99 килшета за книгата [виж и 100 клишета …]

canvasВечерната ми разходка протичаше скучно и може би това ме накара да се спра пред лъскавата витрина на една от големите книжарници (те са като магове – появяват се и изчезват навсякъде из центъра). Погледът ми започна да подскача по кориците на изложените книги, но ми трябваше по-малко от минута, за да започна да цъкам неодобрително наум. В главата ми се завъртя идея, от онези хаотичните, които се улавят много трудно. Нещо не е наред! Повторно разгледах книгите, този път бавно и обстойно, мисълта ми започна да добива форма. Неприятно е, че вместо отговор, изкристализира въпрос, който бутна първото домино в редичката.

Помпозните заглавия зад стъклото започнаха да ми се подиграват, за да заглушат питащото ми недоволство. Купи НИ! Петролът свършва, открий вътрешното си Аз, стани милионер, но първо научи за тайните общества, защото те взимат на прицел богаташите, овладей живота си … Лозунги, лозунги, лозунги, но не – въпросът стана съвършено ясен: кога книгата престана да бъде двигател на човешката еволюция и прогрес и се превърна в средство за социална и лична деградация, която насажда страхове, подсилва комплексите ни и ни бута по пустинния път на крайния индивидуализъм, обещавайки ни миража на щастието и богатството.

Зададох си и други въпроси: как Себастиян Брант, Еразъм Ротердамски и Франсоа Рабле са убедили навремето издателите си да отпечатат тях, а не доходните библии и индулгенции; защо българските издатели и днес предпочитат книгите им пред творбите на живите им събратя по перо; защо дори съвременното „чуждо” се продава по-добре от съвременното „родно”. „Много питаш – ще се сопне един от известните ни издатели, който в моята зоология на родния книгоиздателски бизнес заема мястото на лешояда – теоретизирай си там и ни остави да си продаваме книгите, ние си знаем работата”. После ще ми обърне гръб и ще заяви гръмко на всеослушание пред одобрителните погледи на хипопотама, бухала и жирафа – „българинът не чете, книгата ни е евтина, държавата е лоша”. Издателската колегията ще измучи, изкудкудяка, изджавка и после всичко ще продължи постарому.

Понеже аз нямам самочувствието на хищен животински вид, ще дам своите отговори пред претъпканата с неодушевени книги витрина. Книгоиздаването се появява и развива благодарение на обществените потребности, изразени от група предприемчиви личности, които са искали да се разграничат рязко от сухата теософия и църковна догматика на Средновековието. В противовес на масовото мнение, че книгата ще съществува вечно, трябва да се замислим върху факта, че в момента цялата книжовна индустрия се крепи единствено и само благодарение на Закона за авторското право. Противно на мнението „на една пойна птичка” четенето в интернет не е незаконно, а и ще става все по-законно. Новото поколение на т.нар. PC native (родени след масовото въвеждане на персоналните компютри и интернета), доколкото се интересува от българската класическа литература (все още задължителна в училищата), я ползва пълнотекстово на страниците на някои от литературните сайтове. Това стана причина за почти пълното отсъствие на книгоиздателски интерес към заглавия, които на времето са били златно перо в бюджета на издателствата. Ако направим историческа аналогия, ще видим, че преписвачите и оформителите на ръкописни книги съществуват паралелно с печатарите близо век (1450-1550), но те изчезват в Западна Европа след смъртта на последните велики кописти. Голяма промяна в системата на книгоразпространението, която вече се усеща в публикуването на постиженията в някои научни области, ще се почувства осезаемо, още когато компютърното поколение се превърне в доминантна част на обществото.

Неправилно е и съждението, че ежегодното увеличаване на броя на заглавията е белег за нарастващата мощ на книжовната индустрия. Погрешността на тази интерпретация отново може да се докаже с историческа съпоставка. Ръкописната книга, и на Запад, и на Изток, и дори у нас, е най-многобройна в количествено отношение непосредствено преди въвеждането на книгопечатането. Увеличаването се дължи на невъзможността на медиаторите да задоволят количествено с информацията комуникационните канали на обществата от нов тип, които, заради нуждите си,  започват да си набавят необходимите сведения по алтернативен начин. Това обаче са процеси, които трудно могат да бъдат представени достоверно пред човек, който е издал над 400 книги през живота си.

Витрините на книжарниците могат да ни разкажат и още нещо. Макар, че държи повече на финансовите резултати, издателят все пак не е лишен от чувството за престиж и мисия. Това е причината някои автори от Ренесанса и Просвещението да са в пъти по-издавани от по-голямата част от българските автори на философска, историческа и художествена литература. Но и тук се натъкваме на парадокс. Най-често бял свят виждат книги, които са препечатвани по няколко пъти преди 10 ноември 1989 г. в огромни тиражи. Няма да изброявам имена и заглавия, но който се интересува ще му кажа, че в най-общия случай старите преводи се пускат с ново оформление, но без допълнителен преглед и редакция на текста. Читателят, който също вече е капиталист, следва простата икономическа логик на рентабилността – след като се е убедил, че съдържанието не се различават значително, купува за лев-два социалистическото издание. Съвременният издател, чиято книга залежава по книжарниците с цена от 15-25 лева, отсича сърдито – българинът не чете! Същевременно, заради по-голямата си смислова и изразна сложност, значителна част от текстовете на западноевропейския ренесанс и просвещение не са преведени на български. Именно това са книгите, за които интелигентния роден читател постоянно се ослушва, но тяхното изнамиране, превеждане и редактиране изисква интелектуален и финансов ресурс, който не винаги е в изобилие в средите на родното книгоиздаване. Важен обаче е фактът, че трябва да се учим да правим разлика между човек, който не чете и човек, който не чете нови издания на стари книги.

Приложно-практическата тематика на по-голямата част от книгите на пазара обяснява и липсата на български автори по витрините. Ние сме мнителни хора. Къщата ни може да гори, но щом за това ни е предупредил съседа, то най-вероятно ни подвежда с користна цел. Друго си е Кюлсаки – човекът е милиардер, а и са го превели на Ен на брой езика. Забавното в случая е, че финансовите мошеници на Запада и мутрите на Изтока са еднакво реален финансов стимул за книгоиздателите. Сега очаквам с нетърпение книгата на Венета Райкова за Боби Цанков, която ще се продава много по-добре от евентуална книга на светската репортерка – „Аз – успехът на една жена”. В този смисъл българският издател много прилича на родния политик – той просто яхва и обяздва до край възникналата обществена тенденция и по-скоро би мечтал за книга на Ивана, отколкото да се огледа за някой талантлив интелектуалец. Борци, тъмни далавери, сложни юридически казуси, чалга, исторически книги, натъпкани със съмнителни факти и т.н. и т.н. Е, питам аз, има ли какво да се чете? Не – отговаря ми витрината!

П.П. Тъжно е, че единственото хубаво нещо, което издателите казват за собствения си бизнес, се отнася за първите демократични години, когато те се бореха със създавания десетилетия книжовен дефицит. Лошото, че духовния дефицит няма физическо изражение и не може да се опише с числа, той просто се намъква постепенно сред нас с обещания за просперитет и светло бъдеще.

Advertisements

Или за това как българските издатели четат Евангелието

Този път не за политическата, а за издателската наглост ми е думата. Понеже напоследък са зачекнали господата от книжовния бизнес темата за авторското право, добре е да им се припомни, че въпросният нормативният акт не е създаден с цел да обслужва частните им бизнес интереси, а да осигури интересите и правата на всички участници в системата на книгата.

Но да си дойдем направо на думата! Купувам вчера за подарък „Български народни приказки” на издателство „Хермес”, отварям на гърба на титулната страница и А…!? Какво да видя там? Ами, там гордо се мъдри следното предупреждение: „Всички права на тази книга и библиотека „Имало едно време” са запазени. Текстът или откъси от него (болдът мой), както и търговската марка, не могат да се възпроизвеждат без съгласието на издателя”.

Подчинените на господин Вартоломеев, който в моята „Зоология на българските издатели”[1] заема ролята на възрастния хипопотам, обаче, са прочели само чл.3 от ЗАП – „Закриляни обекти”, но са забравили да погледнат следващия чл.4 – „Изключения”. Там изрично е посочено, че: „Не са обект на авторското право:

1. нормативни и индивидуални актове на държавни органи за управление, както и официалните им преводи;

2. идеи и концепции;

3. фолклорни творби;

4. новини, факти, сведения и данни”.

Тоест, когато става въпрос за Български народни приказки, „текстът или откъси от него” МОГАТ да бъдат възпроизвеждани ежеминутно, ежечасно, ежедневно без ничие съгласи, разрешение и одобрение[2]. А ако някой твърди обратно, можем да направим две предположения:

1.Въпросните приказки не са продукт на народно творчество и само подмамват клиентите, удряйки по националното им самолюбие;

2.Той е откровено нагъл и заслужава да бъде подведен под отговорност за въвеждане в заблуждение.

П.П. На предната корица на въпросното издание се мъдри момък в келтски одежди с двуръчен меч в ръце: . Последното е проява на двоен лош вкус – на издателя, че не е съобразил графиката на корицата с темата на книгата и мой, защото я купих.


[1] Предполагам, че повечето от вас ще се досетят, кои са младият хипопотам, жирафът и лешоядът, но затова някой друг път. Искам да подчертая, че не става въпрос за обида, а за метафора – важното е, че щом имаме джунгла, трябва да имаме и обитатели.

[2] Не трябва да се забравя, че повечето от стабилните издателства в България, започнали дейността си в началото на 90-те г. на XX в., има за какво да се червят по отношение на авторското право в началния период от съществуването си.

Две думи по въпроса, провокирани от дискусията във в. „Култура”

Ровейки се системно в историята на световното и родното книгоиздаване, установих, че нашите професионалисти в тази сфера възприемат наистина само „положителните практики”, но с една уговорка – само „положителните практики”, които им изнасят, които ги улесняват, които ги правят по-богати. Няма да изказвам моето лично мнение за авторското право, а само ще дам две предложения на българските издатели. От тяхното изпълнение зависи и правото им да имат претенции върху авторското право.

От години вменяваната незаинтересованост на читателите спрямо книгата, всъщност, до голяма степен е свързана с нежеланието на издателите да разберат, че публичното й, безплатно ползване е форма на реклама. Не случайно в различните статистически проучвания, които съм преглеждал през годините, „препоръчано от приятел” е един от най-силните мотиви за закупуването на нова книга. В това отношение грехът на родните издатели през последните 20 години към библиотечната система в страната се състои в постоянното нарушаване на Закона за задължителния депозит. По този начин те пренебрегват правата на читателите, които всъщност са основните рекламни агенти на тяхната продукция[1]. Като изключим вековната максима, че когато искаш да имаш „авторски” права, трябва да имаш и „читателски” задължения, ще преминем и направо на предложението – в САЩ (най-големия книжен пазар в света) авторското право влиза в сила, само след като издателят внесе депозитните бройки в Конгресната библиотека.

Слушал съм мнения на най-видните ни издатели по този въпрос – тяхното отношение е свързано с тоталното пренебрежение на депозитната система и с няколко каруцарски реплики. Е господа, щом не депозирате, „Читанка” депозира вместо вас – в това според мен е и бъдещето на депозитната система на XXI в. Издателят не губи бройки и време, технически е възможно и по-удобно, а може и законодателно да се регламентират отчисленията за колективно управление на авторските права, а не като е досега в „пълен мрак”, читателят ползва безплатно съдържанието за некомерсиални цели, авторът взима пари, а издателят получава реклама. След време последният отива в небитието, защото единственото, което го крепи в новата информационна среда е заложеният срок на авторските права.

Второто предложение е доста авангардно, по скандинавски. Авторското право за едно издание да се признава на издателя само след внасянето на специална декларация, че последният е заплатил полагащия се според закона авторски хонорар. В България не успяхме да се справим с консигнационната система, която междувпрочем също е по ръба на закона. Това обаче не означава, че не трябва да има апели за край на интелектуалната и творческата консигнация, която се практикува масово от родния издател и създава аномалии в системата на книгата. Око за око, право за право!


[1] Общото мнение, че четенето в библиотека излиза по-евтино на читателите е вярно само на пръв поглед. Разходите, свързани с пътуването и престоя в библиотеката, като правило, се равняват на 50% от стойността на една стандартна родна книга в обем от 120 до 220 страници. Поради тази причина, по-голямата част от библиотечните читатели филтрират издателската продукция, за да могат в последствие да закупят за домашно четене само заглавията, които наистина ги интересуват. Тази система в България е опорочена поради липсата на средства за текущо каталогизиране, но и заради несериозното отношение на издателите към депозитната система. Кой печели и кой губи – преценете сами!