20140921_141034
Авторска снимка.

В Брюксел, там където свършва цивилизацията, и пероните на Гар дьо Норд разделят лъскавите кули на Ситито от малките схлупени улички и бордеите, в началото на опикан тунел, граничен пункт между два свята, гордо се извисява Чао Чоу Палас. Хотел като всички малки тризвездни хотели. Или пък не, не толкова обикновен, даже малко странен! Нито малък, ни голям, той е чист и спретнат, ала в очите на посетителя веднага се набиват някои особености. Целият персонал на хотела се състои от китайци. Е, какво пък, ще си кажеш – нали носи китайско име. Да, само дето белгийските хотели с фламандски и френски имена също не се обслужват от местни хора. Но да не го избиваме на расизъм.
Персоналът е прекомерно любезен, но само малка част от него говори чужди езици. Затова пък очите на всички шарят с усмивка. Тази веселост никак не отговаря обаче на китайскоезичната комуникационна ситуация във фоайето на хотела. Застанал зад овалната рецепция, рецепционистът прилича по-скоро на фелдфебел, даващ нареждания на своите войници. А те веднага се впускат из стаи и коридори, за да му угодят.
Посреща ни китайска мъдрост и скенер за лични документи, колко напредничаво! Но оттук насетне почват изненадите. Ключът е пластмасова перфокарта, стара и отдавна забравена технология. После на вратата бая ще се изпотим, даже ще му ударим една традиционна българска… Асансьорът е малък и тесен, упорито отказва да тръгне с двама мъже и два куфара. Бутоните му ни връщат в 70-те, а плътната тапицерия на кабината, напраскана с телбод изглежда повече от сюрреалистична. Когато светлината на улицата се загуби сред мрачните криви коридори на хотела, тогава започваш леко да се притесняваш. Къде попаднах? Чисто, спретнато, но „мейд ин Чайна“ и то без да си личи някакво старание да бъде пригодено за западна употреба.
Аварийните изходи са добре залостени, стълбите между етажите следват фламандската традиция, но са застлани с хлъзгави плочки и нямат парапети. Стаята, която ни се разкри след продължителна борба с ключалката, е просторна и светла, но… По-скоро прилича на стая в общежитие, отколкото на хотелска. Първо, банята и тоалетната са отделно, но никакъв шанс да се изпикаеш с вдигната дъска, тоалетната чиния само напомня на хубавите западни образци, иначе две огромни метални куки се впиват в дъската така, че да не може да помръдне. В банята има странен уред, който досега не бях виждал. С колегата седяхме и дълго му се усмихвахме – изказахме десетки хипотези, все пак сме учени. След внимателния оглед на помещенията установихме, че със сигурност това е най-странния хотел, в който сме били.
Напуснахме хотела, за да обиколим Брюксел, пихме бири, после пихме бири, после казах ли, че пихме бири и, за да не забравя, ядохме национална белгийска кухня – дюнери. Взехме си хапване и разбира се бира за хотела и поехме към Чао Чоу Палас. Трябваше да се наспим, защото утре ни чакаше дълъг път. Преди заспиване поразцъкахме из нета, пихме бира и споделихме малко впечатления за отминалите дни.
На сутринта рецепционистът се усмихна възможно най-широко, пое невъобразимата карта-ключ, зададе ни няколко любезни въпроса и ни изпрати с поглед.
После вдигна телефонната слушалка, набра номер и тихо каза на китайски.
– Стандартен, източноевропейски, два броя ИС 13-25, изпращам финалните данни за оформяне на потребителския профил.
– Сигурен ли си? – отвърна му строг глас отсреща.
– Да полковник, защо?
– Не ме наричай така, казал съм ти – изсъска полковника. – Преводачът от български нещо се е впечатлил от записите, направени в стаята! Трябва да направим очна ставка, пращам ти смяна.
– Тъй вярно, полковни…
-Аххх, … чу се гласът отсреща и после връзката прекъсна. Една тайна врата се отвори в мазето на хотела и оттам излезе усмихнат китаец със снежно бяла риза и черен панталон. На ревера му гордо се мъдреше табелка с надпис Пинг Хе – рецепционист.

Годините минаваха, Европа започна да се превръща все повече от център в периферия, а от икономическата гордост на Стария континент остана само бегла сянка. В Брюкселското Сити се беше събрала огромна мрачна тълпа, отпред се блъскаха шумни журналисти.
– Господин министър, господин министър…
– Фалитите са неизбежни господа, китайците ни притискат здраво и вече не само в областта на производството и стоковите пазари, а и в сферата на услугите. Изглежда Дракона се справя все по-добре с желанията на западните потребители, разбира ги и им угажда напълно и то на доста конкурентни цени, така че…
Тълпата ревна и заглуши колоните, тънките полицейски кордони се пръснаха, настъпи хаос. Оттатък, през опикания тунел слънчевите лъчи весело си играеха с прозорците на Чау Чоу Палас. Отпред чакаха големи камиони, натоварени с плътно запечатани кашони. Пред вратата стояха двама китайци.
– Е полковник, бяха славни времена!
– Да, но вече няма какво да научим тук, така че…
Възрастният китаец заключи катинара с веригата, пъхна ключа в джоба си, потупа го, усмихна се и довърши:
– Да се прибираме разузнавач Хе.

Изображениеснимка: http://thecounterfactualhistoryreview.blogspot.com/2013/08/counterfactual-advertising-hitler.html

Хората винаги са изразявали своето силно чувство за историчност. Те много обичат да се вглеждат в миналото, да сравняват и да проектират как биха изглеждали в бъдещето. С оглед на тази характерна човешка, а не българска черта, има едно задължително условие за спирането на застоя на прехода и поставянето на начало на новото българско общество. Трябва да се сключи обществен договор за ТОТАЛНА забрана за използването на аргументи в минало време при политическите, обществените и междуличностните дебати и дискусии. Хората и в „ляво“, и в „дясно“ трябва да разберат, че изкарването на призраци от раклите на нашите родители, баби и прабаби превръщат обществото ни в сцена на пародийна мелодрама, която няма публика, защото всички са актьори. В театъра на родната реалност се сменят само главните герои, които ден след ден упорито твърдят: „Не ми казвай, че играя лошо, защото този преди мен дори не беше научил текста и името на собствения си герой“. И така до безкрай…

Да се поучим от историческият опит за нас все още е рано, защото победителите и победените се сменят прекалено често. Това обстоятелство ни води до парадокса, че не е важно как се случват нещата сега, след като преди това „бяха много по-зле“. Последното го въведоха в тотален мащаб ГЕРБ, но според собствените ми съвети, това вече не е тема за обсъждане. Ако я продължим, трябва да говорим за кабинета на Тройната коалиция, за Симеон Скаскобургодски, Иван Костов, Жан Виденов и така нататък, и така нататък. Не трябва да забравяме също изстъпленията на социализма, зверствата на монархизма, ужасите на османизма, еклектичността на царизма, варварството на ханската власт та така, чак до потомците ни от Магурата. Стига! Искам да мисля за децата ми и техните деца, да мисля за тях тук и сега във всички възможни смисли на мястото и времето, което ни предстои. В противен случай всичко се превръща в история и ние също.

Дядо ми Ализандър Глен беше последният загинал космонавт от първия пилотиран полет до Марс. Въпреки, че мисията към Червената планета беше планирана повече от десетилетие и „Арго” излетя едва на 13 ноември 2022 г., нещата се объркаха почти веднага след старта, а после взеха непрогнозиран от никой обрат. Сега, когато косите ми са посивели от годините, на 1 януари 2101 година отварям заветната капсула на дядо. Прочетеното ме кара да се усмихна дълбоко в душата си – откачен старец. Но преди да ви споделя съдържанието, нека набързо да ви прочета откъси от мемоарите на баща ми, за да си поприпомним историята.

„На 7 юни 2023 г. „Арго” навлезе в орбита около Марс с екипаж от шест души – Алезандър Глен и Мариса Тейлър (САЩ), Юрий Ковальов и Таисия Терешкова (РФ), Джон Байерли (Великобритания) и Шарлоте Куансо (Франция). Два дена по късно, на 9 юни, корабът се приземи безаварийно в долината Гиза[1] и се подготви за едногодишен престой, но никой тогава не подозираше развитието на нещата, а спасителната капсула напусна Червената планета на 8 юли същата година само с двама души на борда.

Екипажът имаше пет основни задачи: инсталирането на биоферми в надуваеми балони, събирането на минерални проби, сондирането на микробиологичната среда, търсенето на твърда и течна вода, проучването на долината Гиза. Последната мисия беше доста спорна и повечето от учените в космическия център „Хюстън” си правеха шеги за зелени човечета и смятаха, че това е неоправдано разходване на ценни сили и ресурси. От Белия дом и Кремъл, обаче, им напомниха, че 20% от експедицията се финансира от медийни реклами по време на 12 часовите излъчвания от живота и работата на космонавтите и всички изследвания могат да се проведат с успех в този район, но интригата трябва да бъде запазена и за зрителите на земята.

Интригата наистина се запази! На 29 юни, при провеждането на геологични сондажи около прочутото Лице от Марс, Ковальов и Терешкова бяха поразени фатално в следствие на малка експлозия с неясен произход. Техните колеги и цялото население на планетата слушаха как агонизират в продължение на 27 минути, докато баща ми и британеца се пробваха да преодолеят в пясъчната буря с второто бъги четирите километра от кораба до Лицето. Те разбира се закъсняха, а когато стигнаха до мястото на инцидента, бурята беше толкова силна, че самите те се озоваха в положение за спасяване. Аз и всички земни зрители виждахме само кафяв фон от бързото движение на пясъка и чуваха ужасяващо пращене, нечленоразделни фрази от разговор, човешки възклицания и ужасяващ вой с неясен произход. Най-голямата изненада дойде след утихването на вятъра след около час. Байерли беше загинал в следствие на пробив във визьора на скафандъра, лицето се виждаше през пробива, а баща ми извади отвътре малко парче силикатова руда, което буквално беше нацепило предпазните стъкла на скафандъра. Тройното „погребение” обаче си заслужаваше, защото то промени историята на Земята. От силния вятър и от експлозията се беше разкрил фрагмент от металическа структура. Баща ми бръщолевеше несвързани неща, когато от Хюстън изключиха живото предаване. Но вече било прекалено късно и дядо ми показал пред близо два милиарда зрители по цялата планета малка инсталация с неземен произход и няколко артефакта, продукт на разумно същество, с доста странна форма и неясно предназначение. След тежки обсъждания, световните лидери взели решение, че проучването на обекта трябва да става при пълна прозрачност. Това не се случило, защото след около седмица Тейлър изчезнала безследно в района на „пирамидите”, а на дядо ми и на французойката било наредено незабавно да натоварят откритие до момента артефакти и да поемат към Земята. Според баща ми, „Арго” излъчва последния си сигнал две седмици по-късно на 22 юли 2023 г., а заедно с него пропаднало завинаги и „Златното руно”, открито от експедицията. Съобщението било кратко: „Няма да позволя това да се случи…”

По същото време 78-годишният тогава Ричард Брансън взел едно решение, което доста ускорило хода на историята. Той основал Mars Virgin, вложил в новото акционерно дружество 90% от капитала си и шумно обявил курс към Червената Гиза. Татко пише, че ако това се случило десет години по-рано, щяло да се сметне за старческо слабоумие, но през 2023 г. много хора последвали примерът му, а акциите на новата компания буквално взривили борсата. Марс Обзървър поел към Червената планета на 1 януари 2025 година, което накарало световните правителства и много компании да се замислят върху бъдещото си присъствие на „необитаемата планета”. Ставало въпрос за бъдещето на човечеството и кой ще усвои пръв неземната технология. А Брансън направил точно това, подпалил фитила и обявил „правото на първия”, използвано досега от всички изследователи от Великите географски открития до ден днешен. Вестниците раздухали огъня: „Брансън посяга на Марс”, „Тайни технологии в ръцете на милиардер”, „Кой ще догони Девицата” и т.н.

Това принудило ООН да вземе спешни мерки и да регламентира космическото право, но досега организацията нямала никакъв опит, като изключим напъните на един ситен налудничав човек от България на име Соломон Паси. Въпросът с космическото право бил разпъван близо година по безплодни кръгли маси, но успешното кацане на Марс Обзървър, който попаднал заради грешка на 160 км от Червената Гиза, и излитането на китайския „Шан Джоу” 9 пришпорили значително нещата. „Правото на първия” било признато, но в рамките на пропорционалната територия на всяка една държава. Обект на пълно „право на първия” оставали еквивалентите на земните водни пространства, които не попадат в зоните на държавно влияние. Така всички, освен Държавата Израел, останали доволни, а за последната бил направен специален анекс, че като космическа сила може да ползва разширение на „водните си граници” в размер от 68 морски мили. Така официално с гласуването на Международния закон за усвояване на космическите територии на 16 ноември 2025 г. започна нова ера в историята на човечеството – космическата.

Баща ми разказва още: „Нещата се развиха светкавично, почти като в първите десетилетия на XV в. когато стотици, а по-късно и хиляди авантюристи поели към Новия свят. В търсене на тайните на изчезналата извънземна цивилизация до началото на 30-те години се включили осем държави и три частни корпорации. През 40-те, освен тайни оръжия и съкровища, започна да се попълва Менделеевата таблица с редица полезни и ценни изкопаеми и макар никой да не откри нищо сериозно около Долината Гиза, от време на време, се появяваше някоя случайна муха, която да разпали интереса към темата. Разбира се, появиха се и откровени фалшификати, които въпреки очевидните си недостатъци, разпалвали с пълна сила Червената треска. На 1 юни 2041 г. за Червената планета заминал и първият изцяло частен фамилен кораб на холандското семейство ван Хутен. До този момент в Право на владение влезли петнадесет държави, деве корпорации, 112 души, извозени от Върджин Марс и 3021 души влезли във владение с посредничеството на сонда или марсоход.

Индустриалният възход на 40-те беше невероятен, защото световната икономика успя да смени за по-малко от десетилетие основните си приоритети. Военнопромишленият комплекс даде главни насока и ракетостроенето, и военната авиоиндустрия в най-милитаризираните държави започна да работи изцяло за новите инициативи. Още повече, че САЩ, Русия, Великобритания, Иран и дори Северна Корея постепенно се убедили в безсмислената безчисленост на скъпите си ракетни арсенали и започнали да използват ракетните двигатели на своите ракети-носители, за да не изостават в надпреварата. Гражданското машиностроене не изостана и авиационните, автомобилните и заводите за тежки верижни машини се преориентираха изцяло в производството на модули, марсоходи и тежки влекачи. През 2037 г. руснаците първи започнаха да предлагат частни решения за влизане в право – марсоходи Байкал с ракета носител Протон и домашно дистанционно управление чрез радиотелескоп.

След откриването на Хелий 4 и Хелий 5 най-богатите в света частни и държавни компании – енергийните, също смениха курса. Никой не е предполагал, че ерата на петрола ще свърши само за десет години, но BP, Шел, Шеврон, Коноко и другите мастодонти спряха да дълбаят в океана и се ориентираха изцяло нагоре.

Фондовата борса изживяваше втори разцвет – появиха се множество нови компании, които предлагат всякакви видове услуги, свързани с проучването на космоса. Изработването на инвентар и оборудване за дълги пътувания и автономен престой – биостанции, пречистватели, радиоантени, храни, софтуер, леки конструкции и какво ли още не. Много рязко, за по-малко от година, главните инвестиции се прехвърлиха от петрола, цветните и черните метали към деривати в космическата индустрия. Науката, особено практична, изживя сериозен прогрес – появиха се много откачени, но практични идеи и след инициативата на Индия по овладяването на Луната през 2042 г., полетите в космоса станаха нещо обичайно. Разбира се, не се мина и без инциденти и стотици хора намериха смъртта си в необятния космос и марсианските пясъци. Смъртта не уплаши никой и през 2045 г. 37% от БВП-то на планетата беше ангажиран пряко или косвено в овладяването на космоса.

През 2050 г., когато се роди моя милост, бил пуснат в действие първият атомен кръстосвач на името на „Ализандър Глен”, а паметниците на дядо ми били повече от тези на всички американски президенти взети заедно. Кръстосвачът започнал да доставя редовно стоки от първа необходимост, оборудване и хора. До средата на десетилетието САЩ и Русия разполагали с по 3 подобни кораба, Китай, Индия, Германия с по един, а Великобритания, Франция, Италия и още 9 европейски страни пуснали още един, с което полетите до Марс станали по-редовни отколкото трансатлантическите пътешествия в средата на XIX в. Откакто аз имам съзнателни спомени, космическите пътувания бяха нещо обичайно, както пише в любимите ми ретро романи – като да вземеш самолет от Лондон до Ню Йорк. И всичко това, като си мислих тогава, заради неукротимата воля на човечеството да се развива и да върви напред. В последствие, когато отворих възпоменателната капсула на дядо ми, светогледът ми се обърна на 180 градуса, а в душата ми заседна въпрос, който още не мога да разреша.

В титаниевата капсула, съхранявана при нотариус Исак Нисим в Ню Йорк с инструкция „да се отвори от най-близкия ми роднина през 2101 г.”, имаше прилежно навити на руло хартиени листове. Нотариус Нисим ме настани удобно в една от стаите на кантората си и с любезен жест се оттегли. Започнах да чета.

„Мило мое момче, държиш в ръцете си моята изповед, изповед за едно ужасно престъпление, което замислям отдавна и съм убеден, че ще успея да извърша. Всяко престъпление си има мотив, а моят мотив е повече от ясен. Руснаците успя да изпрати човек в космоса през 1961 г., ентусиазмът и състезателния дух беше страхотен и през 1969 г. американците кацнахме на Луната, 1971 г. русанците достигнаха Марс. В последствие, без да разбират, че в космосът е бъдещето на земната цивилизация, бюрократите и белите якички започнаха да намаляват бюджетите – за тях аеронавтиката и космонавтиката бяха просто част от предизборните кампании и рейтингите. Миналият понеделник – 12 август 2018 г., изстрелването на „Арго” бе отложено за трети път с 24 месца и аз вече реших окончателно – ще действам, ще създам една легенда, за да налея малко адреналин във вените на скапаните чиновници. Знам, че това, което върша е престъпление, но един ден човечеството ще ми е благодарно. Утре 21 август 2018 г. имам среща с мексиканците. Те ще „очистят” дизайнера Ник мак Камарън, който изработи за мен „извънземния” инвентар. Лудо хлапе, много е добър, никой няма да заподозре фалшификациите, а за експертизите – експертизи няма да има, защото няма да позволя това да се случи. Подозирам, че изпълнението на този план ще ме превърне в най-големия сериен убиец в историята на космонавтиката и аеронавтиката, но прогресът изисква жертви. Когато отвориш това писмо, трябва да прецениш, по това което се е случило, дали съм престъпник или герой или по-добре предай това съобщение на медиите – нека обществото прецени, как да ме съди. Постъпи както прецениш, но щом четеш това, значи съм успял и искам да придвижиш възмездяването на семействата на моите жертви. При нотариусът има инвестиционни инструменти, разпределени в шест сметки. Погрижи се те да стигнат до наследниците на жертвите.

Е това е – прощавай и нека Бог да ми е на помощ!

П.П. Ако планът ми не успее, вероятно няма да четеш това, защото белите якички ще са пуснали в действие атомните куфарчета.”

„Да, откачен старец! А сега аз трябва да решавам тежкия жребий. Да разруша един мит, да очерня един герой. Е да, ама не – жребият още не е хвърлен”.

Вдигнах масивната слушалка на античния телефон и повиках нотариуса.

–         Г-н Нисим, при вас за управление има шест сметки, на каква стойност е всяка една от тях.

–         Това са акции в различни предприятия на НАСА и РАКА и всяка една от тях е за на 250-300 милиона долара.

–         Уау, добра инвестиция! Моля Ви, ще Ви дам списък на шест лица. Издирете роднините им по пряка линия и осъществете прехвърлянето и на шестте дяла.

–         Г-н Глен, а капсулата?

–         Капсулата, капсулата! – Със сигурност щеше да е най-големият връх в журналистическата ми кариера. Но аз обичам легендите. – Капсулата се превърна в тежък жребий. Затворете я при същите условия до 2201 г., нека друг да реши какво да прави с нея.

Все пак всички имаме нужда от герои.


[1] Наречена така заради пирамидалните хълмове в района.