към предходната глава

–  Това не е ли предателство към човечеството?

–  Човечеството!?! Нека ти кажа нещо Гедада! Човечеството имаше идеалната възможност наистина да се превърне в раса и да заживее щастливо, но я пропусна още в края на ХХI век. Знаеш ли какъв беше най-големият проблем за хората или поне за някои от хората в началото на космическата ера?

–    Какъв? – Попита драгът, а по изключение позицията на тялото му издаде колко важно беше да разбере отговора на този въпрос.

–   Най-големият проблем на хората, които наричаме бели якички, беше как да пренесат монетарната система в космоса.

–     !?!

–   Да, Гедада, драгите и повечето стари космически цивилизации нямат, а някои от вас и никога не са имали монетарна система, за това вярвам, че ти е трудно да проумееш за какво ти говоря. Когато някой гнойтак ти предложи ценен артефакт от пустоща, а ти му пуснеш няколко цифрови импулса в картата, за теб това е непонятно, но той отива при джилиданците или при нас и живее добре с размяната, която е осъществил.

–  Аз също търгувам, ние познаваме пазарната технология, но обясни ми, моля те, за проблема на хората!

– Виж сега, ако си на Земята и огладнееш или ожаднееш, то трябва да извадиш от джоба си няколко банкноти да ги дадеш на човек, който прави сандвичи и сипва напитки, и така да задоволиш телесното си желание. Ако нямаш тези хартийки, то трябва да си намериш работа, за да си ги набавиш или да убедиш белите якички да ти отпуснат определена сума, която да им върнеш след известно време с определена надбавка. В някои случаи можеш да убиеш, откраднеш или нарушиш закона по безброй начини само и само да си набавиш пари. Когато обаче се качиш на космически кораб с векторни орбитални двигатели и поемеш към луните на Юпитер на еднопосочна научна или колониална мисия, ти често огладняваш и ожадняваш. Какво обаче ще стане, ако затворен в малката метална кутия ти се наложи да купуваш въздуха, водата и храната, които ти трябват, за да оцелееш.

– Какво? – Попита драгът, който за пореден път показа, че не разбира смисъла на реторичните въпроси.

–   Драгите познават ли хазарта?

–   О, да! Интересно занимание!

–   Е, представи си сега, че един самотен космически вълк се заплесне в играта на весела гъска и изхарчи парите си някъде сред ледниците на Европа. Той се прибира без пукната пара нещастен в каютата си и осъзнава, че енергийната клетка или хранителните му запаси са на изчерпване. „О, боже! Какво да правя!“ би си казал той. Заем не може да вземе, защото няма с какво да гарантира кредита си пред банкерите, не може пак да поиска аванс от шефа или кеш от съседа и е изправен пред избор – или да умре от студ, задушаване и глад, или да си набави необходимото със сила.

–  Никое живо същество не би загубило живота си, без да се пробва да се пребори за оцеляването си – Каза твърдо Гедада Далабара.

–   Точно така! И затова монетарният свят на капитала създаде космическата цивилизация, която обаче започна да трансформира малките космически общества по естествен начин в комуни, в които хората работят, за да живеят и живеят, за да работят – без да е възможно да съществува каквато и да е естествена форма на парично-стокови отношения. Първите ни космонавти бяха герои и никой не би се навил да се качи на ненадеждните ни космически станции, ако трябваше да си плаща пастата за зъби и електричеството. Несъстоятелността на старата социална система стана особено очевидна когато започна първата вълна на еднопосочните колониални мисии до Марс и Европа. Появиха се АМИКО – Автономните микрокуполни общества. Скоро се яви на бял свят и първото поколение, родено в космоса. Отгледани и възпитани далеко от родината си, новите космически хора дори не можеха ясно да формулират понятията пари, банка, кредит. И какво?

–  И какво? Аз познавам историята на човечеството! Там не се споменава за подобни проблеми. Там пишат за пропорционалния принцип на разделяне, опозицията и свободните заселници.

– Да! Но ти също така не знаеш, че на Земята историята се пише от победителите за победените, а победителите никога няма да ти разкажат това, което ти разказвам аз. Предателство!? Хъмм по-скоро предаване, но няма значение!

–   Моля Ви, продължете.

–  Не е нужно да ставаш официален Гедада. На първо време се разми и скоро напълно изчезна йерархията на професиите, а после и йерархията в самите професии. Всички хора, независимо от заниманията си, станаха равнозначни по професия. Да си боклукчия на Миранда, това означава да си висококвалифициран инженер, умеещ да рециклира отпадъците в полезни за станцията суровини. В космоса всички бяха равни по правомощия и равни по компетенции, защото желанието за надмощие на индивида над групата означаваше смърт както за групата така и за индивида и, ако на Земята можеш да обидиш нечия професия и да се подиграеш с нейните представители, то в космоса това стана невъзможно. Обущар на Земята значи дребен беден занаятчия, но ако на някой астероид обущарят не поправи магнитите в ботушите на скафандара ти, то просто излиташ.

В мрака на космическия безкрай бързо се разреши и един от основните социални спорове в обществото – този за паразитиращите и социално слабите слоеве. В космоса няма безработни, няма социално слаби, няма пенсионери, няма скитници и бродници. Ако не работиш – умираш, ако работиш – живееш и то добре, при това до края на дните си, без да се налага някой да ти носи подлога. Така за по-малко от десетилетие в края на ХХI в. хората доказаха, че поставени при равни условия и възможности, могат да живеят като голямо семейство. Всички клишета на успеха и прогреса – властта, доминацията, манипулацията, интригата, изнудването, агресията, станаха неуместни и излишни в малките металически контейнери, разпръснати из слънчевата система. Нещо по-лошо – те станаха синоним не на успеха, а на смъртта. Хората не са глупави, те бързо го осъзнаха и след няколко погрешни стъпки тръгнаха направо към звездите. Еххх! – Въздъхна президентът Клапмън. – Само ако беше жив Томас Мор, да види как на остров Утопия роботите замениха робите, а златото събираше мръсните води. –  Президентът въздъхна още веднъж и отпи голяма глътка от кехлибарената течност в чашата си.

– На мен всичко, което ми разказвате, заради естествената биологична йерархия, която цари на Драга, ми звучи нелогично. Вие си имате полове, ние си имаме видове. Ако се родиш с мозъка на работник не можеш да станеш учен, ако се родиш с телосложението на учен, няма как да станеш войн, ако се родиш с агресията на война, няма да оцелееш дълго, ако някой не ти покаже къде да я изразходиш – така е решила природата. Но при вас – хората – няма такива ограничения и честно казано по някога се чудя как сте успели да достигнете до цивилизационния стадий. Все пак хуманоидите-бозайници са голяма рядкост. Защо не запазихте тази система, след като всичко е вървяло така добре?

–  Някой не поиска хората да знаят, че космосът е достатъчно голям, за да може всички да са еднакво богати и свободни. Измислиха се нови протоколи и закони, съчиниха се заплахи, срещу които да се изграждат стени, не – решетки, които всъщност не пазеха нас от външния свят, те пазиха никой да не излезе навън, там – където чакаха неограничените възможности на космоса.

–  До колкото разбирам, на Земята не са били доволни от начина, по който се развиват нещата.

–   Да, всичко се „нареди“ много бързо и то по старому. И да! Ти си прав – хората са гениални и за тях няма непреодолими препятствия, независимо дали каузата си струва или не, независимо дали е за добро или за зло.

–   Как започна промяната.

–  Точно с това, с което ти казах. С хазарта, банките и застраховките. Пренесоха системата в космоса, но измислиха ЖГМ – житейски гаранционен минимум. Така, както на хартия не можеше да станеш роб на банка, така, пак на хартия, беше забранено да ти се отнема минимума за съществуване „във враждебна биологична среда“. После някой се сети да застрахова оборудването, после друг се сети да иска семейна банкова гаранция за него, трети се сети да го поврежда, а четвърти, логично, да отпуска ново на кредит, и така смъртта се превърна в бизнес и то доходен. Тъжно! Хората тръгнаха да завоюват нови хоризонти със старите, вече познати средства. И ти трябва да си щастлив, защото иначе целият ръкав Ореон щеше вече да е наш.

–     Мислиш ли?

–    Знам, че не можеш да използваш ирония. Да! Мисля! И ще ти кажа още нещо. В учебниците пише, че от първата колониална война до последната голяма война – че всички те са между пропорционалистите и свободниците – федералисти. Това обаче не е вярно – всичката тази кръв се пролива, защото част от хората не искат прокобата на белите якички и техните пари да ги преследва в космоса. Те искат просто да живеят.

–   Да, но тогава няма смисъл да ти помагам! Ако вие – федералистите, сте по-смислената и здрава част на човечеството, то това означава, че инвестирам в един инструмент, който лесно може да ме нарани, а не да ми служи. Сам каза, че само банките са предпазили другите раси от пълната доминация на хората.

–   Ако беше човек, щях да споря с теб и да те убеждавам в противното, знам че няма смисъл. Договорът си е договор и ако Лигата ни отвори коридор към необятния космос, то ние ще спазим обещанието си и никога повече няма да се върнем. Освен това – ще получи това, което искаш.

към първа глава и основната част

Advertisements

към предходната галава

След като не бях пускал дълго време части от приключенията на капитана Панов, сега по празниците ще публикувам всички части на четвърта глава, в която фабулата набира още повече сила, а броят на протагонистите нараства преди финалния сблъсък. Обещавам и малко екшан, ама не по американски 🙂 За по лесно обединих и повечето от предходните глави и часто: към първа глава

Каквото и да се пробвах да направя, всичките ми мисли се въртяха около една фраза, която натрапчиво се повтаряше в главата ми – „провалих се, провалих се …“. Толкова пъти съм се мисли за печен, непоклатим, безпогрешен и толкова пъти съм се провалял. Ето и сега след години скитане пропилях толкова много възможности да бъда себе си. Да, свободата е едно от най-абстрактните и относителни понятия, а да се бориш за свобода, то това означава да се превърнеш в роб на една глупава идея или още по-лошо да победиш и да превърнеш някой друг в роб. Каква прекрасна възможност. „Провалих се…“ така и не успях да изхвърля от главата си този факт докато преминавахме през красивата алена атмосфера на бившият преден граничен пост на човешката цивилизация – планетата Сосюрм 31. Сега този свят беше част от линията на буферния протекторат – демилитаризирана зона между Лигата и Съюза, в която планетите от двете страни на границата гъмжаха от всевъзможна измет и агенти. Винаги съм идвал в зоната като пират, а сега – не можех да го произнеса даже в главата си – като доброволец във въоръжените сили на Kонфедерацията и, най-вероятно, като агент и то на гущерите. Всичко, към което толкова съм се стремил – свобода, независимост и добър живот – всичко се спука като сапунен мехур. Кой пък тук си спомня за сапуна – спука се като пълна бирена кутийка, паднала от бара.

Транспортният кораб бавно се спускаше над централния пазар в столицата на Сомюр – Стангава. Претъпкано, шумно, мръсно и много опасно място, което силно се раминаваше с кичозното понятие „демилитаризирана зона“ – истински рай за всякакъв вид дейности, които никой не искаш да забележи.

–          Ние няма да кацаме, провикна се сержантът. – Имаш 24 стандартни земни часа, за да приемеш назначението. После ще бъдеш третиран като дезертьор.

–          Майната ти, отговорих му по инерция, активирах антигравитационния лъч и скочих през борда.

–          Пази се Панов, ще ми липсваш, подвикна сержанта и даде знак на пилот. Деснатната машина бавно пое към алените облаци, разстлали се в пъстрата атмосфера на планетата.

Краткият полет надолу ме отведе до безистен пълен със смръзлита. Съществата се разбягаха по ъглите и сергиите, но после бавно започнаха да се скупчват около мен. Смръзлитата не бяха силни и агресивни, но човек никога не трябваше да ги подценява, особено когато бяха много и носеха облединяващите си тояжки. Вдигнах нагоре ръце и високо казах.

–          Омитам се! Омитам се, незабавно!

Най-близкият изход от безистена веднага се освободи и аз безпрепятствено изскочих на улицата. Шумът ме блъсна между очите, започнаха да усещам и непоносимия букет от всевъзможни аромати – нюанси и видове на гнилото и нечистото. Въпреки тълпата открих мястото бързо, но после с часове седях и гледах табелата, осъзнавайки колко сериозни са нещата. Над една от най-големите сгради в наемническия Базурбан хан се мъдреше огромна табела на кирилица – „Конфедеративен мобилизационен център“. Край с игричките и криеницата! Отдавна забелязах, че ме наблюдават, но въпреки това никога няма да забравя колко хладно беше чукчето на звънеца.

към първа глава

към предходната част [натисни тук]

Бизнесът тук изискваше редица качества!

–          Ти си изпечен мошеник! Дори за човек! – Каза гнойтарът и четирите му ноздри започнаха рязко да се затварят и отварят.

–          Да! Но също така мога да бъда откровен с хората, които ми носят добри печалби. – Каза му хуманоидът, плътно загърнат в дебел вълнен плащ с широка качулка.

–          Дори за всичко, което изтъкна като предимство – ми звучи скъпо, а най-вече ми звучи опасно и доста съмнително като краен резултат.

–          Добре – това е чудесно, та нали това е най-голямото предимство на идеята. Всички обясняват, че никой не се е върнал от Предела и затова никой не го е прекосявал. Пустошта ни чака девствена и неопетнена. Аз проучих нещата доста задълбочено, последният кораб изчезнал в това направление е на легендарния, защото записи за него не намерих, капитан Сипаян де Сьорсика, който е решил да картира зоната. Това е приблизително преди повече от един универсален галактически век.

–          Хъммм.

–          Освен това не е нужно да идваш. Ще пратиш някой от доверените си наемници и той ще…

–          И той ще се спъне, ще си удари главата в рампата, а после ти ще обереш ценностите, за да ми оставиш трохите. – Гнойтарът започна да променя цветовете си и да пръска лимфа. – Ще си помисля дали да финансирам експедицията, но ако това стане, аз ще дойда и ще те държа под око.

–          Помисли, богатството ни чака там, а ти не можеш да го оставиш да си седи просто така…

–          Не мога, но не мога да се отърва и от мисълта, че все още не си осъзнал колко опасен и неприятен мога да бъда. – Той повлече туловището си към изхода, но на излизане се обърна и изстреля – Утре ще се видим.

„Знам“ изрече си наум човекът.

към предходната част [натисни тук]

Изображениекъм предходната част [натисни тук]

~~~~

Сребристите кули на форт Штрок се издигаха насред хаоса от криви къщи и улици, които пълзяха без ред по склоновете на пясъчния хълм. Автоматичните оръдия отдавна бяха отпуснали безпомощно дулата си, задръстени с фин пустинен пясък. Контролната полоса между укрепленията и първите постройки беше изпълнена с хиляди същества, които отчаяно се опитваха да се преборят с шума и безпорядъка, за да продадат стоките си. Тук можеше да се намери всичко, без тази дума наистина да значеше нещо в сравнение с изложеното по земята, чергите и импровизираните сергии. Местен жител дзиф продаваше плетени кошове от ветрогон, до него збарийски пират демонстрираше метателни и хладни оръжия за палубен бой,  без да обръща внимание на няколко щръкли, които разкостваха атмосферен двигател, за да си направят от уплътненията празнични гривни и бижута. В хаоса никой не забеляза как ботушите на един едър андрон бавно оставиха две следи в прахоляка, докато нападателите му го издърпваха в близкия кошер.

–          Нали ти казах да не го убиваш!

–          Ми аз само го ударих бе! Диша!

–          Прерови му джобовете и виж какво ще излезе.

Двете закачулени фигури бързо се заеха с отпуснатото тяло. Докато единият завързваше чевръсто ръцете и краката, другият ровеше по джобовете. Той хвърляше на страна всичко, което му попадне пред очите, без да се интересува от вещите на жертвата си. Най-после успя да намери около китката на мъжа дебела кожена каишка, на която висеше идентификационен чип. Той извади под плаща си четец и го активира.

–          Този е от нашите. 18-ми Новобалкански десантен. Какво прави чак тук?

–          Виж му татуировките, не са на кирилица. Нещо ми мирише тука на…

–          Ъъъаа…

–          Събужда се! Чакай бе…, е защо го удари пак бе.

–          Аммиии…

–          Ма нали трябва да го разпитаме.

–          Ама нали ни казаха първо да го отведем в хангара.

–          Е то до залез само ще го бухаш по главата ли. Запуши му устата и не го бий повече.

–          Добре бе Чопе, нещо не разбирам …

–          Абе ти тъп ли си, не ме наричай по име повече.

–          Е то това нали ти е прякор!?!

–          Уффф, какво пак не разбираш?

–          Ами ние нали сме много далеко от нашите територии, защо трябва да бием и отвличаме всеки човек, стигнал дотук.

–          Ами точно защото ние сме тук и никой не би трябвало да иска да дойде ни търси, освен ако не е човек.

–          Е добре де, но нали сме тук, за да ни намерят.

–          Не, тук сме, ако ни намерят да си помислят, че са намерили него, а да намерят само нас. Мръква се, мятай го на рамо и да тръгваме към базата.

~~~~

От другата страна на форт Штрок, там където склоновете на хълма се спускаха в каньона Пастрак и слънчевите криви улици на града пропадаха в сенчестите скалните ниши и хилядите пещери, лежеше кварталът на антикварите и иманярите. Безразсъдни шайки от мародери, наемници, пирати, пишман археолози ежедневно пресичаха границата на познатото, за да напуснат ръкава и да се гмурнат в отчаяно търсене на артефакти в Пустошта, там където нямаше правила, закони и норми. Те мъкнеха всевъзможни неща, по-голямата част пълен боклук, но имаше и много артефакти, за чието предназначение никой нищо не знаеше. Членовете на цеха на антикварите даваха добри пари за тях, а техните агенти от своя страна оръсваха джобовете на колекционерите по-цивилизованите части на галактиката. На територията на лигата живееха цяла армия от заможни аристократи, чието хоби на просветени аматьори бе да търсят старите тайни и загадки на боговете и изчезналите цивилизации. Интересно, не – скъпо хоби, добър, не – доходоносен бизнес и то не по светлите булеварди на имперските градове на Лигата, а тук в забравените крайгранични укрепления като Штрок, които формираха рехава отбранителна линия отделяща познатото от непознатото – там където много рядко някой се осмеляваше да стъпи.

Бизнесът тук изискваше редица качества!

към предходната част [натисни тук]

~~~~

–          АаааАААааа…

–          Ако кажеш къде са се скрили, чичо доктор обещава да ти върне оченцето!!!

~~~~

към предходната част [натисни тук]

към предходните части

~~~~

–          Майоре, мисля че спазих моята част от уговорката. Сега е твой ред да ми разясниш какво правя на Планшивия и защо изобщо съм жив? – Майор Зверински намести по навик плочката върху избитото си око, отпи бавно от чашата и въздъхна театрално.

–          Еххх, Панов! Ясно е, че този път не ти си този, който си играе с другите и се забавлява за тяхна сметка. Аз ще спазя моята част от малкото ни споразумение, защото така или иначе в края на срещата ни трябва да знаеш всичко. За мен беше важно да изясня за себе си някои положения, които до момента упорито ми убягваха. Освен това съм длъжен да ти предам три „подаръка“, което ще направи завръщането ти към живота наистина тържествено.

–          Майоре …!?!

–          Е добре де! Още от Академията чакам момента, в който ще ми паднеш в ръчичките, но знаеш, че приятелството ни не е за един ден. Мобилизиран си отново!

–          Моля!!! – Ушите ми не можеха да повярват на звуковата конструкция, която нахлу като зимен вятър между ушите ми.

–          Мобилизиран си отново – Каза майорът докато ми подаваше малка синя книжка и инфограма. – Предполагам си чувал, че аз и екипажът ми не бяхме репатрирани. Планшивия все още е боен кораб на Конфедерацията, а и имаме заповеди от „Високо“. Той е жив, държи да го знаем и мисли за нас.

Разтворих грамата. Тя беше подписана от президента Клапмън и носеше дата от преди два месеца. В нея се говореше за Планът и се нареждаше да се влезне в контакт с всички военни части на бившата Конфедерация, които могат да бъдат издирени.

–          Истинска ли е? Въстание!?

–          Истинска е и не става въпрос за въстание, а по-скоро за бягство в друг сектор на галактиката. – Майорът ми подаде още два документа и ми разясни. – Палавата костенурка и Тамара те чакат на Сомюр 31. Корабът е стегнат и превъоръжен.

–          Да но аз съм репатриран и съм подписал примирието. Така че …

–          Твоят кораб е под мое командване, а аз нищо не съм подписвал. Освен това Драгите, които ме изпратиха да те взема, са оставили един подарък за теб. Ако положиш клетва, те са ти подпечатали пожизнено каперско писмо. Ще можеш да правиш набези в сектора от бившата Конфедерация, който граничи с техните територии и да продаваш плячката си в буферните им зони. Едва ли си мечтал за по-добра оферта.

–          Едва ли! Но трябва ли да ти припомня, че най-вероятно гущерите се възползват от ситуацията и си играят с нас.

–          Оу! Не се бях сетил. Чудесно, тогава и ние ще си поиграем с тях. И бездруго нещата загрубяват. Инфограмите са автентични и ти ще ми помогнеш да разбера къде Драгите крият Клапмън. После ще съберем старата кохорта и ще си намерим място, което да наречем свой дом – без чужда воля, без поклон, без правила, просто дом.

–          Имам ли избор?

–          Нека помисля! Не!

–          Защо подяволите не…

–          Виж, нещата стоят така. Ти беше преметнат, осъден на смърт и „екзекутиран“ с инжекция – на практика си мъртъв, а това че дишаш е просто формалност. Ще те препратя до Сомюр 31. Там ще попълниш официалните документи и ще получиш новото си назначение. Както вече споменах това е оферта, на която не можеш да откажеш. За всеки случай съм наел доктор Полак. Този гениален старец ще се заеме с всеки, който се отклони от служба.

–          Май пак изпуснахме същественото.

–          Ъ!?

–          Свобода, Солидарност …

–          Да, прави каквото искаш. Аз не ви изчаках на сборния пункт, вие не дойдохте на резервните координати – прецакахме всичко, но сега имаме шанс да оправим нещата. Оставям те на Сомюр. Ако вземеш плика и го отвориш, ще си свободен да правиш каквото поискаш, ако ли не – ще си свободен да бягаш до края на дните си. Помисли! Прецени!

–          Ще помисля…

Обобщих всички готови досега части, че са се разпиляли навсякъде, пускам и 4 част на трета глава. Приятно чтене!

ПЪРВА ГЛАВА

СВЕТЛИНА В ТУНЕЛА

–       Виж какво! Може да ти прозвучи егоистично, но изобщо не ме интересува какво мислиш ти за мен. Важно е какво мисля аз за себе си. Също така, трябва да знаеш, че дори няма значение какво мислиш ти за себе си, по-важно е како мисля аз за теб.

Джилиданецът продължи да ме гледа, разпъвайки жабешката си уста в широка усмивка. Слузестото му тяло изглеждаше някак нелепо през решетките на касата. Той бавно поднесе ларингопреводача към гърлото си и заговори с металически машинен тембър.

–       Важно, неважно. Единственото важно нещо тук е, че коритото ти пак не може да отлепи, дължиш ни три хиляди кредита, плюс 75 кредита за престой всеки ден. Трябва да ти припомня, че вероятността някой да ти даде части на заем е нищожна, няма шанс и да избягаш. Когато задлъжнееш достатъчно, просто ще те продадем в мините илиии ….. – той направи кратка театрална пауза. Ще се свържем с Денгара или Удуме. Чухме, че и там дължиш доста. Ще платят добре за теб.

Адски се изнервих, защото касиерът беше прав. Загубих словесната престрелка, което инстинктивно ме насочи към кобура ми. Той обаче изобщо не се притесни, засили бавно с една степен силовото поле на касата и отново проговори.

–       Виж, с теб работим отдавна. Ще те посъветвам да заложиш „Костенурката“, да се разплатиш с кредиторите и да се хванеш на работа в компанията. Там търсят опитни пилоти и плащат добре …

Не го изчаках да довърши, махнах с ръка и тръгнах към стартовата площадка. Всичко вървеше наопаки и наистина, ако не ме очистеше някой от бившите ми работодатели, щях да свърша в някоя от мините на компанията. Тръгнах бавно към хангарите в края на стартовата полоса, където безпомощно се припичаше на жегата „Палавата костенурка“. „Трябва да измисля нещо на всяка цена“, повтарях си до безумие докато се приближавах до стария очукан звездолет, който отдавна беше забравил славните си времена на военно-десантен транспортьор.

Космодромът в Джелалабайла принадлежеше на „Планминкорп“ – единствената организация, която поддържаше реда в сектор 51 А 32 С на „Млечния път“. Разбира се нейните усилия, които бяха насочени към максималната печалба, не бяха достатъчни за поддържането на нещо, което може да бъде определено като ред. Планетите под контрола на компанията бяха мръсни, износени късчета – бледи сенки на цивилизованост. Те се намираха далеко от зоната на влияние на държавните обединения в тази част на галактиката и затова бяха любимо място на рецидивисти, контрабандисти и всякаква  измет, която не обичаше да спазва правила.

Прашните барове, бардаците и общежитията започваха направо от края на пистите. Те отдавна бяха загубили външната си цялостност и сега почиваха покрити от реклами, пристройки и отломки. Хангарите и диспечерската кула не бяха в по-добро състояние, а стартовата площадка бе нафрашкана с всевъзможни летателни апарати. Ако трябва да бъдем честни, много трудно дори и инженер или механик би установил, коя от машините е способна да лети и коя не. Единствено метеоритните сонди на „Планминкорп“  се различаваха от останалите звездолети. Те бяха отделени на специална площадка, разположена в южна посока под хълмовете на Гуляйските възвишения. Подредени в равни редици те се подравняваха по свредловидните си хоботи. Мощни и непоклатими, горди с ярката си жълто-зелена украса, която въпреки множеството драскотини и рани, грееше под лъчите на слънцето, те стояха в очакване на поредната задача.

Баща ми ме беше научил да бъда егоист и затова вярвах на 100 процента, че в момента съдбата се е концентрирала единствено, как да ме измъкне от тази каша. С подобен учител аз се чувствах прекрасно в тази атмосфера. Не може да се каже обаче, че процъфтявам. Докато се приближавах до моята каруца аз се замислих за предложението на касиера, но от малък бях отвикнал да получавам заповеди.   Температурата на стартовата площадка надвишаваше 45 градуса, а от големите бетонни плочи се стелеше мараня.

„Палавата костенурка“ лежеше безпомощно върху тумбестия си корем. Рампата на товарния отсек зееше като паст на мъртво чудовище. От двата слепeни двигателя за атмосферно-вакумна тяга, които се проточваха от носовата почти до опашната част, стърчаха всевъзможни жици, агрегати, платки и дори неща, които предизвикваха в главата ми истинско безпокойство. Макар и почти разглобен старият звездолет ме радваше всеки път с причудливата си форма. Познавах всеки детайл от корпуса му – стрелковата кула отляво, красивият двоен двигател с форма на състезателен автомобил от зората на индустриалната епоха отдясно. Високата пилотска кабина, която сега блестеше като окото на циколоп. По някога си мисля, че нарочно го запазих, дори и преди години когато можех да го продам и да взема по-нов, аз не успях да се отърва от спомените и сантименталните чувства и го запазих. Все пак целият ми живот от кадетския корпус в Академията до Пиланските войни беше минал в меките му кресла.

–       Капитан Панов – гласът на Тамара се чу изпод двигателите. Тя се плъзна върху ремонтната количка и показа главата си навън. – Регистрирах около дузина прегаряния на енергозахранващата мрежа. Подмяната им ще отнеме доста време. Всички защити на силовата установка са се изключил, дори резервните линии не могат да вдигнат енергия до турбините. Изобщо не ми е ясно как сме се прибрали от Далия и как изобщо ще отлепим оттук.

–       И аз не знам! Ще поема двигателите, ти продължи да кърпиш отдолу.

Захванах плазмения поялник и се запътих към най-близкия панел във фюзелажа. Чакаше ни много работа, а дните и таксите опираха в гърба ми като хладно дуло. Както можех да очаквам от себе си, се изнервих много бързо – още първия път, в който не ми достигна един милиметър, за да свържа два детайла, започнах да псувам и да удрям по корпуса. Работата не вървеше никак и аз се отправих към бара, обяснявайки на Тамара несвързан поток от ругатни и празни оправдания, които всъщност изобщо не я интересуваха. Хвърлих тениската си ядно  на земята, препасох кобура на голо  и поех директно през пистите към „Куция пес“. От един празна товарна платформа някой ми подвикна за поздрав, но аз не му обърнах внимание и се забързах към хладната халба…

~~

„Куцият пес“ е типична кръчма – пристанище за жадни миньори и летци, които пият повече, отколкото могат, говорят повече, отколкото мислят и постоянно са готови да се спречкат с някой. Кръчмата се намираше в огромен едноетажен хамбар от гофретирана ламарина. В средата на тъмното помещение имаше кръгъл тезгях, чиито лампи бяха и единствения източник на светлина. По външните стени на помещението бяха залепени мрачни сапарета. Запътих се към бара и още преди да се настаня на високото столче вдигнах ръка за поздрав.

–       Здравей Плака, дай ми една бира – седнах и метнах почти празната си карта. Барманът я пое и с усмивка каза.

–       Ще я режем ли скоро, тя твоята май е бездънна.

Не му отговорих, защото не ми беше смешно, а и джилиданския хумор, който се отнасяше основно до пари, кредити, заеми и лихви, никак не ми беше смешен, особено в моето положение. Техните усмивки също не бяха особено привлекателни, така че забих поглед в ръба на барплота и започнах бавно да пия.

В Джелалабайла не съжителстват много раси. Срещаха се всякакви видове, но местните, които бяха влечуги и обичаха жегата, и хората свободници доминираха. Джилитата нямаха собствена държава след войната. Всяка планета и по-голям град си имаше Паш, който работи с корпорацията и най-често е поставено лице. Като цяло те са добри стопани и администратори и се интересуваха единствено от парите, без да ги свързват с някакъв комфорт или социално положение – те просто си бяха родени търговци. Не са конфликтни, но с тях и не можеш да се скараш. Огромната слузеста маса от близо 300 килограма не е много удобен съперник. Трябва да си глупав, за да посегнеш на подобно същество, въоръжено с двуметров вендузест език. Проблемите ги създаваха хората и другите видове, пристигнали, за да обслужват огромната машина на „Планминкорп“. Двуногите обичаха мелето и постоянно го доказваха. Хората създаваха големи проблеми, а от време на време в схватките се намесваха и Узрули, които работиха главно в охраната на компанията. Всъщност те се различаваха единствено по карантията – на външен вид и манталитет си бяха почти едно към едно с хората. Можеха да бъдат разпознати единствено по дрехите и обилните накити.

Огледах другите на бара – беше почти празен. Поръчах си още една бира и започнах да прехвърлям „няколкото“ силно казано възможности. „Ако успея да поправя всичко до три дни, ще изпълня няколко курса, за да си покрия разходите и дълговете. В превоза на рудата няма далавера и работата натоварваше двигателите, но трябваше да си платя за престоя и ремонта. Касиера е прав, че много трудно ще навия някой да ми даде части, но винаги имаше някакъв изход. Кърпя, правя два-три курса, моля се да не гръмнем в орбита, предплащам, монтирам, правя още десетина курса и след месец ще мога да се махна от тази дупка. Къде ще отида, още не знам, все пак наистина ме търсиха доста хора. Или … Мога веднага да седна от другата страна на бара, където се намират местата на „Планминкорп“. Сядаш, поръчваш и пристига агента. Той също си поръчва, питате няколко неща и после, ако ти предложи да почерпи по едно, вади договора и подписвате, ако ли не, си плащаш ти – готина система. Коропорацията обаче винаги набираше опитни пилоти. Те й бяха необходим заради честите инциденти, които я оставяха без работна ръка и мераклии да се пробват. Заплатите не са добри, работното време е много, а отношението – то просто не съществува. Но няма какво да му мисля – дали “за” или “във”  корпорацията – изходът ми от Джелалабайла минаваше през канцелариите на „Планминкорп“. Точно в момента, в който се надигнах на лакти, за да поема към другата час на бара Плак ми подвикна.

–       Хей, стой тъкмо ти сипвах едно – черпят те.

Огледах се, нервно си изтрих ръцете в панталона и погледнах бармана

–      Не те чух!

–      Черпят те бе – бири.

–      Е сега пък не те разбрах.

–      Ела и пий, един господин от онзи ъгъл те черпи една. Каза да не се въртиш и като я пресушиш да си вземеш още една и да отидеш при него, за да говорите по бизнес.

Очевидно съм го изгледал много странно, защото Плака бръкна в горния си джоб показа ми карта със златна лента и каза.

–       Повярвай ми, този път май ти провървя.

Започнах трескаво да мисля, каква ли може да е работата – далавера или капан. Едновременно с това се пробвах да не се въртя и да пия бавно, за да не правя впечатление. Барманът се държеше все едно нищо не се е случило и след малко започна да налива втората халба. Взех я и поех към вътрешния ляв ъгъл…

~~

Моят човек беше седнал така, че дори когато се приближих на метър от него не успях да видя нищо, освен длънгнестите очертания на завитото му в роба тяло.

–      Здравейте капитан Панов – посрещна ме той. Не ме изненада факта, че знае името ми, всички в бара ме познаваха под една или друга форма. Опитах се да уловя акцента му – нямаше. Нямаше и ясни расови признаци – хуманоид, но това не беше достатъчно. Трябваше да проверя дали не ползва трансформац…

–      Не ползвам трансформация, аз съм представител на третия съсловен дом на Драка. Той се наведе напред. Изпод качулката се показа дълъг врат с ръбеста кокалеста глава, която въпреки особения цвят и  грапавините по кожата, притежаваше красота, макар и страшна.

Несъмнено беше искрен, но какво можеше да иска един „посланик“ на свещенната империя на Драките – привилигирован представител на плебса, неограничена свобода на придвиж…

–      Искам, разбира се по препоръка на всички в Джелалабайла, да изпълните поръчка, която е контрабандна по своя характер.

Колко ли мога да го оръся.

–      Разбира се  ще ви платя доволно. 5К в началото и другото след осъществяването на

Абе този да не чете мис…

–      Искам да ви уверя, че не използвам никакви средства за въздействие на съзнанието. Прoста аритметика. Бивш военен пилот, бивш военен кораб – награди, медали акции. Когато го комбинираме с настоящото ви, как да кажа, финансово състояниe… Мога със сигурност да приемете поръчка и да…

–      Не съм чул поръчката!

–      Петдесет хиляди кредита веднага и още толкова след като се видим тук след края на курса. Мога да чакам, така че няма проблем с ремонта. Имам познати в компанията и може да мине през техните механици, за да го постегнат. Това разбира се … слушах и не можех да повярвам на ушите си, но не исках да приемам веднага. От малък знаех, че хубавите птичета не кацат на рамото на всеки. Аз имам добра самооценка след като дете безкрайно се надценявах, а в академията стоях незабележимо в  ъгъла. Не трябва да приема веднага, въпреки че съм закъсал, но не трябва и да се дърпам много… ще ви струва 3000 кредита от хонорара…

–      Интересувах се от поръчката, не съм споменал нищо за парите.

–      Разбира се, не става въпрос точно за контрабанда, а цената е висока, защото курсът е двупосочен. Корабът е подходящ, но нека да не… играта се харесваше на дракът и той очевидно беше опитен в пазарлъците, защото аз отново го прекъснах точно там където имах намерение да го направя, но този път ясно осъзнах, че той очакваше да го направя.

–      Няма нужда да сменяте тактиката. Аз се занимавам с контрабанда от 50 години, а доколкото виждам, вие сте на не повече от 30-35, така че аз поставям картите, а ….

–      А аз приемам, прекъснах го отново аз. – Защото си минал първо през диспечера и шефа на космодрома и знаеш, че ако не приема, ще отида в мините като сапьор. Аз се понадигнах леко – Но имай предвид, че точно натам се бях запътил, преди да дойда при теб, така че…

–      Можеш и да не прибързваш. Искам да те наема, защото си добър, а не защото нямаш избор.

Седнах и си поръчах още една бира, което на езика на тази част от галактиката значеше, че ще има сделка. После многократно съжалявах и ако бях разбрал, че „търговецът“ е мушнал 100 кредита на бармана и го е питал за добър, но глупав пилот, щях да ги гръмна и двамата, но жаждата пак си изигра лоша шега с мен.

–      Казвам се Гедада Далабара и по всички критерии на човешката раса се водя търговец. Фамилните имения на рода Далабара са в Драгка 31; 45, където има много малко обитаеми планети, но за сметка на това е пълно с газови гиганти. Имам 150 килограма хелий 6, който на стандартна цена се търгува по 176 кредита за 100 грама. Аз обаче съм намерил по-добра далавера. Намерил съм къде да го разменя за 15 килограма синя халамя, която навсякъде където е легална е по 1700 кредита грама, а там където не е… Дракът се наведе напред и обезобразената му физиономия се подаде изпод качулката. Единственото му око грееше като въглен, а на мястото на второто беше втъкната метална плочка с герб.

–      Обаче? – попитах аз.

–       Обаче вие хората разваляте всичко. Той леко се облегна назад, въздъхна и бавно продължи . – Търгувах по тази схема на по-ниска цена с анархокомуната Галактическа свобода, но тя получи „покана“ за членство в Съюз. СДС й постави ултиматом за присъединяване и след изтичането на  срока цялата звездна система беше поставена под блокада. Крайцерите на Съюза се вият около всяка планета, а аз не мога да търгувам. Складовете ми се пръскат по шевовете, а клиентите ми са недоволни, че няма стока. Затова ти плащам…

–       80 хиляди кредита веднага, поемаш ремонта и после получавам половн кило халамая.

Не усетих как се бях изхвърли особено с халамаята.

–       Добре! Това е най-изгодно за мен. Ще ти я дам и на първата планета, на която кацнеш, аз ще си прибера стоката, а ти в изпарителя. Не забравяйте капитан Панов – аз съм влиятелна личност.

Той извади преносимия банкер и каза твърдо.

–       80 бона сега, ремонтът и 50 после – това е от мен.

–       Не ми се е случвало да се прецакам по-лошо, казах му аз, за да не съм капо, подавайки му картата си, но той не ми остана длъжен.

–       Не знаеш, колко, колко много си прав.

Преди да напусна „Куция пес” реших да изпробвам картата. Почерпих всички по едно и си тръгнах малко преди във въздуха да захвърчат първите бутилки.

~~

Техниците и монтьорите от минната корпорация пипаха здраво. Дори Тамара не можеше да им насмогне на темпото. Тя стоеше в пулта и повтаряше със скоростта на светлината. Агрегат Т -32333 ДТ в изправност, енергийни магистрали от  ЕМ 44 001 до ЕМ 44 300 в изправност, фотонна бленда от МАКС +1 до МАКС +30, резервни мощности на линия … Дракът не присъстваше по време на ремонтните дейности, но се появи веднага щом главния механик на смяната постави последния панел на мястото му. Заедно с него пристигнаха три товарни платформи, натоварени със сини кръгли контейнери. На всеки от варелите грееше знакът на Галактическия орден на милосърдието – бял гълъб, ограден от цветен венец. Аз повдигнах рамене и разперих ръце към Гедада. Той ми подаде един чип и спокойно каза.

–       Ще пътуваш с напълно легални документи. Според Международната спогодба за галактическо сътрудничество при конфликти кораби, наети от ГОМ могат да доставят хуманитарни помощи в конфликтните и спорните региони. Затова избрах човек, от СДС толерират членовете на своята раса и знаят, че хората от бившата Конфедерация на Дарвин се прехранват основно с транспортна и наемническа дейност.

Взех документите от трипръстата ръка и чак сега успях да огледам в подробности новия си работодател.  Драките бяха доста по-високи и кльощави от хората, което често създаваше лъжлива представа за физическата им немощ. Всъшност те са изключително гъвкави и жилави същества, които лесно мог да ти нанесат телесни повреди и с голи ръце. Ако не бяха дермалните им  и социалните им особености, те можеха да се определят и като красиви. Драките обитаваха горещи планети с тънък озонов слой и кожата им представляваше еднороден пласт от жълто, червено – лилави изгаряния. Тя постоянно се овлажняваше с лимфа, заради което извън естествената си среда те носеха тесни гащеризони и  тежки, плътни мантии с качулки. Другата особеност на тази раса беше доста по-неприятна и неприемлива. Драките, в съответствие със социалното си и йерархично положение, се осакатяваха ритуално. Имаше легенда, че техният император е неподвижно, лишено от сетива съзнание, което осъществява контакт със заобикалящия го свят единствено чрез електро-магнитни импулси. Един скован, но могъщ мозък, който управлява над 80 слънчеви системи и боеспособна армия, която може да нанесе фатални последици на всяка отделна планета  и система.  Съдейки по изваденото и покрито с плочка око на Гедада, той беше от високопоставените среди на своята родина. Физическите наранявания при  третия съсловен дом на Драка бяха по-малки, защото неговите членове отговаряха за външните връзки на империята – те бяха нещо като външно министерство на своята родина.

Той направи жест и посочи стълбите към вътрешната диспечерска вишка.

–       Елате да уточним детайлите и да си „сверим часовниците“. Той се усмихна – Нали така казвате вие хората.

–       Не знам! – Отговорих му аз разсеяно и го последвах. – Никога не съм виждал часовник.

Качихме се в диспечерската. Отляво се виждаше цялото пространство на хангара. В дъното беше приклекнал елегантния звездолет на драка. Той приличаше на дъждовна капка с остро жило на опашката, на което имаше вендузи за външно окачване на тетрапротонотротилиум – най-ефикасната пасивна защита срещу атаки. Ако някой искаше да нападне този кораб, трябваше да го направи с изненада, не със сила. В противен случай екипажът щеше да премине на режим хиперскок и в момента на прехода щеше да детонира една от капсулите. Взривът от  тетрапротонотротилиум изкривява подпространствения портал и деформира пространството в триизмерната реалност. Ако преследвачът оцелее след подобна намеса, той със сигурност нямаше шанс в преследването. Подобни методи на защита бяха сериозна заявка пред агресивните намерения на враждебната галактика. Нещо като окраската на Моианския варан, която ти казва, ако ме подразниш, ще си изпатиш. Подобни оръжия бяха забранени на цялата територия на Съюза и в по-голямата част от членовете на Лигата. Само за секунда си помислих, че съм си намерил най-приятната компания, но после разгоних мухите, не ми беше за пръв път да се набърквам с подобни лица. Цели 8 бутилки с пространствен експлозив. Не една, не две, не … От другата страна на остъклената кабина се виждаше стартовата полоса на Корпорацията. Това е най-чистото, подредено и сигурно място на Джелалабайла. Седнахме във високите кресла и аз зачаках инструкциите.

–       Казах ти, че всичко ще е легално. Преди време един мой приятел ми направи услуга. Твой колега се хванал на курс към хуманитарните, взел разрешителни и документи, но нещо загазил с хазарта. Та, моят приятел му покрил заемите, взел в замяна документите, а срещу скромна подарък от моя страна ми ги предостави. Корабът и името не са същите, но ние малко ги попроменихме. Ще навлезеш в  Галактическа свобода по вектор – 3, + 21 и на 3000 мегамили ще излезеш от светлинна. Първият пръстен на блокадата се движи по външната орбита на последната планета ГС 11. Там контролата на полетите ще те насочи на астероидния торпедоносец „Глазгоу“. По инструкцията за провеждане на „санитарен контрол“ всички звездолети трябва да кацнат и подлежат на щателна проверка. Нашите сведения обаче показват, че … Ти слушаш ли ме? Махнах му небрежно с ръка и той продължи. Нашите сведения показват, че след като обработят 30-40 кораба, те спират да ги проверяват и ги събират в орбита. Когато съберат достатъчно количество ги ескортират с няколко изтребителя. Така че сме ти изчислили, че трябва да пристигнеш между 14.00 и 16.00  ч. местно централно време. След пристигането ти ще участваш в едни шумни посрещания и благодарствени церемонии, които са част от протокола по взаимната спогодба между система и  ГОМ. Докато слушаш за подвига си, ще натоварят халамаята и отлиташ.

–       Това ли е? Дракът не ми отговори, а аз останах с впечатлението, че нещо съм пропуснал, но не можех да осъзная какво.

–       Докато товарим, отиди да си оправиш борчовете в централната диспечерска. После ще направим финален инструктаж. Тръгнах да протестирам, но той ме изпревари.

–       Има кантар на изхода на xангара, а и аз ти платих повече, так че, 100 килограма плюс или минус не са от значение.

Когато се спуснах на плочата аз подвикнах на бордовия механик.

–       Тамара наблюдавай ги и гледай да притегнат палетата правилно, не искам да ни разкъсат при ускорението. Тя беше в режим на кибердоминация и само машинално потвърди с ръка.

–       Ха ха ахах а, задави се касиерът – Да не си обрал някоя старица. Той започна жадно да се облиза когато датчикът започна да отчита намаляването на дълга ми. Стълбчето на дисплея постоянно се стопяваше и когато светна зелено, той плясна с „длани” и  изгългочи. – Така обичам да работя аз Олимпи. С кредити, а не с обещания и заплахи. Ти си сред най-добрите пилоти, които познавам, но си вироглав като магаре. Надявам се този път да ти провърви и да спреш да се валяш в прахта.

Аз се усмихнах. Старата жаба не лъжеше, джелиданците не бяха надарени с прекрасната дарба на лъжата и иронията, направо да им се неначудиш, защо просперираха като търговци, където и да отидат. Бръкнах в джоба си и му подадох една пурета.

–        Ще се постарая Дулбарая, ще се постарая…. Тръгнах към хангара,  без да бързам, подсвирвайки си една стара детска песничка от родната ми планета. „Не забравя, че в гората има много страхове, не забравяй, че  във вкъщи трепне майчино сърце …. Добре, че отдавна нямах роднини. Изплюх се на плочите и още на влизане в хангара изревах.

–        Хайде да подкарваме това проклето корито.

~/~

ВТОРА ГЛАВА

КАПАН ЗА ВЪЛЦИ

Антигравитационното поле забръмча и „Палавата костенурка“ бавно изплува от мрака на хангара. Инфокомът в пилотската кабина ни засипа с обичайната за този случай информация – координатите на въздушния и орбиталния коридор, осигурен от диспечерската служба на космодрома. След секунди те се изписаха на екрана, Тамара ги сверяваше и ми ги даваше, а аз им хвърлях по един бърз поглед, въвеждах ги в навигационната система и си тананиках химна на космическите пилигрими „Земля в илюминаторе, земля в илюминаторе, земля в илюминаторе видна…“. Докато маневрирахме между различните корита, усещах върху гърба си погледа на драка. Нещо ме караше да се чувствам неспокоен. Не е шесто чувство, защото такова нещо няма. Чисто и просто, не закъсвах за пръв път, няма и да е за последен. Този път обаче се измъкнах много бързо от кашата. Прекалено лесно си намерих изгодна и добре платена работа, в която всичко е уредено, а аз просто трябваше да пофърча две седмица и да прибера мангизите. Всичките ми сетива крещяха, че така не се прави, а от опит се бях убеди,   че никой, никога не ти дава нищо даром. Разминахме се на пистата с „Титаний“ – един от танкерите на корпорацията. Мощните му антигравитационна вълна раздруса костенурката.

–       Добре, че сме пълни, че иначе щеше да ни отвее като листо.

–       Отстоянието е повече от 900 метра. – Заяви Тамара хладно – Няма никаква непосредствена опасност капитане.

По някога ми се искаше да не е толкова механизирана, колкото е когато става въпрос за звездолета и като се има предвид, че тя почти не се отделяше от него, понякога ми ставаше досадно. Раздразних се.

–       Изключи се от системата, ще излетим ръчно, казах и аз.

–       Капитан Олимпи Панов, гласово разпознаване. Тя премигна, гледайки в нищото – Капитан Панов потвърдете заповедта.

–       Потвърждавам, премини на режим ръчно стартиране. Следвай инструкциите на кулата.

Затегнах ремъците на скафандъра, пуснах визьора и се настаних удобно в пилотското кресло. Хванах щурвала и започнах бавно да увеличавам антигравитационното поле и същевременно да засилвам налягането в системите за векторна тяга. Ефектът за страничните зрители беше поразителен. Корабът се издигаше като детски балон, разстоянията и движението на планетата създаваха илюзията, че машината стои на едно място. Когато компресията в камерите на двигателите достигне критичната точка и малко преди да избухне, енергията излизаше през блендата, освободена с мощност от 30 000 мах., в небето оставаше само една светла резка все едно си погледнал слънцето и си влезнал на тъмно.

В кабината атмосферните слоеве се променяха и само за секунда слънчевата светлина избледняваше и се превръщаше в прошарения със звезди мрак на космическото пространство. Много пъти съм се пробвал да гледам как се смаляват постройките под краката ни, но всичко, което успявах да уловя е същата светла черта, която блестеше пред очите дълго след навлизане в космическото пространство.

–       Насочете се към квадрант -3, +7 и се пригответе за пространствен скок. – Гласът на диспечера продължаваше да шумоли с отзвуците на намачкано ламаринено фолио в инфокома. Сверих координатите още веднъж, заредих навигационната система с данните на Драkа и с усмивка казах.

–       Чао жабче. Махнах предпазителя и натиснах големия червен бутон, който хлътна беззвучно в олющения команден терминал.

На хоризонта се появи голямата светкавица, която след известно колебание и слепи удари в пространството, като пиратски камшик. плесна „Палавата костенурка“ и я засмука във виолетовата бездна.

Пътуването през сгънато на стотици дипли пространство беше най-омразната част от професията ми и можеше да се сравни само с….. На времето, в Академията, бях пробвал от онези горски деликатеси, които растат на планетите с четири-сезонен режим, тогава за малко да изперкам. Изкривяване на образите, неправилно позициониране на обектите  в пространството, халюцинации и кошмари в будно състояние. От съзнанието ти изкачаха искри, звезди, спомени от детството, спомени, които въобще не са част от твоята памет и съзнание. Един път корабът ставаше невидим и аз стоях нелепо в креслото си и летях през космическото пространство. Друг път избухваше пожар и корпусът започваше да се топи като течен шоколад. Добре, че при пространствените изкривявания и времевите параметри се променяха. Разстояние, което светлината можеше да измине за един галактически ден, ти отнемаше само 10 секунди. Като правило не се препоръчваше полет по-дълъг от 30 секунди, защото ставаше опасно за психическото здраве на хората. Естествено, някои контрабандисти и пирати от човешката раса като правило бяха луди и взимаха халюцки и това им даваше предимство при намирането на клиенти. Разбира се имаше няколко раси като делаварите и геноините (савоите), които нямаха никакъв проблем в хипер пространството. Аз не издържам повече от 30 секунди и това може би беше единственото правило, което научих в Академията и продължавам да спазвам и до днес.

Направихме почивка в орбита около Далия и за секунди сметнах, дали няма да изкарам някой лев, ако се освободя от товара си още тук, но дори на ум сметката не излизаше. Най-изгодно беше да си довърша курса и да си взема цялата сума, а и не ми трябваше още един враг и то от Лигата.

Използвах възможността да си оправя сметките.

–       „Палавата Костенурка“ до Далия, П.К. до Далия…

–       Далия слуша… Как си бе мошеник? Да не би да искаш да кацнеш?

–       Освободи ми канал за трансфер и ми дай сметката. Няма да кацам днес.

В кабината се разнесе дрезгав смях.

–       Събрал си 3500 кредита за една седмица, да не си …

–       Не съм обрал никой и не ми пращай опашка. Хванах се на полет за ГОМ. Плащат добре за двупосочни курсове, но стоката не струва…

Имаше практика, особено при нас – наследниците на Конфедерацията, да инсценираме обири на отделни кораби и  товарни конвои, но не и за големи риби като  Гедада Далабара. Ако поръчката наистина беше на благотворителните, щеше да олети мигновено. Лошото в случая е, че някои от инсценировките после се оказваха истина и никой нищо не ти даваше, а ти трябва да се обясняваш със собственика, който обикновено си иска своето. Така изгорях последния път, а най-смешното беше, че откраднаха стоката три пъти подред. Така пукна и старият Кудряба, който иначе аз трябваше да очистя за кофти скроения номер. Накрая всички останаха прецакани, на мен ми пукнаха веждата, Кудряба умря, диспечерите в Далия не получиха нищо, а пратката се оказа със застрахователен механизъм, който унищожи цял хангар на Удуме. Изобщо красота, чувствах, че вече ми трябва нещо по-сигурно и това бе едно добро начало.

–       Пускам ти линя за 4000 – помисли си, ще можеш да се върнеш за седмица, ако го закъсаш.

Аз наистина се зачудих, но му дадох напред петте стотака. За пръв път от години излизах напред. Да има къде да се върна – никак не звучи зле! След десет минути бяхме отново в лепкавата прегръдка на преките пътища във вселената. За първи път ми се привидя къща на брега на малко езеро и тичащи по поляната деца, деца, деца…

~~~

„Да направим, НЕ, да накараме  хората  да бъдат по-добри – това е нашата основна цел! Да, но какво значи да „накараш” някой да направи „нещо”, било то и за негово собствено добро? Това означава да го принудиш, да го натикаш като самотен див жребец между огражданията, да усмириш порива му, защото може да се самонарани. Така той ще бъде ли по-добър или просто ще забрави себе си, за да отговаря на критериите и ценностите за доброта, изградени и наложени от някой самотен ум, затворен в мрачния си кабинет. НЕ, не принудата е основния двигател на прогреса, а нейната липса. Но тогава какъв да бъде стремежа ми и защо съм се старал да усвоя всички науки и всички познания, когато употребата им над вашите умове ще бъде насилие над собствените ви желани… Аз съм щастлив деца мои и никога няма да забравя доверието във вашите очи. Но винаги ще помня моята главна сила – да не налагам волята си над другите и макар да не оправдах доверието ви за крайния резултат от тази война…”

Винаги преди да се срещна с кораби на Съюза си пусках завета на Матей Ковальов. Финалната реч на последния държавен глава на Конфедерацията на Дарвин, произнесена преди да изчезне в необятния космос и да се превърне в легенда. С нея беше сложен край на самоубийствената и кървава междурасова война между Съюзът на демократичните системи и обединението на независимите планети, останало днес в учебниците по история, където има такива, като две невзрачни изречения – „Конфедерацията на Дарвин е обединение от автономни планети, което в желанието си да запази прпорционалния принцип за разделянето на звездната карта, настоява за съблюдаването на териториалните граници на Земята.  Под фалшивия претекст за естествена еволюция и културно разнообразие, обединението подкрепя политическото статукво от XXI век и повежда кървава война срещу идеята за обединение на човечеството под флага на свободата и демокрацията”. Толкоз – не се споменаваха нито години, нито имена, нито големите битки, нито жертвите и милионите трагедии.
Не изпитвах носталгични чувства по Конфедерацията. В крайна сметка планетите , които членуваха в нея, съществуваха  почти напълно самостоятелно, така както сега ние, бившите им граждани сме свободни единици. Търсим се, помага ме си, разпознаваме се по дрехите и маниерите, но не милеем един за друг. Но ние от Нова Славония имахме повече основание за омраза към себеподобните граждани на СДС. По едно стечение на обстоятелствата, по време на последната война Ковальов беше ротационен председател на Дарвинистите. Затова нашите родни системи бха унищожена къс по къс от астероидните ракетоносци на Съюза. Наред с нас най-много пострадаха и Потомците на Еврон, които съставяха основно военно ядро на конфедерацията. Обединеният флот беше окончателно разбит в битката при Лапантел, а най-упоритите привърженици на Конфронтацията бяха изпепелени от безмилостни наказателни операции.

Започна великия процес на доброволната интеграция на човешката раса, а след него дойде и втората вълна на т. наречената принудителна интеграция, която сега застигаше малките заселнически колонии от чист и смесен вид като „Млечен път”. Те, от своя страна, започнаха опасна игра и за да запазят независимостта си, флиртуваха ту със Съюза на свободните системи, ту с Лигата на 13-те монархии.
–    Капитане навлизаме в гравитационен коридор на най-външната планета.
Оставих Палавата костенурка  на мощното привличане на планетата и скоро направих визуален контакт с блокадата. Пуснах всички сигнални честоти и започнах да излъчвам транспортното послание на ГОМ. В далечината, като малки бобени зрънца, се откроиха астероидните ракетоносци и звездолетоносачите на Шести  флот на Звездна Британия. Мисията тепърва започваше…

~~~

Постепенно ескадрата започна да се очертава по-ясно и да те притиска с чудовищната си мощ. Най-отпред се виждаше флагманът на 6-та ескадра на Звездна Британия – Адмирал Нелсън. Космическото тяло с размер 5 на 1 мили беше покрито с оръдейни батареи, контролни центрове, площадки за кацане. Високите командни вишки и главните палуби, които се издигаха в центъра на астероида, бяха заградени от зенитни кули. Около невралгичните точки на астероида жужаха стотици звездолети, обслужващи платформи и транспортьори на звездната пехота. Зад тях на дълги редове на своите улеи лежаха елегантните подпространствени торпедоносци, готови всеки момент да се спуснат като хищна птица към жертвата си. Наистина внушителна мощ, която можеше да обезкуражи и най-доблестния противник. Всъщност, корабите от клас астероидоплан можеха да бъдат обезвредени само с десант, но не и от противников заграден огън. Те са уязвими единствено за големокалибрени планетарни оръдия – рядко и скъпо удоволствие, което можеха да си позволят в ограничени бройки дори и най-богатите планети. Като част от десантния корпус на Конфедерацията бях гледал много филми за тези чудовища, бях ги виждал и в действие, но всеки път когато ги зърнех по безкрайните маршрути на космоса не преставах да им се възхищавам.

– Транспортер 3232 П.К. подгответе се за сканиране и заходете към ЛК „Глазгоу” порт А 32. Повтарям А 32. На навигационния дисплей се появи червена линия, която ме насочи към площадката.

Там бяха накацали кораби от най-различен произход, размер и клас. От суетнята по инфокома ми стана ясно, че на маринките им е писнало и чакат някой нарушител сам да се издаде и да хукне панически. Видях костенурката на Добромир Вълчев и плавно се спуснах зад нея на едно от 16-те места за кацане. След известно време, когато площадката се напълни, малкият люк на хангарната преграда се отвори и отвътре излезнаха два хоплита. Техните мощни металически крайници им осигуряваха бързина при придвижването и огнева мощ от автоматизираните сдвоени оръдия, монтирани като приставки на ръцете. Грубите заварки и острите ръбове им придаваха допълнителен  застрашителен вид – войните на 25-то столетие. Те спираха пред всеки кораб и осъществяваха конферентна връзка с пилота на товарната машина и кулата. Не им беше писнало съвсем, защото се задържаха по около пет минути пред всяка машина. По средата на проверката се появиха първите признаци на досада и пехотинците започнаха да играят на „Като какво?”.

–  …Си тъп като гъз, чу се в слушалката.

–   Ако съм тъп като гъз, като какво ще съм миризлив?

–   Ще си, ще си миризлив като чорапите на сержанта – мухахаха.

–    Юухоах, добреее, ами тогава като какво ще съм пробит…

–  Опааа, я какво си имаме тук… – каза старшият и се изтегли назад до пътеката, без да поиска данните на една холандска товарна гемия. –

Той гледаше право към нас и аз усетих, че по-добре да не му беше ставало досадно, защото тези реплики не бяха сигнал за добро начало.

–  Лейтенант, тук имаме две борчета, чак са кацнали едно до друго във формация – процеди той през зъби и тръгна към костенурките.

–  Много си тъп – изсъска ми по вътрешната линия през зъби Добри. – Не можа ли да се насдиш другаде.

–  Споко! Легален ли си?

–  Аз да, нооо ти…

Кулата заглуши честотата и блокира електрониката на двата кораба, а хоплитите пуснаха предпазителите на 40-милиметровите двуцевки.

–  Какво си шушнете бе женчовци – предизвикателно ревна редовия, за да влезе в тона на старшия и почука по корпуса с дулото си.

–   Идентификация. Кулата започна да обработва данните.

–  Какво си шушнете бе отрепки – повтори той крещейки и удари с юмрука си хидравличната платформа на костенурката.

–  Като майка ти. – Изстреля изведнъж Вълчев. – Ще си пробит като старата ти майка.

Направо не можах да повярвам на ушите си, залях се от смях и почнах истерически да удрям по бордното табло. Едвам казах през сълзи.

– Тогава като какво ще е мустакат?

Младият пехотинец беше отпуснал безпомощно ръцете си и питаше старшинката да потвърди дали е чул правилно, но той също се заливаше от истеричен смях, който дори се отрази на движенията на солидната стоманена конструкция на хоплита.

– Не може да е мустакат дори като себе си, изхрипа през сълзи и сополи ветерана.

Младокът не понесе това и почна да се напушва срещу Вълчев и да сипе всякакви обиди и заплахи. Дори намесата на контролната кула едвам го успокои.

–  Не се поддавайте на провокации. Това е заповед. Прекратете неоторизирания диалог. ВЕДНАГА. Пехотинецът спря да сипе ругатни,  но по тежкото му дишане си личеше, че ще се пръсне от яд. Старшинката спусна предпазителя на пушкалото му и наведе с ръка дулото.

–  Лейтенант Добромир Вълчев: доброволна капитулация, екстрадиран за поствоенна адаптация и освободен със заповед АН 14368. Осъществява редовни дейности по сметоизвозване по програмата за заетост на конфедеративни ветерани. Свободен.

–  Боклучар – процеди през зъби младока.

–   Тишина в ефира – ревна напълно сериозно главният контрольор.

–  Капитан Олимпи Панов: пленен при обсадата на Нова Славония, осъден на репарации в размер на 150 000 кредита – изплатени, екстрадиран за поствоенна адаптация, амнистиран със заповед АТ 17525. Гриф подозрителен – търговски и товаро-превозни дейности. Изпълнява редовен полет за ГОМ. Да се провери!

Започнах да спускам люка на товарния отсек, но още преди да падне до бетонната плоча старшината активира прожектора си, надникна вътре и каза ясно и високо „ГОМ”. Вдигна палец към контролната кула и с въртеливи движения ме подкани да затварям. Той се обърна към младока и го побутна.

–         Ти си бил много сръдлив бе, няма да си играя повече с теб…

След още пет минути семафорите по пистата светнаха зелено и ние безпроблемно напуснахме астероида. Замислих се за една бира. След час-два разтоварвам и …, но пък Гедада спомена за някакъв тържествен коктейл – защо пък не! Или не! Я да видя за някоя кръчма все пак.

Запитване: Галактическа свобода: звездна година 412 дни, брой естествени спътници – два; екваториален диаметър – 14 583 км, съотношение суша-вода 11,9% към 89,1%, състав на атмосферата бляля, блял, бля; състав на почвата бля, бля, бля…, столица Прудон е разположена на единственият континент Гея … – Тамара нямаме ли нещо по-интересно за тези хора, тук има само цифри.

–         Провери в пътеписите  на Стайчо, той събира впечатления от всякакви пътувания. Чакай, ще погледна…

–         Нищо особено – заселена през 2197 г. от интернационален екип от учени, основно Европеанци. Малка, затворена планета с неясна форма на самоуправление. Богатички са – добиват някакви интересни неща за Лигата, въртят търговийка, а – нещо за теб – няколко от архипелазите (около 30% от сушата) се ползват за туризъм, но местните само прибират кинтите и не работят, даже не се срещат с туристите, защото в останалата част на планетата не действа монетарна система, всичко е безплатно, но животът на колонистите е затворен, даже скучен и монотонен, рядко приемат гости… Има някои особености – децата се отглеждат колективно, възрастните си партнират за различни периоди от време, но тъй като няма форми на собственост и наследственост – няма семейни институции. Образованието се извършва чрез директни наблюдения и се провежда от по-възрастите членове на групата в реална среда, което обяснява и ранното професионално съзряване на жителите на планетата – на 10-12 години те поемат реални отговорности в … Всъщност тези въобще няма институции и администрация, освен Скупщината по външните дела. Всеки има право сам да избере какво да прави, като всичко се движи от идеята не за себедоказване, а за реализиране и утвърждаване на принципа – Свобода, Равенство, Творчество. Затова се занимават основно с научна дейност – изнасят патенти и машини за дълбоководно сондиране и …

–         Бля, бля, бля – значи няма да има бира в Прудон, само сок от портокал или каквото никне там.

–         Чакай, тук има нещо интересно. Занимават се с духовно себепознаване. Има снимки на Хазман Алтайбег, който медитириа от 32 години на открито, без да консумира каквото и да е. Никой не го смущава за нищо, а единственото доказателство, че е жив, според пътеписа, е, че още не се е вмирисал.

–         Добре бе, този прилича на космат чироз.

–         Транспортер 3232 П.К., Транспортер 3232 П.К. Контрол по полетите Прудон 7. Контакт?

–         Прудон 7 тук  3232 П.К. Контакт!

–         Имаме ситуация! Блокадата отваря отделни вектори за кацане. Предайте управлението.

–         Потвърди?

–         3232 П.К. Предайте управлението!

–         Мамка му, това не ми харесва. Потвърдено. Поемете контрол!

Докато Костенурката се гмуркаше в синевата на планетата, отгоре видях последния пръстен на блокада. Крайцери, разрушители, изтребители, заплати, храна, гориво – милиарди кредити кръжаха в орбита около планетата. „Какво ли искат от тези куковци. „Да обединим всички хора!”, казва президента Клапмън. „Хора – космат самосъзиращ се чироз! Хора?”.

Налягането започна да ми идва в повече, защото планетата беше с доста силно притегляне и затова се притиснах в креслото и оставих мислите ми да ме напуснат.

~~~

Космодромът на Прудон приличаше по-скоро на игрище за голф. Осемте контролни кули бяха разпръснати върху зелени ливади, срещу които шахматно лежаха площадките за кацане и дюзите на подземните хангари – липсваха само флагчетата и хората с карирани панталони, но иначе насред моравата кипеше оживено движение на разнообразни превозни средства. Палавата костенурка се спускаше плавно, умело водена от диспечера. В един момент, след като навлезнахме в зоната на съоръженията, започнаха да се усещат вибрации, които едновременно зачестиха и се усилиха.

–         Капитане  – чу се гласът на Тамра – диспечерът започна да понижава антигравитационната тяга извън допустимите норми, губим енергия и няма да можем да стигнем до площадката за…

–         Кула, тук 3232 П.К., губим мощност, повтарям – губим мощност!!!

–         3232 П.К., тук кулата, всичко е наре…

–          Капитане, поемете незабавно управлението – чу се гласът на Тамара.

Веднага заглуших честотата на диспечера „натиснах педала” и задърпах щурвала към тялото си, антигравите започнаха да вият зловещо. Точно успях да възстановя  баланса и кабината беше пронизана от нов алармен сигнал.

–         Капитане – уцелиха ни със смукач. Енергията спада много бързо на 78%

Харпунът за енергийно дезактивиране се беше врязал точно под основните двигатели. Звездолетът започна да се бори с разнопосочните желания и команди – да лети или да падне.

–         Тамара Крючко автоматичен боен режим, огън!!!

–         Приоритети – отвърна хладния глас на кибердоминанта?

–         Диспечерската кула!

Оръдието започна да пее своята безсмислена песен. Само след секунди Костенурката се пльосна от има няма десет-осем метра върху зелената морава, товарната платформа потдаде и каргото от сини хуманитарните контейнери се пръсна по полосата за кацане. Аз си ударих челно в напречния трегер над пулта за управление и главата ми започна да жужи, единственото, което все още усещах е, че отбранителната кула на звездолета продължава да стреля. Нямах никаква видимост към ситуацията, защото корабът полегнал на една страна. Едва ли щях да успея да го отлепя от земята. После, започнах да мисля трескаво, все така, без да помръдна, изстрелях на сляпо едно от торпедата и последното нещо, което видях през горния илюминатор, беше огромен бронетранспортьор, който се вряза на пълна скорост във фюзелажа. Подскокнах още веднъж, превъртях се и пак си ударих главата. Обгърна ме топла сивота…

~~~

Капитан Панов, капитан Панов, изправете се….

–         Това е заповед капитане…

Много лица и сцени минаха пред очите ми – уморени очи, злобни усмивки, тъжни гласове, угрижени бръчки ме водеха от помещение в помещение – светли стаи, тъмни коридори, асансьори, операционна зала….

За мое учудване не дойдох в съзнание в болнично легло. Мислите ми успяха да пробият на повърхността докато клечах в гола бетонна килия и внимателно, с ритмични жестове галех шевовете по обръснатата си глава. Нарочно не се изправих веднага. Загледах се в стъпалата си, виеше ми се свят, не можех да се фокусирам върху положението си. „Да, със сигурност не съм в болница и със сигурност тези не са умрели от желание да ми осигурят комфорт.

–         Капитан Панов, капитан Панов, изправете се! Източникът на гласа не можеше да бъде определен с точност, но в стаята нямаше никой освен мен.

Продължих да гледам упорито надолу.

–         Капитан Панов, престанете с този цирк, под достойнството ви е. Имате биодатчици по тялото.

–         Знаем, че сте в съзнание. Изправете се!

Да, наистина железен аргумент, няма какво да се спори по въпроса. Бавно се надигнах и се изправих доколкото можах, цялото тяло ме болеше. В бронираното стъкло отсреща ме гледаше мършава фигура, облечена в раирана пижама, а по главата и безразборно стърчаха кървави марли.

–         Капитан Панов, пази честта на пагона – самоиронизирах се полугласно аз при вида на собствения си облик в отражението.

–         Капитан Панов, обвинен сте в диверсия срещу свободата и независимостта на нашата комуна. Имате право да мълчите, в противен случай всичко казано може да бъде използвано срещу вас. Предвид тежестта на първоначалното и вторичните обвинения имате право на служебен адвокат, който да пледира за смекчаване на присъдата, която по законите ни е публична смърт.

–         За диверсия? Вторични обвинения? Смърт?

–         Вашите действия доведоха до човешки жертви и сериозни материални щети, от голямо значение е и факта, че присъствието ви застраши нашият начин на живот, а оттук и самият смисъл на съществуването ни.

–         Това се казва да си говориш със стената.

Знаеш, че арогантността винаги ми е помагала, особено в моменти, в които нямам какво да губя. Можех да се пробвам да им обясня всичко, но понеже беше ясно, че някой ми е подлял вода, по-добре щях да направя, ако използвах правото си да мълча. Освен това, някак си, мълчейки, трябваше да изкопча информация за това, „което съм направил”. Едно е сигурно, нещата не минаха така както трябваше, затова си позволих още един майтап.

–         Кога ще е коктейла по случай награждаването?

–         Моля …?

Минаха няколко часа, през които ми дадоха храна и вода, а после се запознах и с „адвоката” си. Той беше младо, още голобрадо момче, със стегната семпла униформа. Говореше като автомат, стоеше изправен като робот, не проявяваше никакви емоция и чувства – отличен комарджия. Той ми подаде четец с дело 15 363 и застина в неподвижна поза, очите му бяха като научноизследователски скенери. Аз започнах да прехвърлям материалите. Според обвинителния акт, под прикритието на хуманитарна мисия, съм превозвал насочващи устройства за подпространствените торпедоносци на Съюза. С разнасянето на „хуманитарните“ контейнерите в различни точки на планетата, моето действие щяло да доведе до почти напълно сваляне на планетарната защита и насилственото присъединяване на комуната към Съюза. Всичко звучеше перфектно изпипано и си беше перфектно изпипано.

–         Запознахте ли се с доказателствения материал по основното обвинение? – попитах го аз.

–         Разбира се – адвокатът бръкна в страничния си джоб и извади малък сребрист цилиндър – Това не е контейнер с хелий, а подпространствен сонар, който да неутрализира изкуствените магнитни полета и да пусне торпедоносците във вътрешния пръстен на планетата – перфектен замисъл, добре, че не ги разпратихме по предназначение преди да ги проверим.

–         Извинявай пич, ти не трябва ли да играеш мой защитник? А и как разбрахте за диверсията преди да отворите контейнерите? А ако са ме накиснали?

–         Капитан Панов, ние сме високотехнологична планета! Знаехме за намеренията ви още при навлизането ви в атмосферата, а и ако бяхте невинен нямаше да разрушите цял терминал. Вашите действия доведоха до смъртта на двама диспечери и един охранител – това е достатъчно доказателство за вина. Ако признаете съпричастността си, ще пледирам за смекчаване на присъдата и изпълнението й в присъствието на прокурора и съдията.

–         Аха, няма да цъфна във всеки нюзруум в галактиката докато ме …

–         Инжектираме публично с отрова.

Нямаше никакъв смисъл, метнах му документите и възможно най-ясно казах.

–         Твой съм.

–         Капитан Панов, може ли да ви питам нещо? Как човек, чиито роден дом е бил унищожен от Съюза, се навива за няколко електронни цифрички да навреди на хора, чиито убеждения е изповядвал до скоро?

–         ХЪм, усмихнах се аз наистина развеселен, – За това с кредитите си има обяснение, но аз подозирам, че в конкретния случай един ден истината за тези събития ще стане известна на децата ти – зависи, разбира се, кой ще победи и кой ще пише учебниците.

Адвокатът стана и без да каже нито дума напусна килията. На излизане той ми остави малък хартиен плик. Бележката в него беше пределно кратка и ясна.

Заседанието на съдебния състав ще се проведе утре в десет часа.

~~

„Мамка му”, мислех си аз, докато ме влачеха по коридора към съдебната зала, „тук дори не са чували за последно желание на смъртника, или още има надежда, или ще дадат кльопачката след присъдата”. Едно беше сигурно, покрай „диверсията” беше устроен цял медиен спектакъл, поне щях да се прочуя като за последно. Най-яката част на публичния процес, след прочитането на обвинителния акт, беше фактът, че адвокатът ми, по мое желание, пледира виновен по всички обвинения – направих го, не защото ми пукаше пред колко хора ще пукна, а защото ми бяха отредили ролята на малко зверче в един добре режисиран спектакъл, в който аз би трябвало да отричам до дупка, за да се дигне шум до небесата. Е, нестана – като се мре, да се мре.

–         Инжекцията болеше ли? – попита капитан Зверински.

–         Ако искаш ми вярвай, това, че животът ти минава като на кинолента е абсолютна вярно – гледах как епруветките се изпразват една по една във веноката и се сетих за всичко – за детството, за пансиона, за академията и дори затова как ми строши носа в трети курс.

–         Интересно, но свиквай, защото май няма да ти е за последен път !?!

/~~/

ТРЕТА ГЛАВА

КРАЧКА НАПРЕД

Блокадата на СДС се огъна!

 Натиска на гущерите и междугалактическата общност задълбочава федеративната криза.“

„След месеци на неуспешни опити за мирното приобщаване на човешката колония Галактическа свобода флотът на Звездна Британия напусна сектора. Според Гордън Кенет, от Института за галактическа геополитика, действията на земното адмиралтейство са напълно логични и неизбежни. Възелът около казуса с колонията се разплете след процеса Панов, който предизвика сериозни опасения за реална военна заплаха от страна на СДС срещу независимата планета.

Слуховете за изфабрикуваното на процеса бързо бяха заглушени от самопризнанията на капитан Олимпи Панов, който насочи случая в съвсем друга посока. Основавайки се на думите на бившия конфедеративен офицер, управителният съвет на Галактическа свобода поиска от ООП формирането на миротворческа мисия и същевременно се обърна за съдействие към Лигата. Вчера с обявяването на миротворския мандат и пристигането на флотилия от Паладински разрушители земните кораби се отег…“

Сервизът за чай върху бюрото на 29 херцог Девъншир се разлетя на парчета по всички краища на стаята. Докато мачкаше на топка последния брой на „Галактик Пост“ той не престана да крещи и ругае.

–         Страхливци, оттеглили се тактиче…, гадни смрадливи бъзльовци, само за порцион живеят, перчат се, а един куршум не могат… да…Ами тези от ООП, защо изобщо ги финансираме тези предатели, тези нищожни алтруисти, мир и разбирателство – гниди долни.

Хрътките на херцога се шмугнаха покрай иконома и се скриха в градината на имението. Самият иконом обаче нямаше тази възможност и след като погледа около минута как през огромното махагоново писалище на херцог Девъншир преминава торнадо, спокойно каза.

–         Сър, не е добре за сърцето Ви да се вълнуваме толкова. – Той дръпна главата си, покрай която прелетяха последователно мастилница и тежка лула със сребърни апликации.

–         Да се вълнувам !?! Да се вълнувам ли ?!? – Херцогът се отпусна тежко в коженото си кресло – Прав си, почисти тук и ме свържи с Локсли, после искам да накараш професор Дуейн да домъкне тук мухлясалия си задник.

Благородникът вдигна една тежка папка от бюрото си и пое с бавни стъпки към остъклената градина. Ню Девъншир беше великолепно имение, но политическата работа на херцог Уилям Спенсър Комптън Старши не му позволяваше да се задържа често тук. Като секретар на Комисията за външнополитически рискове той трябваше постоянно да кисне в Съвета на Общността на обединените планети (ООП) или да участва в дипломатически совалки по външния периметър, на Съюза на демократичните системи. Това не беше никак лека задача, защото сега територията му се простираше на близо 9 % от вътрешния звезден обем на галактическия ръкав Ореон.

Херцогът остави документите, взе една малка ножица и започна да подрязва цветята, това винаги го успокояваше и му помагаше да се съсредоточи. Той тъкмо започна да подрежда логическите връзки на събитията, които предстояха, когато секретната линия се активира.

–         Добър ден ваше благородие. Прочетохте ли последния доклад?

–         Локсли, момчето ми, така и не се научи къде ти е мястото, не забравяй, че аз „написах“ последния доклад. Той не ме притеснява, по-скоро съм обезпокоен от това как медиите отрезвяват нещата – „охлабване на примката“, „отстъпление“, и на места дори „бягство“ и макар да не е добавено „позорно“ ти знаеш, че е позорно да заблуждаваме населението с подобни изкривени представи за ситуацията. Ще ми се да развържеш кесията и да накараш гъсоците да крякат в малко по-друга тоналност. Думи като „умна стратегическа маневра“ и „интелигентна многоходова операция“ ще са полезни както за нас и съюзниците ни, така и за онези, които все още на са се решили докрай да приемат десницата на Съюза.

–         За това исках да Ви попитам, ако ми позволите?

–         Слушам.

–         Голяма част от федератите все още не са подписали договорите за покупка на въоръжение, а предвид последните събития вече получихме и няколко отказа…

–         Колко? – Херцогът се надяваше да получи по кома няколко имена и координати, но след като предаването продължи повече от минута той го спря и отсече – Ясно, не виждам повод за притеснение. Искам да пратиш насрещни оферти и да увеличиш леко цените. Свържи се с военно промишления комплекс и ги увери, че поръчките остават в сила, сроковете също. Не ми се ще да те уча отново как се действа с колебаещите се – искам едно зрелищно изчистване на предатели, няколко промишлени аварии, няколко набега във вътрешния периметър. Искам несигурност.

–         Но сър!? Всички са достатъчно изнервени след случая Панов!

–         Слушайте полковник! Не съм много убеден, че измамното спокойствие, което е обзело някои планети изобщо съществува. Хората са неподготвени за това, което зелените човечета ни замислят, затова им дайте несигурност – тя мобилизира. Пиратите от буферната зона са гладни и уплашени. Извънземните вече не ги допускат в тяхната периферия, нашата периферия се мобилизира и става все по-сигурна и цивилизована. Обещайте им въздух, пуснете ги в пограничните райони, после ги проследете и … На тези, които искат да служат – ги зачислете. Останалите – знаеш. За представителите на човешката раса членството в Съюза не е опция или алтернатива, то е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО.

Полковник Локсли не успя да зададе следващия си въпрос, защото херцогът изключи канала и пое към приемната си. „Аз знам, че има начин да сме крачка напред“, самоуверено си напомни той!

~~ ~~

Херцогът пусна голямата триизмерна карта на галактиката и увеличи сектора Ореон, чиито звездни купове се разляха между ренесансовите картини и бароковите скулптури на работния му кабинет. Той извади със сухите си пръсти списъка с нестабилните федерати и започна да активира системите една по една. Резултатите не го изненадаха, всички колонии се намираха в периферията на галактическия ръкав и бяха или малки поселения, които дори не могат да се самоиздържат, или бивши гранични планети на Конфедерацията, които бяха толкова нестабилни политически и икономически, че на практика се намираха в лапите на шайки, банди и частни милиции. Тези планети очертаваха дебела оцветена в жълто елипса, която обграждаше централните области на галактическия ръкав. Херцогът се притесняваше се най-вече от факта, че доброволната интеграция течеше прекалено бавно и на много места по краищата оцветените в червено зони на съюзните територии избледняваха до оранжево и жълто. В покрайнините на Ореон жълтото приливаше в светло синьо – там където почваха граничните територии на 13-те извънземни монархии. Те се бяха загнездили комфортно по тези места далеч преди хората да започнат да колонизират сектора и от векове баяха спрели да се разрастват. За тях експанзията на човека беше нов и непознат проблем, който излезе извън компетенциите на съществуващата трансгалактическа комуникация. Най-страшното, което хората не знаеха и засега не можеха да си представят е мощта на 13-те. Дали влиянието на Лигата на монархиите се простираше единствено във външните части на ръкава Ореон или  заемаше части от Персей и Стрелец – никой не можеше да каже. Самият факт, че хората не успяха да намерят информация, че Звездната палата на Лигата заседава на планета в тази част на галактиката беше доста плашещо. „Мислим си, че сме лъвове захапали сочна антилопа, а можем да се окажем в положението на кърлеж захапал воден бивол“. Херцогът не можеше да повярва, че на фона на тази заплаха, заобикаляща отвсякъде обиталищата на земната раса, все още се намираха хора, които са против обединението и се дърпаха на всеки опит за политическо единство. „Трябва да ги стиснем за топките“, помисли си херцогът и после даде знак на сянката от ъгъла да се приближи към центъра на звездната карта.

–         Професорът ви чака ваша светлост – каза тихо икономът.

–         Поканете го да влезе!

Професор Дуейн, солиден 50-годишен мъж – типичен представител на звездната археология – чорлав, брадат и облечен екстравагантно, влезе като мечка в кабинета.

–         Здравейте ваше благородие. Радвам се, че променихте решението си, макар и да ви беше нужна  година.

Херцог Девъншир ненавиждаше обноските и самочувствието на американците, особено на тези с претенциите за всестранна ерудираност и затова се почувства длъжен да го прекъсне възможно най-рязко.

–         Вижте професоре! Не искам да се ласкаете от поканата ми, защото аз съм в положението на удавник, който търси спасителна сламка. Така, че в никакъв случай не трябва да възприемате решението ми като продукт на спокойна и трезва преценка. Повиках ви, защото времето и опциите за постигането на пробив в отношенията ни със свободните планети и Лигата се стесняват като процеп на затваряща се врата, който много бързо изчезва. Трябва ми коз, за да съм сигурен, че хора ще са влезли на топло и сигурно, преди бурята да започне.

–         Вижте, не е нужно да ставате груб, аз така или иначе се интересувам единствено от реализацията на проекта си. Вашите съображения не ме интересуват и за мое съжаление съм длъжен да ви уведомя, че не ви нося сламка, а гюле.

Херцогът повдигна многозначително веждата си и изключи картата.

–         Пуснете я, ще ни трябва – каза напълно спокойно професорът и се настани в най-близкото кресло, без да изчака покана. Той игнорира раздразнението на херцога и бавно извади от чантата си черна       сфера с размерите на бейзболна топка.

–         А ето го и вашето гюле – каза той и подаде предмета на херцога.

–         Професоре, нека да спрем с гатанките и да преминем към същността на въпроса.

–         Ще започна от начало, защото не знам до каква степен сте прегледали материалите в доклада ми, преди да ме отрежете предходния път.

–         Целият съм в слух – процеди херцогът и се разположи срещу учения.

–         Човечеството винаги е вярвало на небивалици – богове, атланти, титани, извънземни. Знаете, че в обратен порядък последното стана истина преди много столетия. Хората като че ли се зарадваха на факта, че суеверията им се превръщат в истина и никой не обърна внимание на няколко дребни подробности. Първо, независимо че са съществували преди първия контакт, извънземните никога не са идвали да ни отвличат и помагат, второ – тази констатация уби окончателно теорията за трансгалактическата цивилизационна дифузия. Всички станаха, рекоха и отсякоха – „така както живот и разум са възможни навсякъде, така и цивилизациите са възникнали навсякъде автономно, без взаимни контакти. При това положение за нас несъгласните с тази универсална глупост остана възможността единствено да се заврем по най-затънтените кътчета на познатия ни свят и да чоплим остатъците на тези, които не са имали късмета да оцелеят до днес. В най-затънтените кътчета обаче няма място за префърцунени академични меродавни теории и  врякащи до бога учени, които обвиняват всеки и всичко в наукообразност и шарлатанство. Теренните проучвания се провеждат на места, на които да се срещнеш с човек, та бил и той най-големият мошеник  и кръволок, си е цяло щастие. Обикалям по такива места вече второ десетилетие и това ми позволи да сглобя някои факти, които ще изпратят в кофата теорията за автономното развитие. Но не искам да ви отегчавам. Миналата година, когато ви потърсих, за първи път успях да купя, след като години съм слушал за тях,  нанунакен – изключително ценен артефакт, който по думите на зелените гниди принадлежи не на кой да е, а на працивилизацията Нанунакена. Да знам, че ви звучи познато, знам, че и на земята има подобна шумерска легенда, но нима разумните същества не са еднакви навсякъде, или не – не са. Разбира се, че не са, но защо тогава навсякъде пристигат Анонаките (при хората), Анунакен (при колхите) Нанунакен (при паладите) и така нататък и така нататък. Всичко се крие в тази невзрачна топка. Артефактите нанунакен са изключително редки и скъпи.

–         Какво представлява тази сфера?

Това няма никакво значение, а и едва ли някога ще можем да разбере, но!  Важно е друго! Сферата е изработена от сплав, която не е позната на нито един технолог в познатите ни части на галактиката – нашите и на гнидите. Много трудно се поддава на деструктивни действия и забележете, намира се в пластове, в които разумния живот не е съществувал или е бил в много ранен стадий на развитие. Нашата космическа ера е на едва три века, дрилоните пътуват из космоса от приблизително три хилядолетия. Сферата се датира по въглеродния метод на приблизително 120 000 години и е открита на място, на което няма живот – астероид , обикалящ около двойната звезда UPR 30122. Тоест преди около 120 000 години някой е стигнал до един блуждаещ къс скала и е оставил на стотици метри под повърхността му там този артефакт.

–         Не разбирам на къде ни води този разговор? – Каза херцогът, който все още се чудеше дали срещата му с професора си заслужава времето. Ученият се изправи и му подаде преносима памет.

–         Заредете информацията към галактическата карта и нека да минем към деловата част. Пространството на кабинета се изпълни с промените по триизмерна карта. – Сега ще ви покажа всички места, на които съм успял да открия легенди за Анунаките. – Определени сектори по цялата карта започнаха да пулсират – Ако ви прави впечатление, херцоже, това са основните звездни системи на всички съществуващи до днес цивилизации, а и на онези, за които имаме исторически доказателства, но вече са погребани в миналото. Общо взето можем да кажем, че древните богове са минали доста систематично през целия ръкав Ореон и са обърнали внимание на всички разумни форми на живот. Това все още не доказва нищо, но искам да обърнете внимание на нещо друго. Професорът подаде гласова команда и картата се промени. Сега светещите зони бяха много малко в периферията на Ореон, към центъра се увеличаваха, а там където Ореон и Стрелец се доближаваха,  светлите сектори се припокриваха почти напълно.

– Сега! – каза професорът с истинска жар в гласа. – Това са всички места, на които е обявено намирането или предлагането на нанунакен. Прави ли ви впечатление, че на територията на СДС това сa единични брoйки, а на вътрешните части от територията на Лигата те са, можем да кажем, нещо обикновено и ежедневно.

–         На къде биете – прекъсна го херцогът. – Нима искате да ми кажете, че зеленюгите могат да се докопат до нещо, което ние не притежаваме.

–         Грубо казано – да. През XVII в. можеш да срещнеш китайски порцелан в граничните на Китай, той е по-малко в Средна Азия и Османска Европа, а в Западна Европа е цяло съкровище. Тоест, по-скоро искам да ви кажа нещо друго. Някои от 13-те империи се намират по-близо до центъра на галактиката. Там концентрацията на артефакти и извори за древните е най-голяма – при дрилоните. Очевидно е, че преди много столетия в центъра на галактиката  е съществувала древна цивилизация, която е пръснала познанието из Ореон и най-важното е, че благодарение на това, – ученият направи широк жест, описвайки кръг с ръка из галактическата карта, – аз мога да я открия. Да, аз мога да намеря Ниберу, а тайните й едва ли са за пренебрегване.

~~ ~~

Част 4

Главният камерхар на Звездната палата удари няколкократно голямата заседателна камбана.

–          Мисля, че Съветът на Дванадесетте се събира, за да изглаждаме противоречията си, а не да създаваме нови – каза той твърдо. – Ако смятате, че е възможно да формулираме и изложим различните позиции, нека ги подложим на обсъждане и гласуване.

–          Кристалният трон на Пашавар е на мнение, че трябва да се събере подробна информация за всичко свързано с расата на свободните. Докладът на Сивия съвет ми се струва прекалено суховат. Ние все още нямаме реална представа дали наистина техният космически апетит е толкова силен или просто става въпрос за върхова точка на усвояване на космоса. От друга страна сме сигурни, че те не познават ситуацията извън ръкава и дори не подозират, че претенциите им за величие са нищожни в галактически мащаб.

–          Съгласни ли сте с мнението на Гюлам Паша? Има ли възражения?

–          От името на трите стълба на Дрилон, Аз Берл Мерций Корд подкрепям напълно подобна позиция. Имам обаче доводи да смятам и позицията на Шмирките и Палдите за напълно основателна. Нека да задействаме серия от разузнавателни мисии, нека продължим да търсим и засилваме вътрешните им противоречия, но едновременно с това трябва да направим стратегическа концентрация на две ударни бойни групи, които да осъществят бърз и решителен изпреварващ удар в сърцето на цивилизацията им при евентуална провокация или нахлуване на територията на Лигата. Анализът на цивилизациония прогрес показва, че андроните използват изключително интересен спирален модел от цикли на външно и вътрешно противопоставяне, което им позволява непрекъснато да се развиват, без да изхабяват инерцията при преминаването от едно цивилизационно ниво в друго. Излишно е да се заблуждаваме, а и Колонадата на изчисляващите ни предостави данните от евристичното уравнение – ако расата на андроните беше стара колкото нашата, то тя щеше да доминират напълно в този сектор на галактиката. Основанията, че те са ИЗБРАНИТЕ, засега не се доказват по никакъв начин, а и смятам, изразявайки мнението на Трите, че те не трябва да бъдат допускани до пояса на Олиандър. Засега не е нужно да знаем каква е истината. Домът на Драка върши отлично задачите по плана за диверсионна нестабилност и смятам, че разузнавателните мерки и стратегическата подготовка са напълно достатъчни за момента.

–          Шмирк!!! Това са пълни глупости! Ако андросите бяха дрилони, нямаше да усвояват всяка година от 3 до 7 планети. Те са истинска напаст и ако не я спрем, скоро ще е късно. Предполагам, че на всички тук сте наясно и знаете как трябва да се действа с една напаст – тотално, системно изтребване.

–          Хитрият, лукавият и силният – усмихна се представителят на Драк! – Жителите на Палада винаги са решавали нещата с твърда ръка, но не съм убеден, че в случая това ще помогне. Всъщност добре, че отстъпиха, защото не съм сигурен какъв щеше да бъде крайният изход от един челен сблъсък. Да, ние трябва да ги проучим по-добре! Да, ние трябва да стегнем разпасаните си въоръжени сили! Но аз искам от съвета правомощия за нещо друго. Ние трябва да разберем дали те са ИЗБРАНИТЕ, защото ако това стане по трудния начин – то всичко ще свърши, завинаги! Официално искам съветът да ми даде правомощия, за да потърся ИСТИНСКИТЕ!!!

В залата настана пълно мълчание. После бавно, но като вълни от самдалски прибой ръцете на заседаващите започнаха да се вдигат една по една. Соколите още не бяха получили шанса си да възразят, когато гласовете бяха събрани. Камерхарът чукна пода с тежкия си жезъл и рече.

–          Нека бъде така!

~~~~

очаквайте продължение