Grey - Blue Book
„Защо извънземните винаги се представят от „очевидците“ като същества с големи глави? Нима това е някакво универсално клише? Колко тривиално – щом не е от Земята е кльощав, а вместо глава има пъпеш на тънкия си врат и владее телепатия, която излъчва през огромните си непроницаеми черни очи! О, и забравих, задължително е сив. Само не мога да разбера, от всичко, което съм чел, слушал или гледал – сив гащеризон ли носи или е извънземно нудист, щото, ако носиш трико с цвят на кожата си – това е просто проява на лош вкус“.
Такива мисли ме тормозеха. Или не, по-скоро си ги въртях из главата, за да забравя колко тежка е раницата и техниката, която мъкнех със себе си.
„Няма що, страшен Клуб за регистриране на НЛО и паранормални явления“ – 3-ма души, от които само един ходи на експедиции и си плаща членския внос.“ Въпреки че постоянно обяснявах на хората, че интересът ми е по-скоро научен, отколкото сензационен – всички ме гледаха с лека насмешка когато говорех за хобито си. Не мога да разбера едно обаче – защо е нормално да ходиш в планината, за да юркаш по склона с колело, да се катериш по скали, да се спускаш с лодка или просто да ядеш кюфтета в хижата, а не е нормално да направиш преход до някое отдалечено местенце в планината и да поснимаш малко посипаното със звезди небе в търсене на странни светлини и явления, които после да постнеш в международна база данни за наблюдение на нощното небе. Интересно е, че тези занимания наистина имаха научен характер и за тези записи и фотографии не знаеше никой. Те бяха далеко от нездравите усилия на крейзи уфолозите, които по меркантилни причини или от скука коментираха стотиците фалшиви материали в нета. Ментета, не че не разчитах на това в избора си на места, които да посетя. Слушах градски и селски легенди от планинари, къмпингари и виладжии, маркирах ги на една карта и щом около някое местенце се струпваха повече курсорчета, стягах раницата и тръгвах. Разбира се – винаги с наденичка, бира и ракия.
„Надяваш ли се на нещо, а? Разбира се – на хубаво безоблачно небе и на много звезди и сателити“. Дали съм пораженец или песимист за собствената си дейност? По скоро – да! Но винаги можеш да броиш сателитите или да търсиш съзвездия. Имах и няколко попадения, въпреки че критичният ми начин на мислене не ми позволяваше да ги вземам много насериозно. Просто интересни светлини, повече от които лесно можеха да се обяснят със законите на физиката или коварните трикове, които ни поднасяха собствените ни тела в комбинация с малко повече ракия. Така или иначе, другите хобита в планината не са по-малко безсмислени. Най-важното е, че ти връщат баланса в сивото ежедневие от понеделник до петък.
„Да, ежедневието ни е сиво, както недосегаемите ми приятели с пъпешите на раменете – сивото е доминиращ цвят – там, където няма достатъчно яснота, винаги е така.“
С появата на съвременните технологии в сферата на графичния дизайн всеки порядъчно упорит и луд вече е способен да направи достатъчно добра чиния или даже извънземен, които да убедят всеки достатъчно тъп, че са реални. Какво, не вярвате ли? А спомняте ли си как по националната телевизия дадоха кадри на орел, който отвлича дете, а после стана ясно, че са курсова работа на бъдещия Спилбърг или Лукас… Това ми даде тласък да започна. Нещо като опит да разчистя медийната помия. И все пак, ако можех поне веднъж да ги зърна, щях да съм много щастлив и, разбира се, да натрия носовете на онези тъпаци – рибари и байкъри.
„Само веднъж да ги видя“ – дори не усетих дали го изрекох на глас или в ума си!
Понякога се тревожех за клишетата в моето хоби. Извънземните задължително трябва да дойдат в непрогледната нощ, яздейки неизменните си летящи чинни, да те отвлекат и да ти напъхат сонда в задника. Звучи ви познато, нали!? Може би ходех в планината с преспиване, защото обичах огънят и наденицата, а и снимките на нощното небе наистина си заслужаваха. Сега, като се замисля, обаче, приятните предимства на хобито ми май бяха по-малко привлекателни пред заплахата за анална сонда и телепатична доминация. Най-вероятно затова рядко се случваше някой да дойде с мен. Но какво пък, къде човек може да остане сам в днешно време.
Улисан в размисли се качих на хълмовете над село Царичина, място, упорито пропускано от мен до този момент, поради ред причини. Славата му на изключително менте, погълнало маса държавни пари – нещо достойно за омраза от едно бедно общество, като нашето. Българският Розуел беше направил за смях българската армия, която търси в центъра на селото първото разумно същество, населявало земята. По-късно се намесиха и извънземни, контактьори и екстрасенси, които охотно са ползвали военната тайна, за да харчат тлъсти суми от родния бюджет. Жалко, че проектът е неуспешен, въпреки пророкуванията на самата Ванга – каква цинична ирония.
Започнах да се оглеждам за място, на което да имам максимален обзор, за да разпъна техниката, но да бъда и на завет. Спрях се на слънчева широка поляна, на върха на малък хълм, заобиколен с пръстен от стари дъбове. Местността даваше прекрасна възможност да разгърна техническите способности на панорамната камера. Метнах раницата, поставих внимателно сака на земята и се залових за работа. Разпънах стативите, закачих камерата и фотото, сглобих импровизирания пулт и го свързах към малката слънчева батерия. Реших да изпия една бира преди да пусна проследяващия софтуер и да се захвана с дървата и манджата. Не разпънах триногото столче, защото избрах място за бивака до повалено старо дърво, чийто дънер беше много удобен за сядане и облягане.
Извадих кенчето от термо торбата, седнах, опънах гръб на падналия ствол, израдвах се на звука от изравняването на налягането и жадно надигнах бирата. Слънцето ме заслепи за секунда, но удоволствието от студената газирана течност притъпяваше паренето в очите.
„Студена бира, готино място, мъжкар съм…“, наведох надолу глава, пред очите ми играеха буйни слънчеви зайчета и тогава… Тогава, само за секунда, всички клишета умряха. На отсрещната страна на поляната мярнах средна на ръст хуманоидна фигура. Първо си помислих, че слънцето си прави шеги с очите ми, но не! От близо 100 метра разстояние в мен се взираха две огромни почти триъгълни черни очи. Съществото носеше плътен сив комбинезон с висока яка, под който с най-малки детайли се очертаваше нереално ефирното му елегантно тяло, контрастиращо с огромната по размер глава. Да, всъщност поразителен контраст имаше и в млечнобялата му кожа, която допълнително подчертаваше черните очи. То помаха с дясната си ръка. Каква ръка само – пръстите бяха дълги и възлести, дланта по-широка от гръдния кош, ноктите дълги и заострени, черни издатъци върху млечната кожа.
– Мога ли да се приближа – звукът се разнесе от неговата страна на поляната, но съществото не помръдваше малката си лишена от устни цепка под едва забележимия нос.
Странно, единственото, което усетих в този важен за мен момент бе как бирата се стича между краката ми, а чатала ми подгизва. Съществото продължаваше да стои с вдигната десница и отново зададе същия въпрос.
„Мразя хобито си!” Тялото и мозъкът ми очевидно не можеха да вземат правилното решение – страхът, адреналинът и паниката се бореха за надмощие в мен, погледнах назад, прииска ми се да побягна, но просто стоях вкаменен на място си.
– Ако искаш, ще си тръгна. – Безмълвно повтори съществото. – Не се притеснявай!
Какво означава да си голям глупак – да мечтаеш за нещо цял живот и когато имаш възможност да го постигнеш, просто да се осереш. Станах решително, припряно избърсах лепкавите си ръце в дънките и махайки с ръка подвикнах:
– Ела, приближи се!
Направо не можех да повярвам! А най-интересното в случая се оказа, че се притеснявах колко нелепо изглеждам. Не знам защо реших, че докато идваше към мен, създанието гледаше петното между краката ми.
– Не съм се изпуснал, просто не те очаквах и се залях с бира.
Не знам дали това, което твърдях беше вярно, но си дадох сметка колко нелепи сме ние човеците. Това същество беше от друга планета, може би от друга вселена или реалност, а аз му се оправдавам, че не съм се напикал.
– Не се притеснявай, няма да те нараня. – заяви ми съществото, без да говори.
Уверенията му бяха абсолютно необходими. Начинът му на придвижване беше доста особен и много напомняше на животно, което се готви да те спипа в лапите си. То ходеше с вдигнати напред длани, тялото му се извиваше назад под формата на буквата s, а главата висеше най-отзад, балансирайки леко пружиниращите му крачки. Изглеждаше смешно и крехко, но лекотата, с която се движеше плавно напред ми подсказваше, че мога само да му вярвам, защото в противен случай нямаше никакво значение. Най-вероятно гоненицата щеше да свърши много бързо. Това някак си ме успокои и аз започнах да се държа по-смислено.
– Чрез телепатия ли общуваме?!
– Ха, не, ти не си способен на телепатия или поне не на високо комуникативно ниво.
– А как тогава те чувам, без да говориш?
– Разговарям с теб посредством машина за автоматичен превод, аз дори не мога да издавам звуци на вашия език. Преди нашата раса сме си общували чрез обмяна на аромати, затова и почти нямам уши.
– Интересно, а какво правиш тук?
– Дойдох да те видя, нали се занимаваш със заснемането ни!?!
– Това устройство за превод – направо се учудих от себе си – отразява ли ирония и майтапи?
Съществото замълча за малко, погледна леко настрани все едно търси нещо и после се втренчи директно в очите ми, изтръпнах…
– Настроено е да отразява всичките ми емоционални нюанси, а също и да превежда твоите. На мен ми е леко весело в момента, а ти си доста…, химическият ти баланс показва – уплашен си и си объркан. Не се притеснявай и аз за първи път виждам разумно същество от друг вид.
Това уточнение ми позволи да се поотпусна, щом едно извънземно може да ти говори с лека насмешка, а после да се впусне в обяснителен режим – то нещата не отиваха на погребение, засега.
– Да не се опитваш да ми кажеш, че аз досега съм съществувал толкова за теб, колкото и ти за мен?
– Е, не точно! Ние ви наблюдаваме по-отдавна, отколкото вие нас, а и доста по-успешно.
Очаквах да се усмихне, поне интонацията му беше такава, но малката цепка не помръдваше.
– Защо ни наблюдавате?
– Чакай малко! Аз още нищо не съм те питал. Какъв домакин си ти?! – каза създанието и разпъна в интересен жест напред трипръстата си длан.
Отново се изнервих. Съществото едва ли тежеше повече от 30 килограма, но тази ръка и тези нокти очевидно можеха да отворят безпроблемно дори и руска консерва без инструменти. По-скоро се озъбих, отколкото усмихнах и процедих едвам, едвам.
– Питай?
– Ще ме черпиш ли една бира?
– Ъ?
– Ще ме черпиш ли една бира?
– Ааа, да, заповядай.
Подадох му студеното кенче и той с отработено пинсетно движение го грабна и отвори.
– Ще го изпиеш ли?
– Разбира се, но тъй като ми зададе много въпроси, смятам, че сега е мой ред да питам. Освен това трябва да въведем правила – един въпрос ти, един аз, че иначе все едно съм на разпит.
– Ъъъ, добре – съгласих се аз, като напълно осъзнах слабата си позиция в диалога – на любопитен страхлив туземец. – Питай!
– Аз, преведено на твой език, се обозначавам в обществото ни като Малко прах от тихи нощни стъпки. Ти как се казваш?
– Васил и предполагам, че не си запознат, но сега не значи нищо. Навремето е значело „царствен”.
– Да, и моето „име“ сега не значи нищо, просто така ни различават. – Съществото започна да ме гледа много настойчиво и тогава, не знам дали си въобразих или наистина се случи, чух в съзнанието си „наздраве“. Дигнах бирата, то също!
– Наздраве, изрече преводачът. – Питай!
– Ще бъда по-любезен! Откъде идвате?
– Ами, това е малко по-сложно. Не може да се каже, че е близо или далеч. Вие не можете да стигнете до там, а и аз няма как да ти го обясня или по-скоро ти няма как да го разбереш. Да кажем от друго място.
– От космоса!?
– Оооо, не в космоса не може да се пътува – много е опасно и бавно. Използваме принципи в математиката и физиката, които няма как да разбереш!
В гласа му нямаше опит за обида, но аз се почувствах доста тъжен, защото осъзнах какво има предвид – шимпанзето не може да разбере как работи реактивния двигател. Погледнах надолу в земята и бавно изрекох.
– Питай, защото имам само още един въпрос към теб!
– Защо идваш тук и снимаш небето? Какво очакваш да се случи?
Направо ми се дорева, наистина. Аз цял живот не ходя на риба, за да не ловя шарани, а търся братя по разум и накрая какво…?!?
– Търсих теб, но за съжаление, мое, никога не съм очаквал да те видя. Бях скептик, но все пак се надявах, че ще мога да зърна летящата ти чиния или дори как ми махаш.
– Защо се разстрои?
– Не съм се разстроил – отвърнах му аз заядливо с пълното съзнание, че съм просто едно морско свинче, затворено в аквариум. – Освен това е мой ред да питам.
– Питай?
– Честно да ти кажа, не съм се подготвил много за този диалог, а и очаквах след първата ни среща да бъда изтезаван сексуално с цел научен експеримен, но… ще те питам. Защо ни наблюдавате?
– Душата ми се усмихва! Изучаваме себе си! Не съм искал да те нараня или обидя и не се притеснявай, ще изтрия паметта ти, за да можеш да идваш и пак да снимаш небето!
– Това не е ли мое право – аз да разполагам с паметта си? Или ти, О! Божествений, ще решиш вместо мен!
– Твое право е, ако искаш няма да я трия! За твое успокоение ще ти кажа, че ние не сме единствените разумни същества, които могат да наминат. Така че, спокойно продължавай с хобито си и без това нямам намерение да се снимам с теб.
– Не ми отговори на въпроса!
– Изучаваме себе си.
– Как?
– Нали ме пита за телепатията?
– Да, и?
– Ние общуваме помежду си посредством телепатия, особено когато имаме важни въпроси за решаване – сложни задачи и уравнения, преплитаме своите електромагнитни мозъчни вълни с тази част на мозъка, която вие бихте нарекли телекортекс. Обществото ни е перфектно развито и организирано благодарение на тази способост.
– Какво общо има това с нас?
– Запознат ли си с вашата еволюция?
– Да, чел съм това-онова.
– Човек има три пласта на мозъка – рептилен дял, лимбичен дял и неокортекс, кой от кой по-голям и ефикасен. Ние имаме четири дяла, затова и главата ми е толкова голяма?
– Това не ми дава отговор!?!
– Чу ли наздравицата?
Замислих се какво да отговоря, но потвърдих.
– Вие сте на еволюционен стадий, в който телекортексът ви започва бавно да се формира. Ние се интересуваме от тези процеси, защото когато това се е случило с нас, не сме имали възможност да ги осъзнаем и изучим. Четох вашите книги и разбрах, че хората от векове мечтаят или претендират за подобни способности, но те ще са напълно възможни за вас едва след 500 – 600 хил. години. Дотогава ще постигнете много, но не толкова, колкото след като започнете да работите като истински колектив. За вас това ще е нов стадий на цивилизационно развитие. Разбира се, еволюцията е жестока. Дойдох при теб, защото ме извика, а макар и телекортексът ти да е малък колкото неокортекса на един едър бозайник, ти си много надарен за вида си!
Съществото надигна бирата, после ловко смачка кенчето, превръщайки го в малка металическа шайба. Махна ми с ръка и се обърна.
– Ей – подвикнах аз след него – може ли един последен въпрос?
Съществото обърна главата си наопаки, без да завърта тялото си и в съзнанието ми изникна отчетливо „ПИТАЙ!“
– Видях ръцете ти! Хищник ли си?
Преводачът ми отвърна абсолютно равномерно!
– Еволюцията не познава друг тип разум! – и добави вече весело – Но днес не си в менюто ми!
Малко прах от тихи нощни стъпки завъртя голямата си бяла глава и с всяка изминала крачка започна да избледнява, изчезвайки още преди да стигне до горския пояс, а аз останах да стърча още дълго така с топла бира, мокър чатал и без нито една снимка във фотото.

5633-viking-ship-wallpapers-hd-wallpaperизточник на изображението

Колоните в голямата зала на дома Гротланд хвърляха плътни сенки по покрития с тежки каменни плочи под. Високите сводести тавани оплитаха своята паяжина над тронната зала, улавяйки всеки звук в акустическите си лапи. Огледалата, които събираха слънчевите лъчи от подпокривното пространство, построенo във формата на обърнат кораб, бяха насочени към стената и само няколко биогенераторни ампули хвърляха светлина около трона и широкия му постамент. В тази потискаща атмосфера думите на стария крал звучаха още по-страшно, като присъда. Той вдигна кокалестата си трипръста десница към коленичилия в краката му син и повтори:

–     Решението вече е взето! Ние варгкингите живеем така от столетия, даже от хилядолетия. За двама мъжки, представители на алената лента на Одон, място под един покрив няма. Така е било и така ще бъде!

–     Не оспорвам това, просто питам, защо трябва да обърна завинаги гръб на твоята лодка.

–     Аз видях слънчевите лъчи за пръв път на планетата Кромлан. Баща ми, твоят дядо, беше смел и безразсъден варг и истински вихър в битка, на трапезата и разбира се в спалнята. Аз бях седмата от деветте му мъжки рожби. За да не разпилява силите на кралството, твоят чичо, престолонаследникът Драгкар, очисти повечето от братята ми на тренировка, лов или по време на пътувания още преди да получат първия си пояс. Драгкор и Дрогкер загинаха в битката при Свахадолен, а Драгкар с малка дружина успя да срази врага въпреки очертаващия се разгром за рода ни. Баща ми наблюдаваше всичко това, без да пророни нито сълза, напротив – с лека усмивка, защото знаеше, че оставя след себе си наследник, който ще управлява със здрава ръка домът Драгка. Аз оцелях, защото дадох обет, че при пълнолетие ще излезна през бащиния си праг само с прирождения ми кораб и толкова хора и стока, колкото той побира.

Той посочи към високите арки, където симетрично на равни разстояния бяха наредени носовите символи на корабите, с които беше основан домът Гротланд. Те изобразяваха главите на крилати стринберги, които с множеството си изцъклени очи се взираха застрашително в дребните фигурки под тях.

–   Започнах от нищото и построих здрав дом. Няма да наруша традицията и да позволя той да пропадне. На всеки варг от коляното на Одон, се полагат по тридесет кораба с екипажа и инвентара им. Аз тръгнах със седем, защото старият крал се смили и позволи да взема прирождените кораби на покойните си братя. С тях пътувах дълго, обикалях, грабих, воювах и накрая намерих дом, който да наричам мой. Изградих го стабилен и голям благодарение на закона, който ни е даден от стотици години, закон който няма да наруша.

Принцът въздъхна тежко, но очевидно нямаше намерения да се отказва. Той вдигна глава, погледна баща си право в очите и заговори бавно:

–        Ти сам каза, че си се споразумял с брат си, законът е бил нарушен от баща ти – останал си жив, но с по-малко наследство. Защо, ако законът на варгите е нарушен тогава, това не може да стане и сега. Аз изучих седемте науки и дори не съм докосвал двуостър варгски резец досега. Нито мога, нито искам да пътувам, грабя и воювам. Ще дам обет, че се отказвам от наследството и ще строя кораби и …

Кралят стана от трона и грубо го прекъсна:

–    И ще сложиш край на семката ни Грота Гротландсон – твоята и нашата. Произнасям последната си дума – до месец зура на тази година да напуснеш бащиния си дом, за да намериш твоя земя, в която да обърнеш кораба си! Давам ти това, което ти се полага по право – тридесет дълги кораба, десет дузини от най-добрите си войни. Всички второродни мъже и жени в дома ми ще те последват. Ще напълня трюмовете ти, ще дойда до гладките кейове, за да те прегърна със сълзи в очите, да те целуна и да ти кажа: „Върви чадо мое и не се връщай назад“.

Кралят удари с жезъла си в пода. От дясно се приближиха двама стареи. Те внимателно опасаха дебел кафяв пояс около снагата на принца. Единият вдигна пред лицето му малка кръгла сфера и тържествено изрече.

–     Тук са записани всички космически карти на варгите. Не плавай към свои брегове и дръж оръжието си далеч от родната кръв. Има безброй звезди, които да те приемат и прегърнат. Най-близките до нас са Ясланд, Граланд и Винланд. Плавай към неизвестността, бъди смел и безкомпромисен, поемай всяко предизвикателство със смях, а не със страх. Бъди винаги пръв сред мъжете и ако се наложи, поведи ги в битка, за да извоюваш, това от което имаш нужда.

Жрецът постави сферата в долните ръце на младия варг, а в горните положиха двуостър резец. Принцът се поклони и преди да поеме към изхода каза с горно вдигната глава.

–      Себе си посрамих, но теб няма да посрамя. Чакай ме във Врааггала и запази място за мен сред най-достойните войни.

–    Ще се видим във Врааггала синко, каза старият крал и седна в торна си.

~~

Когато за последен път отлепи ходилото си от гладките кейове на Гротланд, Грота Гротландсон си обеща две неща – да успее на всяка цена и никога да не вади двуострия си резец от неговата кания. Варгската флотилия пое към Ясланд, но задачата по намирането на дом се оказа доста трудна, защото картите съдържаха много празноти и грешки. Междузвездното пространство криеше своите опасности и метеоритните бури разпръснаха шест от корабите на Гротландсон. Още три трябваше да бъдат напуснати, а екипажите им бяха изоставени с всичко необходимо на една блуждаеща в нищото екзопланета. Обещанията му започнаха да се изплъзват безвъзвратно, когато след трагедията, за да избегне рисковите зони, корабите му се озоваха не в Ясланд, а последователно в земите на Сахите, Брихите и Пихсите, които макар и отдавна, враждуваха с варгите спорадично и само по конкретен повод. Проля се доста кръв и от двете страни, защото Гротландсон кацна на няколко пъти за ремонт и зареждане на корабите му. На Ъоркулут ги хванаха неподготвени и едва шест от корабите успяха да напуснат планетата. Така далеч преди да влезнат в орбита на звездата Ясланд, Грота вече разполагаше с по-малко, отколкото беше имал неговият баща в началото. Авторитетът му като лидер също започна да се подрива сериозно, особено когато стана ясно, че на двете обитаеми планети около Ясланд вече има заселници от младите варгски домове Хубасон и Хардасон. Родът Харда имаше здрава връзка с рода Грота и там пътешествениците пристегнаха корабите и подвиха за малко крак. Ранените и недоволните останаха в Хардасбер, а след като се посъветва с картографите и астрономите на своя домакин Грота Гротландсон, въпреки многото неясноти, поведе пет кораба към звездата Граланд. Корабите достигнаха до звездната система много бавно и трудно, а когато навлезнаха в орбита, стана ясно, че има само една планета, която е годна за обитаване, но условията на нейната повърхност са крайно неблагоприятни за живот. Температурите бяха много ниски, атмосферните условия също сковаваха повърхността в ледена прегръдка. За връщане назад обаче възможност нямаше, защото Ясланд се намираше на 100 парсека, а корабите нямаше да могат да изминат повече от 80 парсека. Корабите кацнаха в малка планинска долина, близо до екватора и колонистите побиха първият кол в месец зикла 15 666 година от раждането на Одон. Тържество нямаше. Още на следващия ден със своя прирожден кораб „Вихеркарм“, зареден с горивото на останалите машини, Грота Гротландсон пое към Винланд, за да търси по-добро място за живот с обещанието, че ще се върне, за да вземе останалите. Така и никой не го видя повече. По-късно стана ясно, че главният комуникатор Буле Буленсон е получил няколко сигнала от „Вихеркарм“, но не е искал да дава празни надежди на другарите си, и чак столетия по-късно стана ясно, че Гротландсон е намерил годна за живот планета, но тя е била населена с туземна цивилизация, която макар и по-слабо развита, все пак е пуснала доста кръв на изтощените малобройни варгски войни. Те са се пробвали да се приберат обратно в Граланд, ала неуспешно. На ред 38 от месец зратла, 15667 година „Вихеркарм“ пуска последния си сигнал – за бедствие. Така Грота Гротландсон поел пътя към Врааггала две лета преди своя баща Грота Драгксон, който напусна този свят в ужасни мъки заради преждевременната смърт на своя единствен престолонаследник.

Колкото до туземците, те много се впечатлиха от пристигането на Вихеркам, но скоро след като разбраха, че космическите им гости не са нито толкова силни, нито страшни, решиха да им отнемат технологията и да я изучат. Пришълците обаче не харесаха тази идея и бързо, след няколко доста болезнени за местното населени сражения, напуснаха красивата синя планета, оставяйки малко следи и артефакти, а също и един бавно, но сигурно избледняващ спомен – споменът за първия контакт.

По темата за контакта виж тук

Въпросът за отношението ни към извънземните цивилизации добива все по-парадоксални измерения

Как ще посрещенм бъдещите си гости от космоса – като създатели или като анихилатори на човешката раса? Ези или тура? За да отговорим на този въпрос, трябва да обърнем внимание на един реален парадокс, формиран от витаещите около тази интересна тема факти. Отговорът е от жизнена важност, защото двете хипотези, тази на палеоконтакта и тази на космическото нашествие, са диаметрално противоположни. Според първата, нашата цивилизация е успешен научен експеримент на космическа цивилизация или цивилизации от миналото, а според втората, евентуална ни среща с разумни същества от космоса ще е фатална за бъдещето ни.

Джакомо и зелените човечета

Човекът винаги е принизявал истината за произхода си, срамувал се от него и е полагал усилия да се маскира като някой друг – да се самоотрече и самоофроми по свой вкус! Този синдром можем да наблюдаваме в редица случаи в дългата история на човечеството, в редица ситуации от собственото си ежедневие. Ако си представим една псевдо италианска драма, можем да илюстрираме нещата така:

Напорист интелигентен селски момък мечтае за Флоренция и нейните културни елити. Младият Джакомо пише стихове и с цялото си съзнание се стреми към големия град, интимните интлектуални вечеринки и висшето общество на разкоша. Един ден той напуска схлупената селска къща, оставя зад гърба си своите отрудени родители и се впуска в преследване на мечтите си. Потръгва му, защото старият граф, покровител на музите, харесва неговите произведения и го насърчава морално и финаново. Младежът упорито крие селския си произход и в движение се учи на обноски и маниери. Той влиза в мечтаното общество, но в развръзката става ясно, че Джакомо е извънбрачен син на възрастния меценат. След много терзания графът го припознава и го вписва в наследството си. Джакомо е потресен и омерзен от родителското вероломство. Той не може да приеме този билет за рая, затваря с трясък вратите зад себе си и дълбоко огорчен се връща в родната си къща. Там където са ИСТИНСКИТЕ му родители. Напълно възможен сюжет – всъщност не мога да изровя в паметта си къде съм чел нещо подобно, но съм сигурен, че става дума за реален литературен факт.

Самонагласи и фикции от този род се срещат често в общото ни планетарно историческо минало и за съжаление водят до редица проблеми в настоящето, които усещаме тук и сега. Това твърдение може да намери потвърждението си най-вече тогава, когато става въпрос за нечия национална история, особено в региони като Балканите, или дори за генералната история на човечеството като цяло. Добре известен факт е, че заради правото си на лигитмни национални претенции върху дадена териториялна единица или културно постижение, всяка държава е склона да дава собствени тълкувания за миналото. Колкото по-стари са корените на държавата, толкова по-здрави са нейните устои и толкова по-аргументирани са нейните претенции. От една страна това създава стабилна верига от непрекъснати исторически факти, даващи основание да се гордеем и честваме достиженията на нашите предци. И тук именно идва парадокса. Всеки иска да е потомък на Фараоните[1], Александър Македонски и Крали Марко, но никой не иска да се сроди с жалкия космат пещерен човек – Крог – неговият произход си е негов проблем[2].

По горния пример в драмата с Джакомо обаче трябва да има и второ действие. Когато хората говорят за извънземни цивилизации и палеоконтакт, те постоянно подценяват собствените си достижения.Отричането на земния произход на пирамидите, Стоунхендж, пистите в Наска не ни дават основанието, а и отук и правото да заявим, че Земята е наш дом. Историческата претенция е несъстоятелна, защото самите ние, независимо от липсата на факти, я опровергаваме или може би, пред прага на неизвестното – на космическото си бъдеще, се срамуваме от Крог и неговото пещерно минало. Затова истинският парадокс ще настъпи тогава, когато нашите космически отци ни се представят и заявят правото си на бащинство. Това е един от най-големите страхове на съвременното човечестъво и поне чрез интелектуалните си продукти – книги, филми и игри, човек се готви да се опълчи на своя праотец[3]. Голият Адам първо възхвалява благата, дадени му от неговия създател, а после размахва гордо юмрук към космоса и започва да крещи „Ще се оправя и сам” и още по-гръмкото „Ще те победя!”. Няма да привеждам тук примери за стотиците литературни и филмови произведения, които ни описват добре познат сюжет: земята е нападната от високотехнологична раса, която помита цивилизацията ни с един удар. Малцина оцелели се укриват и с хитростта и ловкостта на лидера си повеждат отчаяна съпротива, която прогонва космическите натрапници.

Какви са реалните параметри на парадокса?

 От една страна, милиони хора по цял свят си купуват литература от типа Фон Деникен, която убедително доказва, че първият камък на нашата биологическа, социална и техническа еволюция е поставен в далечното минало от представители на извънземна цивилизация[4]. Днес наред с читателите на подобни хипотези, в аритметична прогресия се роят и писателите им. Те се основават на един много елементарен похват – използват все още незапълнените бели полета в антропологията, археологията и историята и, основавайки се на митовете и легендите от типа „Баба Яга лети с котел и краде момци”, извеждат хипотезата за палеоконтакта. Няма да се спирам подробно, но ще изредя само най-нелепите доказателства: често се бъркат геологични естествени образования със съоръжения, дело на човешка ръка; омаловажават се конструкторските и технологичните възможности на човека по отношение на конретни архитектурни паметници от Древността; твърди се, че хората в миналото са притежавали познание „надхвърлящо” нивото им на развитие [виж.1]; селективно се подбират части от религиозни текстове, които се тълкуват извън основния им контекст; навсякъде в скалните рисунки и древните стенописи, след началото на технологичната ера, се виждат космонавти и космически ракети. Обяснението за подобен феномен е просто – това е индустрия за милиони, която не може да приеме научните факти, защото не й е финансово изгодно. Как човекът преминал от каменни до бронзови сечива, като се губи медната следа – ще да му е помогнал някой извънземен, макар че на всички е ясно, че от трите материала медта е най-нефункционална и е нормално да се губи из стратиграфските пластове. Подобни съждения дават добър материал на палеокнотактьорите, въпреки че аналогични проблеми от близкото минало говорят друго. Между първата парна машина на Дени Папен (1679) и първият атоменн реактор на Енрико Ферми и Лео Шилард (1942) минават по-малко от три века и въпреки стремителния технологичен напредък, нито едно извънземно не се е появило, за да съдейства за този прогрес. През 1783 г. братя Монголфие предизвикват истинска атракция с балона си в Париж, която за мнозина е била „неземна”. Днес балоните все още привличат любопитството на всеки, който ги зърне, но нивото на емоционалност е по-ниско, защото почти всички, още в училище, са запознати с факта, че това не са летящи огнени дяволи, а огромни мехури с нагорещен въздух. Не по-малък е ефектът от парния влак на братя Люмиер, които предизвикват истински хаос в салона при първата си прожекция. Днес всяко дете, без намесата на извънземен разум, може да се наслаждава на висококачествените филмови продукти. Затова, ако търсим начин да обясним миналото си, трябва да сме по-внимателни с фактите и тяхната обработка, а ако просто искаме да забогатеем от сензации – това е друг въпрос.

Марсиански атаки 2

От друга страна, в пълен разрез със стремежа ни да докажем палеокнотакт, много често в медиите и филмовата индустрия се манипулира темата за извънземна инвазия, чуждопланетно нашествие, окупация от страна на инопланетна цивилизация. Дори такава известна научно-популярна медия като National Geographic Channel пусна цял филм със заглавието Alien invasion. В него многоаспектно се разглеждат всички въпроси свързани с атаката и защитата. Интересен е и форматът, който е избран. Той много наподобява на пропагандните филми от 50-те години на ХХ в., показвани в САЩ с цел да се информира населението как да се предпази от съветска ядрена атака. Филмът постоянно втълпява, посредством послания от силните на деня политици, че сме нападнати. Стават ясни и няколко интересни подробности. На първо място не е известен и не може да бъде изведен мотивът за евентуално враждебно действие от страна на извънземни. Разбираме, че също така, че през последните десетилетия военните по цял свят са харчили милиони за разработването на стратегии и оръжия за ответен удар срещу космическите нашественици, който според самите тях ще е най-много детски шамар. Най-важното от направените изводи обаче е, че демокрацията и традиционното семейство при подобни условия не могат да съществуват, а ще ни се наложи да живеем в архаична форма на военнен комунизъм. Най-смешното, в противовес на най-важното, е че накрая пак опираме до балоните. Последните оцелели земни бойци се качват с балони на извънземните кораби и ги изключват. Поради неприемливите загуби извънземните си обират крушите, а ние започваме да събираме парче по парче остатъците от човешката цивилизация. Тогава, може би, като в „Алената чума” на Джек Лондон, хората ще получат цивилизационна амнезия, ще забравят Айфеловата кула и НДК и ще се врънат към каменното копие. Змията ще захапе своята опашка, но парадоксът остава неразрешен – начало или край за човешката цивилизация ще е един бъдещ контакт с разумни инопланетяни.

[1] Каменните великани разказват

Еди от най-често цитираните случаи за извънземна намеса са статуите на остров Пасха. Около тях продължава да се шуми, въпреки че от десетилетия цялата процедура по създаването и издигането им е реконструирана от археолозите:

  1. Изрязват се по склоновете на вулкана Рано Ракао
  2. За първобитната им направа и методът на оформяне свидетелстват  недовършени екземпляри:
  3. Плъзгат се по склона на вулкана и се издигат посредством комбинация от изкуствен насип и лостове:
  4. Кому е нужно тогава това:

[1] През последното десетилетие се появиха хипотези, като тази на Стефан Гайд(аров), според които нолитните поселения на Балканите са люлка на египетската цивилизация.

[2] Той в най-общия случай се определя като извънбрачно дете на извънземните.

[3] С разсекретяването на някои военни документи от 50-те и 60-те годин на ХХ в. става ясно, че в САЩ и Обединеното кралство са разработени военни планове за противодействие на нашествие от космоса.

[4] Разбира се има и други представители на жанра като започнем от Александър Казанцев и приключим със съвременните интерпретации за математическите уравнения в златото на варненския некропол на Христо Смоленов – Тайното знание на Черноморската Атлантида”.

Винаги съм се възхищавал на това, което хората си мислят за евентуалните срещи с извънземен разум. Но какво всъщност е мнението ни за първия контакт? Имаме философски, ужасно страшни и ужасно смешни сценарии за бъдещата среща, но нека видим: