваше заради бурната си младост. Но хората тогава бяха по-плахи и рядко напущаха укрепените си землянки и могили. Тогава най-обичаше приказните юнаци, за които никога не са били писани приказки. Те миришеха най-силно на страх. С годините Радичко спря да завлича клетниците всякога когато срещнеше човек. Старата кикимора му беше казала, че ако не напусне блатото ще живее вечно, а и той се хранеше не с плътта, а със страха на хората. Колкото по-уплашен беше удавника, толкова повече сила се вливаше в жилавите крайници на водния дух. Затова той никога не бързаше, а внимателно измисляше как да подмами и удави небрежните пътници. Еднаж подлагаше сивия си шуплест гръб, досущ като камък, на брода и щом стъпеха отгоре му, спускаше се надолу, друг път подлагаше ръка под тоягата на пътниците и те мислиха, че е плитко и цопваха в дълбокия заблатен вир. Най-обичаше обаче суетните, които се оглеждаха в зеленото водно огледало. Тях той завличаше за гушата с ноктестите си пръсти. Всички давеше бавно, за да чувства страха и надеждата им, а малко преди да ги завлече завинаги под мътните води на блатото, им показваше спаруженото си от влагата и годините лице и с ужасен вик изтръгваше всичките им явни и тайни страхове.

Сега обаче, когато завлече последната си жертва, нещо не стана точно така. Посипал беше малко пръст и листа от брега на блатото и бавно дебнеше с очи. Мъжът ходеше със странен продълговат вързоп на рамото и с метално червено-бяло копие бучкаше водата, после пишеше нещо в една книга. Сетне влезе навътре и по-навътре, но когато блатникът го остави да стъпи на раменете му с тежките си ботуши и после рязко се потопи, човекът просто изруга, глътна вода и издъхна – без надежда, без страх. Затова Радичко с внимание го изучаваше. Вънкашно, човек като човек, одеянията му малко по-инакви бяха, а пък багажа му съвсем така. Радичко взе продълговатия вързоп и като се почуди малко, разкъса го от единия край. Отвътре излезе една книга – дълга и широка, а на книгата някакви драски, кръгове и писания, странни. Радичко засрича най-отгоре : „Хидро-мелиорационен план за пресушаване и рекултивиране на средното течение на Църна”. Нищо не разбра, метна книгата и макар, че продължи да оглежда с любопитство последната си жертва, през шизофренните писъци на неговите удавници злокобно продължи да се прокрадва думата „пресушаване”.

ЧАСТ 3; към ЧАСТ 1 и ЧАСТ 2

Властта да говориш и омразата да слушаш. Това е до сетния ти ден!

Дезинформатос Трънковчански се събуди все така мрачен, схванат и изморен. Настроението му се влоши в ректората, където се превърна в глупец, защото спори до обяд с глупци, а към края на деня, след като му се наложи да посети и дворцовата канцелария, той вече приличаше на демон, но не от онези страшните, а сив и безплътен като сянка. Успокои се чак когато се прибра и седна зад писалището. „Е, каза си той с възможно най-голяма доза на самоирония, лесно е да пишеш за бедните селяни и овчари, но ако надникнеш зад високите зидове на двореца, патриаршията и ректората, можеш да видиш толкова много омраза, притворена умело и представена като най-височайша форма на любов, благоволение и предразположение към всички хора, птички и мушички в царството, че ще се изумиш, после ще се замаеш, а накрая най-вероятно ще отидеш при богомилите”. Сколарът постоя още малко замислен и после забоде тънкото перо в жълтата хартия.

Великият император-стоик Марк Варелий е записал в трудовете си: „Когато си богат – имаш  право да пишеш за бедните, защото лесно можеш да обеднееш, но когато си беден – нямаш право да пишеш за богатите и богатството, защото богат се става много по-трудно отколкото беден”. Това разбира се е мисъл, вярна от гледна точка на 3-те логики, но нейният смислов конструк изумява с простотата си. И разбира се, освен богатството, бог и провидението са дали на царя и 12-те благородни фамилии във Великотрънковското царство да управляват мирянското стадо, въпреки всички трудности и тежките задължения, които ежедневно им се налага да извършват в името на обикновения орача, занаятчията и търговеца. В такъв случай можем да кажем, че да управляваш е любов, защото именно голямата отговорност, която носиш, те кара с пълна обич да изпълняваш задълженията си. Но аз лесно мога да докажа, че и тук любовта е омраза, защото мисълта на божествения Варелий, може да бъде аналитично раздробена и поставена на внимателна дисекция, която ще ни докаже, че на много повече хора им се иска да станат богати господари, отколкото да се превърнат в бедни селяни. Е, тогава означава, че човек обича самата власт, а не възможностите, които тя му предоставя. Също така е очевидно, че всеки, особено онези, които могат да си го позволят, обичат да имат права и свободно време, но не и задължения и работа, която да гризе от деня им като циклоп овча плешка. Казано по-простовато – всеки обича властта но, мрази отговорностите и задълженията, които са неизменно свързани и не могат да бъдат отделени дори от най-внимателния бръснар на света. Но нека не пускаме думите като снежни топки в ковашка пещ, а да дадем един конкретен пример, който точно ще ни разясни как любовта към властта рано или късно, но винаги се превръща в омраза към задълженията и отговорностите.

Това се лучи по-отдавна, когато бях още бодърстваш писар в дворцовата канцелария и приемната зала на господаря наш во Хласта Тиквоглав IV Шашкънин. В онези времена той загуби за две години три последователни войни, едната,от които заради това, че отново върнаха щерка му, било заради грозотата, лошотията или вродената й глупост. Втората година беше лоша и по ред други причини. На пролет река Глазне придойде и изпотроши водениците и механите в Криво село, после дойдоха скакалците, а един незаконно вкаран товар коприна донесе в престолния град чумни бълхи. Отслужи се голяма литургия, направи се литйно шествие, но и края на безводното лято не ни прости, когато Бизантонците нахлуха в нашите земи, за да си поискат данъка и военните репарации, подписани при последния позорен за нас мир. Когато жупан Цвятко дойде, за да съобщи страшната вест, аз стоях в тронната зала и водих протокола”

–         Ваше Величество, позволете да говоря.

–         Говори!

–         Йон Чепикски най-вероломно е нахлул в земите ви и се движи към престолнината.

–         Уффф, пак ли? Какво иска този път?

–         Иска данъка за последните две години и военните репарации от последната война.

–         Иска, иска, той не разбра ли, че хазната е празна. Като иска, да дойде сам да се убеди, ще отворим портите, ще пострадат малко момите, но какво и друг път се е случвало…

–         Ваше Величество, императорът води със себе си и втория ви братовчед Зелкогла…

–         КАККВООО!?!?!? УЗУРПАТОР!!! Свикай гвардия, събуди ковача, мобилизирай селяните, доведи конете….

–         Ваше величество!

–         …приготви 1000 пики и 500 стрелци, заповядай ловни дружини за храна и коли за пре…

–         Ваше величество!

–         ДА?

–         Всичките ни момци млади са по горите и се крият, а по-старите ги плениха, знаете, а ковача отнесе го него черната порезница, воловете са мършави, а коларите карат чумните извън града, няма как да спечелим…

–         Уфффф. Какво предлагаш

–         Главният Боил: Не можем да се бием, да затворим портите и да чакаме на обсада зимата, пак не можем, чума има, но все някоя друга монета може да съберем та да заситим глада му.

–         Жупана: ще има бунтов…

–         Тиквоглав: – Не ни се слуша повече, уморени сме. Боиле разпореди да вдигнат данъците. Писарчето, ще предадеш заповедта ми на Главния боил, който с кралски щемпел да я подпише и да я даде на глашатаите.

След излизането на царя аз подадох заповедта на Главния боил, който ми изрева:

–         Да се отнесе до боилският съвет и оттам да се разпише и сведе до знанието на хората. Никой в боилския съвет не пожела да я вземе, но все пак успях да я бутна в тогата на най-младия от тях Жечо Краводерски, като му казах, че другите не искат да сложат подписа си. Той я отнесъл при прониарите и им наредил да я подпишат и разгласят, а те пък я дали на оръженосците си, които не могат да пишат и да четат, отнесли я при викачите и те викат ли викат. „Нов данък…”. И тогава стана страшно, хората боси, голи, озверели излезнаха на площада кой с каквото има. Те разбиха дворцовата порта и нахълтаха в покоите на царя, но щом го видяха се спряха, а той пита, хапвайки череши.

–         Какво има добри хора, защо така с лошо се нахвърляте към вашия баща?

Един старей му тикна отнетата от викача грамота.

Царят хвърли едно око и бащински каза:

–         Колко сте наивни, деца мои, та това е някаква шега. Вижте, това е само лист хартия – няма ни подпис мой, ни на някой от боилите, шпионите на Зелкоглав сигурно имат пръст тука.

Хората се прибраха спокойни по домовете си, а на други ден с голяма пищност главата на градския викач беше отрязана, осолена и побита на градската порта за назидание. Императорът се върна в Монопол, защото се уплаши от чумата, а Тиквоглав IV Шашкънин властва и до днес с присъщата си любов към властта и омраза към отговорностите, които тя му носи, а когато един ден смъртта надвисне и над него, то със сигурност ще се чуят много слова на признателност за мъдрото му дълголетно царуване. Но привидната любов не може да задуши същността на омразата, която струи не само от селсклите хижи и землянки, но и от високите палати дворци.

Бащата на Гацо беше добър собственик и стопанин

Гацо Бурето обиколи три пъти хълместите улички на Велико Трънково. Запенен като заквасено мляко и бесен като разплоден бик, той не можеше да си намери място. „Ше му видя сметката, ше му видя сметката, нема да му се размине тозпът”. В един момент Гацо усети как сърцето му се вдига в гърлото и кръвта му замръзва в главата. Спря се да си поеме дъх, защото си помисли за секунда, че дяволът е дошел да му вземе душата. „Бреее пусти лихвари, ще ме затрият, душицата ми изсмукаха”. Бурето беше от стар бъчварски род, но тъй се замогна баща му, че на нищо не го научи. И той като истински синковец повече лежеше под пълните бурета, отколкото да наднича в тях с чука и длетото – един обръч не беше поставил през живота си. Един слънчев ден баща му си отиде и нашият хубавец, нищо не разбрал от живота, остави майсторите сами да въртят работата. Мина се не мина се година, един взел кило пирони, друг взел две дъски – започна да запада работата. Появиха се от дъскорзницата, пари искат – оттук оттам, все пари искат. Отказа Гацо първо пушеното месо и кървавицата, после маслините и меда, ама пак не стигаха. Един ден го отведе неволята при Кирил Сопола – един от най-уважаваните лихвари. Взе 1000 гроша и все връща, и все му вика Кирил, бъркайки си в носа: „Имам да взимам още малко, към 1200 – 1300 гроша”. Дърпа Гацо чертата един ден и му вика: „Брей стига взима – 3800 гроша съм ти броил досега, повече няма да видиш и медна аспра”. Стана, тръшна му вратата и излезе. След два месеца, днеска, гледа той стражниците от Кривата кула, изнасят и бъчви и легла от тях. Вика им: „Ей, ей, какво правите бе хора, жив ли ме оплаквате”, а те му се хилят и викат: „Имаме заповед – съдебна, да съберем до 2000 гроша шото ти е останало, та да ги дадем на дон Кирил. Ако пък нямаш, ще ти режем ушите и ще те даваме в Сапун на пазара, да те купи някой за гребец.”



Но Гацо се забърка с лихвари

Бре място не може да си намери Гацо, ще му отхвръкне душата. И тъкмо както се беше задъхал и подпрял на стената с една ръка, вдигна поглед и видя накривен надпис, изписан с въглен. „Трошипръст – трошим пръсти всякакви, цена по договаряне”. Усмихна се той злорадо, пипна кесията на колана си, разтвори я и наброи – 73 гроша и няколко дребни пари. „Все ще стигнат за малките му криви показалци, които алчно поблизва, за да побутва монетите”– рече си той и се усмихна злорадо. Обърна се и се огледа за другия маркер. „Аха, ето го там” и тръгна по въгленовите резки и черти, излезе от Отворената порта, мина под моста над Сухата река и пое по маркировката. Свирка си Гацо по пътя и си мисли „Трошипръст, ха да видим как ше ти изпукат артритните кости като те спипа тоя великан злодей”. Така си говореше той, когато насреща му се изправи на една морена кльощав, оръфан скитник с патерици. Погледна го Гацо Бурето и му викна „Извинете, да сте виждали могъщия господин Трошипръст?”. „Зависи кой и за какво го търси”, отвърна му хромият. „Хей човече, по работа съм дошел, та не ми губи времето, а ми кажи”. „трошипръст, драги ми господине, не е „кой”, а е „какво”. Бурето почна да стопля бавно. „Ахам, аз такова, то магия ли е някаква?”. „Мдаа”, каза му чародея с нисък загадачен глас. „Трябва по пълна луна да ми донесеш нещо, дето се държи с ръка, после вълчи или мечи капан, пет яйца, една питка хляб, малко винце иии, кви пари имаш”. „Ами, ако купя всички тия неща, ще мога да ти броя 50 гроша”. „Петдесет гроша, за пет пръста – става и гледай яйцата да са пресни, че не обичам да ям стари.” Озадачи се Гацо Бурето, мисли си, вика си – пак на шарлатанин попаднах, ама де да му се не види – друг път нямам, ще я върша работата и това си е. Купи той всичко, което трябваше и се върна при чародея. Оня като се нахвърли върху яйцата и питките и му вика после: „Уф да се не спомина, че от три месеца съм само на чай, гъби и горски плодов и тъй го карам, ама нали знаеш – не върви бизнеса, а и хората не могат да четат тез дни, но на работа”. Взе той свещника, донесен от Бурети, после и капана и изрече ясно „Абра катабра, тумба лумба – трошипръст”. Чукна капана с тоягата си, после чукна свещника и те се завъртолиха в прахта, докато не се сляха в един предмет, ала той приличаше на свещник, а не на капан. „Ето, вика чародея на Бурето, ще го подариш това на твоя душманин, ще го замамиш някак си и, хи, хи хи – трошипръст”. Зарадва се Гацо Бурето, затърча се и право при Сопола отиде. Вика му мазно и смирено. „Ха да не се караме повече, дар ти нося – верно меден, ама свещник, пари нямам, ама чак да ме затриеш на галерите да греба, имай милост.” Гацо внимателно постави свещника на голямото дъбово бюро, но далеко, та де защипе тая гад по-късно. Сопола го погледна с лукавите си очи и каза: „Добре, с бъчвите в склада и с посудата и леглото остана съвсем малко, но с бащата ти бяхме близки, а и щом с добро идеш, знаеш хора сме, правоверни – опрощавам ти остатъка”. Гацо така се зарадва, че на слизане по стълбите почти тичаше и дори не забеляза как блъсна по рамото главния градски съдя, който закачулен се катереше по стъпалата. Изхвърча той на улицата и макар само с дрехите на гърба си, усмихна се и хвана накъдето му видят очите…

„Дон Кирил, каза заговорнически градския съдя, приготвили ли сте ми нещичко”. Лихварят небрежно бръкна под тогата си, извади една кесия и я метна с пренебрежителен жест на бюрото, близо до свещника. „Ууу, какъв хубав свещник, каза съдията, бизантионски ли е? Ща взема и него, та нали ще работим пак – щраккк, ааааа.”

Та така се случиха нещата в лето 7309 от сътворението на света един беден глупак позна щастието, а един лаком глупак позна богатството и усвои храненето, гъзобърсането и писането с лявата ръка, но такъв е живота…

ЧАСТ 2; към ЧАСТ 1

ЛЮБОВТТА Е ОМРАЗА

Свещта догаряше и застаряващия сколар започна внимателно да попива редовете. После нави старателно със слабите си кокалести пръсти пергамента, ловко го ската в широките си ръкави и се сви в тясната си продънена койка. В шемета от мисли – реални и нереални той се унесе и засънува, засънува как пише:

ака както огънят обича гората, но поглъща дърветата и ги изпепелява с огнените си езици така и патриарсите наши, епископи и попове ненавиждат еретиците, но с охота ги разпитват за ученията им, за да ги отрекат. Но не само високите страсти на омразата са тук за упоменаване, защото нямо по омразно нещо за селския поп от опушената сланина, за царския бирник от кесията, подхвърлена под масата и за ученият, от стария ръкопис, изровен от прахта на забравата, за да опресни диренията му. Всичко що ний мразим, превръщаме го в хоросан и тегули за градежа на бъднините ни. И ако не вярвате, замислете се – от селската кошара, та до високите кули на двореца, омразата е тази, която ни движи напред и то не само всеки час денем, а и нощем в кошмарите ни, когато едно черно куче ни захапе, то знак е за подмолните мисли на съседа, който според съновника е възлюбил невестата, кесията или нивата ни и бленува да ни види в пепелта. И защо да чакаме на съдбата да свърши делата си, щом ни е дала знак, та да му поднесем най-пивкото вино, макар и отровено, за да получим без забавяне неговата невеста, кесия и нива. А ако жената се плоди, златиците се множат, а нивата дава тежка жътва, ще ги обичаме ли, макар и чужди и придобити с омраза? И от днес ли е само не само ближния, но и брат си да задушиш с прегръдка. В началото Аайн пожела имота на Кавел, защото трудеше се много брат му и умножаваха се благата в дома му. Но обикнал труда му Кавел уби Аайн в омразата си и продължи човешкия род.

Всичко е любов, а любовта е омраза, тоест омразата е навсякъде около нас. Не вярва те ли? Ще представим и изложим следните примери

За селяните

яма по-задружни съжители, от тези, които се намират в малките селски общини и паланки. Суровата природа – зимните снегове, пролетните бури, сухата земя лете, обилната жътва на есен, е превърнала простите обикновени отрудени селски хора в здрава десница, която с труд и постоянство се грижи за всеки. Няма по-сплотено село от това, гонещо вълк удавил овца, лисица, отмъкнала кокошка, глиган разровил картофена нива или бирник минал дважди годишно. Наблюдавайки всичко това ще рече човек, че наистина е по-добре да зареже мирската суета, да скове колиба и да бъде близо до земята, но измамно е за чуждото око това спокойствие. Всеки надникнал над и между високите селски дувари ще види, че любовта на селския човек може да бъде доста сурова, а понякога задушаваща, даже убийствена и то не само за другоселците, градските хора, владиците, боилите, бирниците и случайно попадналите пътешественици, а и за съселяните. Но как тук привидностите се разминават със същностите? Не е трудно за обяснение. Достатъчно е да вникнем в това как са възникнали малките планински селца около Велико Трънково. Появили се като родови задруги, скоро те се разрастват и връзките между хората стават прекалено протяжни, за да са носители на сантиментални чувства. При това положение, в условията на еднообразно ежедневие, хората в тези села попадат под влиянието на друг тип емоции и усещания. За настоящото съчинение е най-важно да споменем фамилната и семейната памет, която от любовта на едно коляно поражда най-страшните вражди и противоречия. Такъв е случаят със зидарите от Овчебоище, където наскоро царската стража трябваше да изсели половината село. Селото възникнало около кошарите на двама братя, които поделили склоновете на Хемската планина по река Бойница, та всеки да знае своето пасище. Задомили се те и двамата имали общо дузина мъжки наследници, а при техните внуци селото вече трябвало да слезе в ниското, защото оврагът на Бойнишката река отеснял. Направили игра и който не успял да вдигне разплодния овен, а това били по-малките и слаби внуци, трябвало да тръгнат те и в ниското да направят Долната махала. Историческите обстоятелства около разделянето създали много горчилка и лоши чувства, та и до днес хората от едната махала, наричат другите „тия”, по-рядко си ходят на гости, не се женят помежду си, а „тия” от склона носят заради влагата овчите си елеци с козината навътре, докато живеещите в ниското ги носят с козината навън. Разбира се Кондьо Пуйката известен още като Кондьо Козата, от Горната махала взел за жена Цака Гиздавата от Долната махал, която след брака станала по-известна като Цака Вретеното, защото предала своите и взела ерген от Горница .Той пък в ниското бил обиждан на коза, а неговите му викали Пуйка, защото от Долница ги въдили в дворовете си.Умножаването на Овчебоище създало и друг интересен местен обичай. Скоро пасбищата отеснели, а стадата започнали все по-често да се омешват, което довело до много свади. Чуди ли се стареите какво да правят, че много геги играели и шум се вдигал, кой къде да излезе на пролетна паша и решили. Направили борби, та най-силните левенти да пасат овцете и на другите, но грижи ли се човек за чуждото. Така станало, че няколко рода на Папазите, на Турлаците и на Вълчановите с времето останали единствените едри овцевъдци, а другите гледали по някоя друга глава добитък и давали я при тях на паша срещу заплащане. Докато това ставало Кантарджиевите, Хитрови и Ханджиевтие направили долу до пътя изкупен пункт и няколко дюкяна па захванали търговийка с вълна, а и на пътниците коне, винце и сланина продавали, но и на своите съселяни също не без плата пускали в хановете и не без плата им носили от престолнината други неща за бита. Така на пролетна паша и до ден днешен трите овчарски рода бая се припотват и подсинват, та се мразят и в червата, овчебойци пък ги мразят всеки път щом стане време да им дадат плата за пашата и същото чувстват когато пият в кръчмата и още повече се харчат катадневно в облага на търговските фамилии, които постоянно се гледат накриво, кой колко вино продал, кой как го кръстил, кой пекъл болна овца, като за последното и заради търговията с вълна се ненавиждат с богатите овчарски фамилии. Но не е само туй голямата беда. Петко Пляката, Гошо Мравката, Севдо Пелтека и децата им, па и внуците им, съвсем останали без поминък и ходили по Беломорието много години на зидария. Та след всяка година по-богати, та и по-приказливи за събитията извън селото ставали, та тях ги всички намразиха, дето и чужди моми си взеха. А когато покрай момите дойде преди години три и Янис, свата на Плякови, и купи къща, тогава любовта се превърна в омраза много бързо и задругата съвсем се разпадна, което помня добре, защото писар бях при царските стражари тогава. Янис, богат и хитър, докара мировълнести овце от юга, купи пасища в ниското, отвори хан, направи кантар за вълна и овес и започна да копае червена глина та да я пече на форма или без. Не се обаче замогна, защото още на първата година Папазите и Хитровите го биха с тояги на мегдана, пред много хора и жени и деца имаше там, та се поминал човекът след седмица-две. Плякови, Мравкови и някои от Пелтекови пък запали тържището на пътя и подгонили момите на Овчебойската река та им разхвърляли ризите и чергите па според протокола и една мома Станка от Вълчановите се удавила. Та дорде дойде стражата от Трънково цялото село беше изгоряло и много глави строшени имаше и много свещи се палиха после. Та бой голям ядоха овчебойци от стражата и няколко глави се търкулнаха после, та съвсем мразят столичани. Та взе решение нашият милостив Господар и Вседържател та изсели зидарските родове в нова местност, богата на глина и камък и го кръстиха селото  Глинопляк. И се намира то между Овчебоище, където все намират някой окъснял на пътя или на браздата с разпрани черва и от едните, и от другите, Чурилово и Зли дол, като всичките си не ходят на гости, че лошо става и в града гледат да не ходят, но и от там гости не искат. Туй за селската любов ще кажа и ако бъркам, поправете ме, но на мен повече на омраза чиста ми прилича.


Дезинформатом Трънковчански бавно свали студената пържола от насиненото си око, потопи пачето перо в мастилницата и записа в средата на пергаментовия лист:

ГЕНЕАЛОГИЯ НА ОМРАЗАТА.

ИСТОРИЧЕСКИ ПРЕГЛЕД НА ПРИЧИННО-СЛЕДСТВЕНИТЕ ВРЪЗКИ

ОТНОСНО НАВИЦИТЕ, ПРИВИЧКИТЕ И СКЛОННОСТИТЕ ЗА САМОНАЛАГАНЕТО И САМОПРИЛАГАНЕТО НА ДУШЕВЕН, ФИЗИЧЕСКИ И ПРОЧИЕ ДИСКОМФОРТ У ХОРАТА

Цялото му тяло потрепери, но не от всепроникващия студ, който се просмукваше из килиите и залите на Великотрънковския университет, тровейки костите на сколарите и техните възпитаници, а от тръпката на вдъхновението, от прозрението, което го беше осенило. Че Бог е любов – това го знаеха всички, макар напоследък малцина да вярваха в тази често напявана строфа. Че кесарят е баща, който макар понякога и строг, със старание се грижеше за паството си – това малцина се осмеляваха да отрекат дори в мислите си. Че Светата църква е майка, без чиято безспирна обич човекът не ще можеше да се изправи от люлката, за да стигне до сетния си ден, праведен и чист като сълза – и това всички го твърдяха, кръстейки се под път и над път, макар от десетилетия кръчмите да бяха по-често посещавани от храмовете. Но, ако с очите си виждаш, а със сърцето си чувстваш, че привидностите са далеко от същностите, че казаното не отговаря на стореното, то тогава, кое е това всемирно и всечовешко състояние на духа, движещо от памтивека хората към все по-големи висини? Той се приведе максимално напред, под ореола на догарящата свещ и с увереност записа:

Смирението води до неподчинение. Любовта води към омраза.

Бог е сътворил всемира! И видимия, и невидимия свят. И живото и неживото – планини, реки, гори и всички твари, които ги населяват и обитават по въздух, суша и вода. Бог, великият в своята промисъл отец, сътвори мъжа, а за да не е сам в простора и уюта на божиите селения, направи от мазола на лявата му пета жената. И ги обрече да се подчиняват нему и да се обичат помежду си, но ги остави безгрижно да бродят, без страх, и без уплах за дните си. Забрани им само да вкусват от сочните джанки, растящи от едно криво клонесто дърво. „Кисели плодове дават клоните на това дърво, затова ми обещайте, че нивга не ще вкусите от тях”, рекъл Бог. Опиянени от райските блага, те бързо се съгласили, но с безгрижие отминали децата бащината поръка. Минали дни, а когато плодовете узрели, подмамили ги към клоните на старото дърво. „Да си откъснем”, казак мъжът, който жената наричала Дам. „Да си откъснем”, съгласила се жената, която мъжът наричал Ив. Посегнали те към кривите клони, но оттам изпълзяла змия, която се изправила срещу тях. Уплаши ли се те и се отдръпнали, а змията изсъскала срещу тях: „Бог ви даде живота и ви позволи безспир да се скитате и без мярка да черпите от всички блага, защо са ви притрябвали тези кисели джанки. Ив побягнала от срам, а Дам, който не могъл нищо да промълви, взел камък и го запратил по пълзящата гадина. Змията изсъскала и се скрила в коренището, но всеки път когато Дам се приближавал, тя излизала обратно и му пречила да откъсне от плодовете. Той много се чудил какво да стори и накрая взел дълга тояга, с която сразил змията. Възрадвал се Дам, метнал на рамо тоягата, обвил шията си с люспестия труп, набрал много от сочните наглед плодове и тръгнал да търси Ив. Но щом тя вкусила от джанките, тозчас изплюла плода – тъй  кисел бил той. Появил се тогава Бог и рекъл: „Не ме послушахте вий, не ми се подчинихте и затуй Даме, отсетне ще ловиш с тояги храната си, а ти Ив ще раждаш с мъка децата си, зиме студът ще ви брули, лете слънцето ще ви гори, а зверовете, що ти погуби, ще тревожат и дните и нощите ви. Ще речете ли нещо в своя защита  или ще замълчите”.  Нарамил Дам тоягата, подхванал Ив под мишница и рекъл, без да поглежда назад: „Сгрешихме отче, прощавай”.

Така казва светото писание, а ний повтаряме „Сгрешихме отче, прощавай”. Но колкото пъти повтори едно гърло „Сгрешихме отче, прощавай”, то нова звезда изгрява на небосвода или стара  залязла загасва и така е откакто се помним от поколение на поколение. И нямаше нас да ни има без Дам и Ив, а щяха те безгрижно да се скитат в райските градини ръка за ръка и затова с ясно съзнание и при пълно умствено здраве записва се в тая книга от мен Дезинформатом Трънковчански – доктор по свещено и гражданско право, магистър по църковна и светска история, лектор по четирите граматики, че Смирението води до неподчинение, а то неподчинението, макар и дело небогоугодно, е началото на рода човешки.

И както във време оно та до днес Бог е Любов, а ние сме му мерзки с делата си, ще застъпим основната теза на труда ни, изписал се в лето 5629 от сътворението на света и 1347 от раждането на бога наш Йешуа, во времето на великия кесар Пурча Дъртий в престолния град Велико Трънково, без знанието на двореца, патриаршията и катедрата, но все пак в добро здраве и пълен разсъдък

ЛЮБОВТТА Е ОМРАЗА

Свещта догаряше и застаряващия сколар започна внимателно да попива редовете. После нави старателно със слабите си кокалести пръсти пергамента, ловко го ската в широките си ръкави и се сви в тясната си продънена койка. В шемета от мисли – реални и нереални той се унесе и засънува, засънува как пише… (очаквайте продължение)