ЧАСТ 3; към ЧАСТ 1 и ЧАСТ 2

Властта да говориш и омразата да слушаш. Това е до сетния ти ден!

Дезинформатос Трънковчански се събуди все така мрачен, схванат и изморен. Настроението му се влоши в ректората, където се превърна в глупец, защото спори до обяд с глупци, а към края на деня, след като му се наложи да посети и дворцовата канцелария, той вече приличаше на демон, но не от онези страшните, а сив и безплътен като сянка. Успокои се чак когато се прибра и седна зад писалището. „Е, каза си той с възможно най-голяма доза на самоирония, лесно е да пишеш за бедните селяни и овчари, но ако надникнеш зад високите зидове на двореца, патриаршията и ректората, можеш да видиш толкова много омраза, притворена умело и представена като най-височайша форма на любов, благоволение и предразположение към всички хора, птички и мушички в царството, че ще се изумиш, после ще се замаеш, а накрая най-вероятно ще отидеш при богомилите”. Сколарът постоя още малко замислен и после забоде тънкото перо в жълтата хартия.

Великият император-стоик Марк Варелий е записал в трудовете си: „Когато си богат – имаш  право да пишеш за бедните, защото лесно можеш да обеднееш, но когато си беден – нямаш право да пишеш за богатите и богатството, защото богат се става много по-трудно отколкото беден”. Това разбира се е мисъл, вярна от гледна точка на 3-те логики, но нейният смислов конструк изумява с простотата си. И разбира се, освен богатството, бог и провидението са дали на царя и 12-те благородни фамилии във Великотрънковското царство да управляват мирянското стадо, въпреки всички трудности и тежките задължения, които ежедневно им се налага да извършват в името на обикновения орача, занаятчията и търговеца. В такъв случай можем да кажем, че да управляваш е любов, защото именно голямата отговорност, която носиш, те кара с пълна обич да изпълняваш задълженията си. Но аз лесно мога да докажа, че и тук любовта е омраза, защото мисълта на божествения Варелий, може да бъде аналитично раздробена и поставена на внимателна дисекция, която ще ни докаже, че на много повече хора им се иска да станат богати господари, отколкото да се превърнат в бедни селяни. Е, тогава означава, че човек обича самата власт, а не възможностите, които тя му предоставя. Също така е очевидно, че всеки, особено онези, които могат да си го позволят, обичат да имат права и свободно време, но не и задължения и работа, която да гризе от деня им като циклоп овча плешка. Казано по-простовато – всеки обича властта но, мрази отговорностите и задълженията, които са неизменно свързани и не могат да бъдат отделени дори от най-внимателния бръснар на света. Но нека не пускаме думите като снежни топки в ковашка пещ, а да дадем един конкретен пример, който точно ще ни разясни как любовта към властта рано или късно, но винаги се превръща в омраза към задълженията и отговорностите.

Това се лучи по-отдавна, когато бях още бодърстваш писар в дворцовата канцелария и приемната зала на господаря наш во Хласта Тиквоглав IV Шашкънин. В онези времена той загуби за две години три последователни войни, едната,от които заради това, че отново върнаха щерка му, било заради грозотата, лошотията или вродената й глупост. Втората година беше лоша и по ред други причини. На пролет река Глазне придойде и изпотроши водениците и механите в Криво село, после дойдоха скакалците, а един незаконно вкаран товар коприна донесе в престолния град чумни бълхи. Отслужи се голяма литургия, направи се литйно шествие, но и края на безводното лято не ни прости, когато Бизантонците нахлуха в нашите земи, за да си поискат данъка и военните репарации, подписани при последния позорен за нас мир. Когато жупан Цвятко дойде, за да съобщи страшната вест, аз стоях в тронната зала и водих протокола”

–         Ваше Величество, позволете да говоря.

–         Говори!

–         Йон Чепикски най-вероломно е нахлул в земите ви и се движи към престолнината.

–         Уффф, пак ли? Какво иска този път?

–         Иска данъка за последните две години и военните репарации от последната война.

–         Иска, иска, той не разбра ли, че хазната е празна. Като иска, да дойде сам да се убеди, ще отворим портите, ще пострадат малко момите, но какво и друг път се е случвало…

–         Ваше Величество, императорът води със себе си и втория ви братовчед Зелкогла…

–         КАККВООО!?!?!? УЗУРПАТОР!!! Свикай гвардия, събуди ковача, мобилизирай селяните, доведи конете….

–         Ваше величество!

–         …приготви 1000 пики и 500 стрелци, заповядай ловни дружини за храна и коли за пре…

–         Ваше величество!

–         ДА?

–         Всичките ни момци млади са по горите и се крият, а по-старите ги плениха, знаете, а ковача отнесе го него черната порезница, воловете са мършави, а коларите карат чумните извън града, няма как да спечелим…

–         Уфффф. Какво предлагаш

–         Главният Боил: Не можем да се бием, да затворим портите и да чакаме на обсада зимата, пак не можем, чума има, но все някоя друга монета може да съберем та да заситим глада му.

–         Жупана: ще има бунтов…

–         Тиквоглав: – Не ни се слуша повече, уморени сме. Боиле разпореди да вдигнат данъците. Писарчето, ще предадеш заповедта ми на Главния боил, който с кралски щемпел да я подпише и да я даде на глашатаите.

След излизането на царя аз подадох заповедта на Главния боил, който ми изрева:

–         Да се отнесе до боилският съвет и оттам да се разпише и сведе до знанието на хората. Никой в боилския съвет не пожела да я вземе, но все пак успях да я бутна в тогата на най-младия от тях Жечо Краводерски, като му казах, че другите не искат да сложат подписа си. Той я отнесъл при прониарите и им наредил да я подпишат и разгласят, а те пък я дали на оръженосците си, които не могат да пишат и да четат, отнесли я при викачите и те викат ли викат. „Нов данък…”. И тогава стана страшно, хората боси, голи, озверели излезнаха на площада кой с каквото има. Те разбиха дворцовата порта и нахълтаха в покоите на царя, но щом го видяха се спряха, а той пита, хапвайки череши.

–         Какво има добри хора, защо така с лошо се нахвърляте към вашия баща?

Един старей му тикна отнетата от викача грамота.

Царят хвърли едно око и бащински каза:

–         Колко сте наивни, деца мои, та това е някаква шега. Вижте, това е само лист хартия – няма ни подпис мой, ни на някой от боилите, шпионите на Зелкоглав сигурно имат пръст тука.

Хората се прибраха спокойни по домовете си, а на други ден с голяма пищност главата на градския викач беше отрязана, осолена и побита на градската порта за назидание. Императорът се върна в Монопол, защото се уплаши от чумата, а Тиквоглав IV Шашкънин властва и до днес с присъщата си любов към властта и омраза към отговорностите, които тя му носи, а когато един ден смъртта надвисне и над него, то със сигурност ще се чуят много слова на признателност за мъдрото му дълголетно царуване. Но привидната любов не може да задуши същността на омразата, която струи не само от селсклите хижи и землянки, но и от високите палати дворци.

Advertisements

ЧАСТ 2; към ЧАСТ 1

ЛЮБОВТТА Е ОМРАЗА

Свещта догаряше и застаряващия сколар започна внимателно да попива редовете. После нави старателно със слабите си кокалести пръсти пергамента, ловко го ската в широките си ръкави и се сви в тясната си продънена койка. В шемета от мисли – реални и нереални той се унесе и засънува, засънува как пише:

ака както огънят обича гората, но поглъща дърветата и ги изпепелява с огнените си езици така и патриарсите наши, епископи и попове ненавиждат еретиците, но с охота ги разпитват за ученията им, за да ги отрекат. Но не само високите страсти на омразата са тук за упоменаване, защото нямо по омразно нещо за селския поп от опушената сланина, за царския бирник от кесията, подхвърлена под масата и за ученият, от стария ръкопис, изровен от прахта на забравата, за да опресни диренията му. Всичко що ний мразим, превръщаме го в хоросан и тегули за градежа на бъднините ни. И ако не вярвате, замислете се – от селската кошара, та до високите кули на двореца, омразата е тази, която ни движи напред и то не само всеки час денем, а и нощем в кошмарите ни, когато едно черно куче ни захапе, то знак е за подмолните мисли на съседа, който според съновника е възлюбил невестата, кесията или нивата ни и бленува да ни види в пепелта. И защо да чакаме на съдбата да свърши делата си, щом ни е дала знак, та да му поднесем най-пивкото вино, макар и отровено, за да получим без забавяне неговата невеста, кесия и нива. А ако жената се плоди, златиците се множат, а нивата дава тежка жътва, ще ги обичаме ли, макар и чужди и придобити с омраза? И от днес ли е само не само ближния, но и брат си да задушиш с прегръдка. В началото Аайн пожела имота на Кавел, защото трудеше се много брат му и умножаваха се благата в дома му. Но обикнал труда му Кавел уби Аайн в омразата си и продължи човешкия род.

Всичко е любов, а любовта е омраза, тоест омразата е навсякъде около нас. Не вярва те ли? Ще представим и изложим следните примери

За селяните

яма по-задружни съжители, от тези, които се намират в малките селски общини и паланки. Суровата природа – зимните снегове, пролетните бури, сухата земя лете, обилната жътва на есен, е превърнала простите обикновени отрудени селски хора в здрава десница, която с труд и постоянство се грижи за всеки. Няма по-сплотено село от това, гонещо вълк удавил овца, лисица, отмъкнала кокошка, глиган разровил картофена нива или бирник минал дважди годишно. Наблюдавайки всичко това ще рече човек, че наистина е по-добре да зареже мирската суета, да скове колиба и да бъде близо до земята, но измамно е за чуждото око това спокойствие. Всеки надникнал над и между високите селски дувари ще види, че любовта на селския човек може да бъде доста сурова, а понякога задушаваща, даже убийствена и то не само за другоселците, градските хора, владиците, боилите, бирниците и случайно попадналите пътешественици, а и за съселяните. Но как тук привидностите се разминават със същностите? Не е трудно за обяснение. Достатъчно е да вникнем в това как са възникнали малките планински селца около Велико Трънково. Появили се като родови задруги, скоро те се разрастват и връзките между хората стават прекалено протяжни, за да са носители на сантиментални чувства. При това положение, в условията на еднообразно ежедневие, хората в тези села попадат под влиянието на друг тип емоции и усещания. За настоящото съчинение е най-важно да споменем фамилната и семейната памет, която от любовта на едно коляно поражда най-страшните вражди и противоречия. Такъв е случаят със зидарите от Овчебоище, където наскоро царската стража трябваше да изсели половината село. Селото възникнало около кошарите на двама братя, които поделили склоновете на Хемската планина по река Бойница, та всеки да знае своето пасище. Задомили се те и двамата имали общо дузина мъжки наследници, а при техните внуци селото вече трябвало да слезе в ниското, защото оврагът на Бойнишката река отеснял. Направили игра и който не успял да вдигне разплодния овен, а това били по-малките и слаби внуци, трябвало да тръгнат те и в ниското да направят Долната махала. Историческите обстоятелства около разделянето създали много горчилка и лоши чувства, та и до днес хората от едната махала, наричат другите „тия”, по-рядко си ходят на гости, не се женят помежду си, а „тия” от склона носят заради влагата овчите си елеци с козината навътре, докато живеещите в ниското ги носят с козината навън. Разбира се Кондьо Пуйката известен още като Кондьо Козата, от Горната махала взел за жена Цака Гиздавата от Долната махал, която след брака станала по-известна като Цака Вретеното, защото предала своите и взела ерген от Горница .Той пък в ниското бил обиждан на коза, а неговите му викали Пуйка, защото от Долница ги въдили в дворовете си.Умножаването на Овчебоище създало и друг интересен местен обичай. Скоро пасбищата отеснели, а стадата започнали все по-често да се омешват, което довело до много свади. Чуди ли се стареите какво да правят, че много геги играели и шум се вдигал, кой къде да излезе на пролетна паша и решили. Направили борби, та най-силните левенти да пасат овцете и на другите, но грижи ли се човек за чуждото. Така станало, че няколко рода на Папазите, на Турлаците и на Вълчановите с времето останали единствените едри овцевъдци, а другите гледали по някоя друга глава добитък и давали я при тях на паша срещу заплащане. Докато това ставало Кантарджиевите, Хитрови и Ханджиевтие направили долу до пътя изкупен пункт и няколко дюкяна па захванали търговийка с вълна, а и на пътниците коне, винце и сланина продавали, но и на своите съселяни също не без плата пускали в хановете и не без плата им носили от престолнината други неща за бита. Така на пролетна паша и до ден днешен трите овчарски рода бая се припотват и подсинват, та се мразят и в червата, овчебойци пък ги мразят всеки път щом стане време да им дадат плата за пашата и същото чувстват когато пият в кръчмата и още повече се харчат катадневно в облага на търговските фамилии, които постоянно се гледат накриво, кой колко вино продал, кой как го кръстил, кой пекъл болна овца, като за последното и заради търговията с вълна се ненавиждат с богатите овчарски фамилии. Но не е само туй голямата беда. Петко Пляката, Гошо Мравката, Севдо Пелтека и децата им, па и внуците им, съвсем останали без поминък и ходили по Беломорието много години на зидария. Та след всяка година по-богати, та и по-приказливи за събитията извън селото ставали, та тях ги всички намразиха, дето и чужди моми си взеха. А когато покрай момите дойде преди години три и Янис, свата на Плякови, и купи къща, тогава любовта се превърна в омраза много бързо и задругата съвсем се разпадна, което помня добре, защото писар бях при царските стражари тогава. Янис, богат и хитър, докара мировълнести овце от юга, купи пасища в ниското, отвори хан, направи кантар за вълна и овес и започна да копае червена глина та да я пече на форма или без. Не се обаче замогна, защото още на първата година Папазите и Хитровите го биха с тояги на мегдана, пред много хора и жени и деца имаше там, та се поминал човекът след седмица-две. Плякови, Мравкови и някои от Пелтекови пък запали тържището на пътя и подгонили момите на Овчебойската река та им разхвърляли ризите и чергите па според протокола и една мома Станка от Вълчановите се удавила. Та дорде дойде стражата от Трънково цялото село беше изгоряло и много глави строшени имаше и много свещи се палиха после. Та бой голям ядоха овчебойци от стражата и няколко глави се търкулнаха после, та съвсем мразят столичани. Та взе решение нашият милостив Господар и Вседържател та изсели зидарските родове в нова местност, богата на глина и камък и го кръстиха селото  Глинопляк. И се намира то между Овчебоище, където все намират някой окъснял на пътя или на браздата с разпрани черва и от едните, и от другите, Чурилово и Зли дол, като всичките си не ходят на гости, че лошо става и в града гледат да не ходят, но и от там гости не искат. Туй за селската любов ще кажа и ако бъркам, поправете ме, но на мен повече на омраза чиста ми прилича.


Дезинформатом Трънковчански бавно свали студената пържола от насиненото си око, потопи пачето перо в мастилницата и записа в средата на пергаментовия лист:

ГЕНЕАЛОГИЯ НА ОМРАЗАТА.

ИСТОРИЧЕСКИ ПРЕГЛЕД НА ПРИЧИННО-СЛЕДСТВЕНИТЕ ВРЪЗКИ

ОТНОСНО НАВИЦИТЕ, ПРИВИЧКИТЕ И СКЛОННОСТИТЕ ЗА САМОНАЛАГАНЕТО И САМОПРИЛАГАНЕТО НА ДУШЕВЕН, ФИЗИЧЕСКИ И ПРОЧИЕ ДИСКОМФОРТ У ХОРАТА

Цялото му тяло потрепери, но не от всепроникващия студ, който се просмукваше из килиите и залите на Великотрънковския университет, тровейки костите на сколарите и техните възпитаници, а от тръпката на вдъхновението, от прозрението, което го беше осенило. Че Бог е любов – това го знаеха всички, макар напоследък малцина да вярваха в тази често напявана строфа. Че кесарят е баща, който макар понякога и строг, със старание се грижеше за паството си – това малцина се осмеляваха да отрекат дори в мислите си. Че Светата църква е майка, без чиято безспирна обич човекът не ще можеше да се изправи от люлката, за да стигне до сетния си ден, праведен и чист като сълза – и това всички го твърдяха, кръстейки се под път и над път, макар от десетилетия кръчмите да бяха по-често посещавани от храмовете. Но, ако с очите си виждаш, а със сърцето си чувстваш, че привидностите са далеко от същностите, че казаното не отговаря на стореното, то тогава, кое е това всемирно и всечовешко състояние на духа, движещо от памтивека хората към все по-големи висини? Той се приведе максимално напред, под ореола на догарящата свещ и с увереност записа:

Смирението води до неподчинение. Любовта води към омраза.

Бог е сътворил всемира! И видимия, и невидимия свят. И живото и неживото – планини, реки, гори и всички твари, които ги населяват и обитават по въздух, суша и вода. Бог, великият в своята промисъл отец, сътвори мъжа, а за да не е сам в простора и уюта на божиите селения, направи от мазола на лявата му пета жената. И ги обрече да се подчиняват нему и да се обичат помежду си, но ги остави безгрижно да бродят, без страх, и без уплах за дните си. Забрани им само да вкусват от сочните джанки, растящи от едно криво клонесто дърво. „Кисели плодове дават клоните на това дърво, затова ми обещайте, че нивга не ще вкусите от тях”, рекъл Бог. Опиянени от райските блага, те бързо се съгласили, но с безгрижие отминали децата бащината поръка. Минали дни, а когато плодовете узрели, подмамили ги към клоните на старото дърво. „Да си откъснем”, казак мъжът, който жената наричала Дам. „Да си откъснем”, съгласила се жената, която мъжът наричал Ив. Посегнали те към кривите клони, но оттам изпълзяла змия, която се изправила срещу тях. Уплаши ли се те и се отдръпнали, а змията изсъскала срещу тях: „Бог ви даде живота и ви позволи безспир да се скитате и без мярка да черпите от всички блага, защо са ви притрябвали тези кисели джанки. Ив побягнала от срам, а Дам, който не могъл нищо да промълви, взел камък и го запратил по пълзящата гадина. Змията изсъскала и се скрила в коренището, но всеки път когато Дам се приближавал, тя излизала обратно и му пречила да откъсне от плодовете. Той много се чудил какво да стори и накрая взел дълга тояга, с която сразил змията. Възрадвал се Дам, метнал на рамо тоягата, обвил шията си с люспестия труп, набрал много от сочните наглед плодове и тръгнал да търси Ив. Но щом тя вкусила от джанките, тозчас изплюла плода – тъй  кисел бил той. Появил се тогава Бог и рекъл: „Не ме послушахте вий, не ми се подчинихте и затуй Даме, отсетне ще ловиш с тояги храната си, а ти Ив ще раждаш с мъка децата си, зиме студът ще ви брули, лете слънцето ще ви гори, а зверовете, що ти погуби, ще тревожат и дните и нощите ви. Ще речете ли нещо в своя защита  или ще замълчите”.  Нарамил Дам тоягата, подхванал Ив под мишница и рекъл, без да поглежда назад: „Сгрешихме отче, прощавай”.

Така казва светото писание, а ний повтаряме „Сгрешихме отче, прощавай”. Но колкото пъти повтори едно гърло „Сгрешихме отче, прощавай”, то нова звезда изгрява на небосвода или стара  залязла загасва и така е откакто се помним от поколение на поколение. И нямаше нас да ни има без Дам и Ив, а щяха те безгрижно да се скитат в райските градини ръка за ръка и затова с ясно съзнание и при пълно умствено здраве записва се в тая книга от мен Дезинформатом Трънковчански – доктор по свещено и гражданско право, магистър по църковна и светска история, лектор по четирите граматики, че Смирението води до неподчинение, а то неподчинението, макар и дело небогоугодно, е началото на рода човешки.

И както във време оно та до днес Бог е Любов, а ние сме му мерзки с делата си, ще застъпим основната теза на труда ни, изписал се в лето 5629 от сътворението на света и 1347 от раждането на бога наш Йешуа, во времето на великия кесар Пурча Дъртий в престолния град Велико Трънково, без знанието на двореца, патриаршията и катедрата, но все пак в добро здраве и пълен разсъдък

ЛЮБОВТТА Е ОМРАЗА

Свещта догаряше и застаряващия сколар започна внимателно да попива редовете. После нави старателно със слабите си кокалести пръсти пергамента, ловко го ската в широките си ръкави и се сви в тясната си продънена койка. В шемета от мисли – реални и нереални той се унесе и засънува, засънува как пише… (очаквайте продължение)

Едуард Успенски. „Надолу по вълшебната река“, там някъде на юг се намира и Бълхария.

Имало едно време една кула. Тя не била нито високa, нито черна, нито страшна, а по-скоро крива и ниска, надвиснала от малка скала над река Кална бара. Нейната нестройна каменна снага едвам, едвам се задържала вкопчена отчаяно с два порутени зида към цитаделата на негово височество цар Тиквоглав IV Шашкънин – владетел на Бълхария. Викаха я Стражевата кула, защото в нея се помещаваха вратарите[1] на престолния град Велико Тръново, а и самият пръв началник на дневната и нощната и на явната и тайната стража – жупан Цвятко. Жупан Цвятко беше дясната ръка на царя, защото многократно беше спасявал честа и живота на короната, разкривайки множество подмолни заговори, още преди дори да са се избистрили в главите на царските недоброжелатели. С времето през кулата, за кратко или за по-дълго, се отбиха мелничарят, даскалът, джамджията, бакърджията, гайтанджията, бъчварят, касиер-бирникът, абаджията, сеирджиите от местната кръчма… и затова кулата беше по-известна сред гражданите на Престолнината просто като Зандана. От Зандана винаги идваха легенди и тези, които се осмеляваха да ги разказват, па и тези дето слушаха, винаги даваха по едно ухо и по 100 езика та Жупан Цвятко повече се радваше на черната си слава и сплетните, отколкото да преследваше злите езици.

Така стана и с историята на симидчийчето Станчо, което чуло подочуло това-онова докато носил сутринта на Видовден хляба на стражите. Бутнало то с гъз тежката вратня  на жупанската трапезария и като се обърнало, за малко не изпуснало подноса с топлите питки. Жупанът крещял неудържимо докато държал за брадата един доста поопърпан пътуващ чародей (вълшебник).

– Ти чуваш ли се бре 303 златни гроша за вълшебно кълбо, аз да не съм Велко Чорбаджи, отде да ти взема толкоз злато. Хълцайки и хленчейки, чародеят обяснявал безутешно, че планинският кристал е скъп, че шлифоването е още по-скъпо, а пък за омагьосването му можело да се направи лек отбив от цената, ама всевиждащото кълбо все пак си било скъпа работа. Докато Жупана смятал полугласно колко пари ще трябват за наблюдението на престолнината, трите град, шестте села и осемнадесетте паланки на царството, Кольо Кривийот, по стар навик, ритнал с тежкия си подкован ботуш вратнята и нахълтал в трапезарията. Масивните обковани с желязо дъски хласнали по тила Станчо и той изпаднал в несвяст, но за по-малко отколкото другите си мислили, та чул всичко, дето не трябвало да чува. Свестил се той, мижейки на земята, някъде между момента в който жупана едновременно се карал на Кольо, че 100 пъти му е казвал да не влиза така, че симида се е оцапал и че тоя шарлатанин-вълшебник…

Скоро данданията утихнала постепенно и жупанът наредил.

–   Води го тоя в мазата да поразмисли и да посмята, че аз се помешах, събери симида и кажи на онова говедо да доведе шарлатаните от панаира.

–   Кое говедо?

–   Пуффф, на Куцийот.

–   Ааааа…

Минало се не минало малко време и Борето Куцийот, по стар навик, ритнал с тежкия си подкован ботуш вратата на трапезарията, която била и спалня и канцелария на жупана, и поплясквайки ги зад вратовете, набутал вътре една сган от хора облечени с шарени пижами, чалми, накити и прочие.

– Така, така. – прокашлял се тежко жупанът. – Кой от вас, прасета ненагледни, ще ми бъде полезен и кой не?

Още преди да са чули за какво иде реч чародеите, въртейки лудо очи и ръкомахайки с широките си ръкави навсякъде, започнали да се сочат един друг и да викат  – Той…- Той … – Той…

–   Млъкнете и ме слушайте внимателно! Негово величество Тиквоглав IV, вечна му слава, нареди да стегнем малко, кой коланите, кой поясите. Хазната е празна, хамбарите също. Селяците ядат по две-три купи соева каша на ден, не искат да работят по мръкнало, търгашите дават само половината от печалбата, занаятчиите не дават напред на Двора, а и навсякъде – по села и паланки, по кръчми и чаршии – сплетни и брътвежи срещу негово величество – криза е, трябва да се вземат мерки и да се сложи край на всичко това. Ама, като как ги виждам аз нещата?. Трябва да ги чувам и да ги виждам денонощно, ха тръгне да яде втора купа каша – шамар зад врата, разпрегне воловете веднага след залез слънце – плесник по мордата, прибере един грош в касата, па изхарчи втори – шамар зад врата, направи десет грънеца па не дава ни един за царската изба – пестник по мордата, развърже си пиянския език бой по кратуната.

Всички в залата се умълчали и заоглеждали уплашено, но жупанът не им дал и глътка въздух.

–   Много от вас, мерзавци, твърдят, че могат да виждат в бъдещето, че правят от калта злато, но за второто по-късно. Кой сега от вас, кучета крастави, ще ми каже как да виждам навсякъде не в бъдещето, а в настоящето – сега и навсякъде от Цапнидупково та чак до мърлявите хижи на Кално дере …

–   Има едни кристални сфери от Кьорландия … – тръгнал да говори един от чуждоземните магове, но Цвятко дал бърз знак на стражаря и една тежка сопа го прекъсна малко грубо.

–   За кълбетата разбрах, нооо… кой ще предложи нещо друго.

След като не последвал отговор жупанът се разбеснял нашарил ги с една дряновица и заповядал:

–   Води ги в най-влажната тъмница и …

–   Аааа, мааа, ние, такова, имаме само една…

–   Води ги в тъмницата, лисни на оня червяк една кофа вода и го върни при баща му.

–   Ъъъъ, кое да направя първо.

Жупанът изпухтял залял Станчо с кофата и го повел за яката към чаршията. Момчето едвам докосвало земята с върховете на цървулите си, когато в началото на чаршията Цвятко внезапно се спрял. Той забелязал в една от нишите между дюкяните клетки за птици и табела „Врани-бостански пазачи. Дреисирам”. Попитал собственика:

–   Ти откъде си и какво предлагаш?

–   Аз идвам от Север и съм потомък на опитомители на птици. Чух, че тук имате страшна напаст от вредители по бостаните и тиквените полета и дойдох да ви избавя. Птици продавам.

–   Е как бе, кратуно тиквена, птици ще вардят бостаня?

–   Ваша светлост, враните ми са специално обучени, а и са доста уми. Взимаш една и я пускаш, след като е свикнала с теб. Лети тя над бостана и се връща при теб. Чукне веднъж с клюн – съседът ти се е полакомил и къса от твоите тикви. Чукне три пъти – да, Пандо от Кацова махала, после пак литне. Върне се, чукне два пъти по масата – крави са влезли в бостана, три пъти – диви прасета и т.н., а стопанина винаги знае, без да си дава много зор, какво става в имота му и може я на пазар да иде, я сено да окоси…

–   А колко чини една птица?

–   Десет-двадесет пари, а ако вземеш за пет гроша, ти давам две от мен. Сега съм научил дузина да проверяват зряла ли е тиквата, става ли, каца на нея и чука…та ви казвам…

Тогава жупана сякаш онемял, оглушал и ослепял. Питал механично на какво могат да се научат враните и след като оня му казал, че с малко зор учат всичко, пуснал сина на симидчията, сам грабнал няколко клетки и повел след себе си чародея с останалите към Зандана.

– Хъммм… изсумтя Бай Прокопи.

–   Така ми го разказа сам Паро Кундата, който оня ден ходил да цепи дърва във фурната и подочул как Станчо го разказва на Недината Гина.- Каза почти на един дъх селският бозаджия.

–   Хъммм. – въздъхна отново Бай Прокопи и замахна с бърсалката, за да изгоди една врана от сушеното тиквено семе, постлано до вратнята на кръчмата – Не е на добре тая работа.

–   Ако Жупана е взел всички гарги да пази тиквите на Царя, чумата да го тръшне дано, то ние пак ще трябва да забиваме плашила и да плащаме на пъдар… – Измрънка бозаджията и подкара впряга.

Черната птица постоя още малко на кола пред кръчмата, повъртя глава па отлитна. Няколко дни по-късно бозаджията спря да разнася боза и никой не разбра къде се е дянал. Когато се появи отново, видимо изпосталял и пообрулен, той основа първия в царството браншови клуб Бозаджии в подкрепа на короната. Така в малкото царство, в малкото господарство се зароди една много силна връзка между Цар Тиквоглав и поданиците му, които освен по-коленопреклонни станаха и по-мълчаливи и по-тихи та така и до днес, ако минеш от там – не се спирай, с никого не говори, мълчи, мижи и си отивай, защото иначе във приказката ще попаднеш ненадейно, а хората са казали, уви:„от приказки глава боли”.


[1] За сведения на всички зли езици Кольо Кривийот и Борко Куцийот, независимо от външния си вид и лошата си репутация, бяха много добродушни и праведни хора. И ако се е случвало да се оплаче някой от счупен пръст, ръка или крак, то ще да е заради влажния климат на Велико Тръново или заради хроничната остеопороза сред населението, а според Георги Полимер, зидарите на Стражевата кула объркали стълбите и наклона, но това е друга история (б. м. – хрониста).

Имало едно време в едно далечно царство, в едно старо господарство една кръчма. Тя била забутана през девет планини в дванайсета, през 8 реки в 13, в едно малко село, сгушено в покрайнините на дъбова гора. В кръчмата, която всъщност била най-обикновена бира скара, работил кръчмар. Но това не бил какъв да е кръчмар, а горд питиепродавец с цели три висши образования. Викали го Прокопи Искренов, на кратко – Бай Прокопи. Не че можело да се разбере по дрехите, че бил нещо по-така – плешива лъскава глава, бяла престилка и мазна кърпа на колана, но го издавали големите увеличителни стъкла, които носел над носа. А зад широкия излъскан тезгях, наред с табелките „бира плюз две кювте – 2 и 50 гроша” и „пий на сфоя отговорност” се мъдрили три обрамчени и оплюти от мухи дипломи. От тях ставало ясно, че Бай Прокопи е висшист-специалист по Класическа филология, бакалавър по Публична администрация и магистър по Право на безправните.

Много хора зяпаха тапиите и се чудиха, не защото не вярваха на очите си, а от уважение и преклонение. Та в малкото горско село нямаше университет, нямаше дори и училище, само клуб за пощенски гълаби, в който дечурлигата киснеха след паша. Нямаше университет и в Тъмнидупково – най-близкия град, а Бай Прокопи беше ходил чак до Престолнината, където благодарение на бащиното имане беше се изучил. Много беше той видял и много препатил, та всички, кой каквато грижа имаше, все „Айде жена, ще ида при Бай Прокопи за съвет” и буф – право в кръчмата.

–         Кравата нещо не пуска мляко бе бай Прокопи – питаше го един.

–         Според Хезиидиот, една субстанция не се трансформира в друга, – отговаряше той – Дай на кравата да пие мляко и после ще доиш на воля.

–         Бреее… цъкаше  човечеца – много чело много знай. И хукваше към мандрата с празния гюм.

–         Абе боляринът от Голямата вила натисна дъщерята и после не я взе – пита друг.

–         Оооо, ожени я в Бъркочево, кой ти знае там чиста ли е нечиста ли е, пълна ли е празна ли е. И човека стяга зестра и чеиз и тича в Бъркочево, щото знае се: булка ли е, нива ли е, кесия ли е – при болярина от Голямата хижа празно нямаше.

И тъй съветваше той хората ден подир ден, от сряда до неделя, подпрян на тезгяха или бършейки с мазната кърпа големите калени халби. Но най-интересно ставаше в понеделник на обяд. Тогава от Тъмнидупково пристигаше глашатай-вестоносец и гръмко сред облаците пътна прах, които се сипеха от плаща му, ревеше на селския площад царските заповеди, новите такси и вестите от царството.

– Поради кризата и поскъпването на разходите по събирането и употребата на дъждовна вода, Негово височество цар Тиквоглав нареди да се увеличат таксите за пробиването на кладенци и поставянето на изворни чучури.

– Вчера на пътя от Престолния град до Цапнидупково, край село Криво дере беше обран мандраджията, крадците не бяха заловени, но се подозира, че става въпрос за организираната престъпна група на бившия първенец по мятане на копие Мармаладжо. Жандармите водят разследване.

– Реклама: Медените питки на Дядо си обиколиха вече нивата – време е и вие да вземете от тях. Полезна за хора без зъби и социално слаби, които нямат пари за зъболекар и протези. Търсете в местната кръчма.

– Помогнете на Малката кибритопродавачка. Всеки закупен кибрит в царството ще помогне да купим обувки за зимата на малкото момиче. Така, всички заедно, ще създадем една красива приказка. Кампания на Първия министър на негово царско височество. Цена на кибрита без ДДС – 1 грош.

– Дайте чаша вода, че прегракнаххх.

– Застрахователна компания „Лъв”, съвместно с гилдията на свободните пазачи от Криво дере предлагат  нова застрахователна услуга „Пътувай безопасно” вече и на половин цена. Според представител на компанията, така броят на опасните пътувания със сигурност ще намалеят.

– Поради липсата на достатъчно престиж, царският двор взе решение да закупи 20 нови карети, които да обслужват сюзерена, семейството и двора. Старите карети ще бъдат обявени на прозрачен търг, в който ще може да участва всеки жител на царството. Според пресцентъра на двореца, новата мярка ще увеличи шансовете на принцеса Грозиета за успешен династичен брак, което може и да сложи край на разразилата се криза.

– Последна новина – викна глашатая вече на пътя за обратно. – Заради бюджетния дефицит царският бирник ще минава вече два пъти седмично. Царската хазна приема вече и преносим битов инвентар, керемиди и тухли, умрели животни за екарисажа и …

Защо ли бягаше? Никой от селяните не помръдна от мястото си.

–         Ти имаш ли керемиди бе Кочо, а ..

–         Ааа…, какво каза накрая глашатая за труповете

–         Абе зъби приемат ли …

–         Да питаме Бай Прокопи – той знае.

И всички дружно хукваха към  „Пробития галош”. На въпросите Бай Прокопи отговаряше по философски – не така отгоре, отгоре.

– Вземете си първо по едно и мене ме слушайте, няма да се оправи тая работа. И кмет да ме направите и настоятел, аз ги знам тия работи, не отиват на добре нещата. Ето на, щом кибритопродавачките го закъсаха, а газените лампи поскъпват, къде ще му излезе края. Но от нашто царство по-велико няма, шото е първото… Наздраве… първото царство тука тъй по тия земи, а и Кочо ей го казан прави, мене ме цака, а пък аз тук за вас всичко – майка и баща. Обърни наденичките, бе келеме, ше те… Та за какво, а да наздраве. Политиката е голяма игра ви казвам, но тия обири не са с нея свърза… и така докато не се пресушеше и последната халба и газеничето не угаснеше.

Селяните се прибираха по мръкнало в порутените си къщурки и мислеха… „Ей няма работа, няма и пари, ей го утре и за две бири няма да имам, а Бай Прокопи, Бай Прокопи на вересия не дава – все пак не е случаен човек – висшист е, голяма работа.

И тъй заспиваше във вторник малкото селце, в далечното царство, сгушено в полите на стария Балкан, който отдавна спеше спокойно, без да е запомнил ни могъщите царе ни старите царства.

Текст: На който не му изнася в цирка, да си обира крушите!

Бойкобас Борибас метна нервно в ъгъла непродадените билети. „Мдаа, циркът не отива на добре”, мрачните мисли минаваха една след друга като буреносни облаци в натежалата му глава. Той се загледа в полумрака на разхвърляния фургон. „Нещо трябва да се промени! Едно е да викаш гръмогласно пред касата и да привличаш хората, съвсем друго е обаче когато те седнат по пейките и видят, че трупата не струва пет пари”. Приходите ставаха все по-мизерни, разходите все по-големи: овес за старите понитата, банани за младите маймунки, банички за ненаситните монтажисти, храна за тлъстите котараци-въжеиграчи и тн. и тн. Европейското турне също пропадна с трясък и то какъв. Шатрата се напълни, хората с костюми – не какви да е, седят, чакат с нетърпение и … Шоуто започна, но само как!? Още в началото на номера с русалката от публиката се изправи една жена и гръмогласно се провикна на перфектен английски:

–         Това не е русалка, та тая дори не умее да плува. Да танцува – да, но не и да плува.

Борибас веднага я позна. Това беше една от бившите гимнастички на трапец, която той така лекомислено изостави преди няколко години. Това обаче нямаше никакво значение, всичко се сгромоляса, хората метнаха пуканките и захарния памук и с гръм и трясък си тръгнаха. „Не изкарах пукнато евро, а разходите си вървят”.

Цирковият уредник си сипа двойна доза парцуца, разгърна едно спортно списание, но и това не изгони мрачните чудовища на провала. „Русалката е бита карта, дори в нашенско вече няма да мога да я пробутам за жената-риба. Но кой да я замести?” Рокадите не бяха силната му страна, кадри липсваха – кофти материал. На всичкото отгоре бившият клоун Сергей постоянно тръбеше наляво, надясно, че Борибас и трупата му са некадърници и мошеници. Фокусите вече не можеха да привлекат дори старите баби в цирк „Българан”, а разходите си вървяха безспир.

На всичкото отгоре една групичка нагли хлапета постоянно прескачаха през оградата, вмъкваха се под шатрата, гледаха без пари изпод седалките и от време на време измъкваха по някой портфейл от зрителите. „Знам ги аз кои са и така ще им издърпам ушите, че свят ще им се…”, разлюти се в размътените си от ракията мисли цирковият уредник, „ще сложа камери навсякъде и пиле няма да може да прехвръкне – гледаш – плащаш”. Циркът обаче се празнеше от ден на ден, ето миналата седмица метнаха яйце по Нико Щангата, а той една хилка, как да не му се присмее човек. И природозащитниците пискаха, че мъчил животните и изобщо – мъка.

–         Сетих се, изгърмя гласът на Борибас в празния цирков фургон.

„Ще махна Нико от щангите и силовите, ще ги дам на бате Аню пазача и ще го назнача за русалка. Да, мъж-риба досега никой не е виждал! Циркът ще се пълни”, мислеше си той докато огнената вода го унасяше в невротична дрямка – „а ако магьосницата Кристалина си вземе разрешителното за приложни магии, и ново европейско турне може да…, парите ще потекат, но полека! Криза е…”. Борибас захърка тежко върху разхвърляното си бюро и му се присъни, че напуска завинаги цирк „Българан” под бурните аплодисменти на тълпа от хора със зашити уста. От сцената тъжен и със сълзи на очи му махаше неговият баща – старият Карабас Барабас.

Януари 2010 г.

Дори и с новите технологии, винаги има опасност да дерейлираш:)

Возя се сутринта в претъпкания стар трамвай и дремя. Не забелязвам нито хубавите момичета, нито изнервените пенсионери, които се бутат и мрънкат. Спираме в задръстването и по пътното платно ни настига автомобил без водач. Понадигам се и си викам „Сигурно е от английските, с волан отдясно и затова не виждам шофьора. Поразтърквам очи опулвам се, но не – водач няма. И каква ти английска – стара раздрънкана и ръждива волга, волга ама с емблема на мерцедес и с алуминиеви джанти. Викам си на акъла: “Булевард „Мадрид“ е наклонен, сигурно са я забравили изключена от скорост и тя се е спуснала по инерция”. Доближавам се до стъклото и гледам с интерес. Не, няма такова нещо. Колата си беше спряла като трябва в лентата, двигателят ръмжеше и чакаше зелената светлина. Отзад се возят двама души и оживено спорят, карат се даже. Единият по-слаб с бузки като на борсук и очила, а другия як, с тежък бичи поглед и масивна челюст.

Тръгна трамваят, тръгна и волгата – брее, странна работа, ще се утрепят тия двамата. Отварям прозореца да им подвикна да внимават, но вместо това ме блъснаха крясъците им.

–        Аз смятам, че, ако завием отново наляво, в крайна сметка ще стигнем напред и надясно.

Волгата криволичи ама се движи напред. Отново червен семафор, отново скърцане на спирачки и тромавата машина спря.

–        Аз пък мисля, че след като се движим в столицата, АЗ трябва да определя накъде да тръгнем. Ще поемем надясно, пък където стигнем – стигнем. – Заяви авторитетно онзи с бичия поглед и си кривна леко главата настрани.

–        Аз смятам, че след като се возя по-отдавна в тая машина и тъй като е руска марка, трябва аз да определям курса…

Отново тръгнахме и чак тогава видях, че след волгата тичаше още един господин. Висок, кльощав с орлов нос и корона на главата. Той панически крещеше.

–        Ей не ме забравяйте и аз искам да се возя. Всеки път обаче когато настигаше колата, аха да се качи и короната му се катурваше на земята. Той се наведе да я вземе, а Волгата тръгне и мине сто метра по булеварда.

И така по цялата дължина на парка „Заимов“. Брее, ама кой я кара тая кола? Накрая вече, преди да минем, тя зави по рязко, леко чукна едно претъпкано кошче на тротоара и го откърти, после пак се върна в средата на платното. Двамата продължаваха да спорят и да се карат, без дори да забележат инцидента. Аз възмутено им подвикнах през прозореца:

–        Абе, момчета ще се утрепете, слезте от тая волга и се качете при хората в трамвая. Той ще ви закара на правилното място.

Юни 2009 г.

П.П. Както рабрах по-късно, момчето с очилата слезло и оня дал с бясна газ напред. Дано не сгази някой, така като се е разбързал.