Дебнещият страх

Навремето под това заглавие четох книга, която ми обещаваше така да ме уплаши, че да остана стреснат цял живот. Това разбира се не се случи, даже не си спомням разказите в нея. Умните държавници знаят, че подопечните им граждани се чувстват най-приобщени към държавните каузи, когато са застрашени от нещо. Идеята, която те комуникират е: „без нас вие ще останете като стадо без пастир, а вълците ще ви разкъсат само за миг”. Подобни тези оправдават огромните пера за въоръжаване, разузнаване и…, за нещо още по-страшно – нарушаването на човешките права в името на човешките права. Обратно на всеобщото мнение, че това е сложна геополитическа игра, за хората, които от години следят поведението на големите играчи, е очевидно едно – подобно поведение се свежда до простата двойка – добри и лоши.

Стражари и апаши.

За да има стражари, трябва да има и апаши. Всяка велика сила знае много добре тази максима и я прилага успешно. Великобритания от години създава изкуствени държави, в които участват 2 или повече етнически групи, като властта се дава, като правило на най-малката. Балканската история не е по-малко изпъстрена с подобни „проекти” дело на руски, немски (условно), френски и английски пътни карти и проекти. Русия, охотно дарява територии на федератите в СССР, за да може, както стана ясно с Приднестровието, Крим, ДНР и ЛНР, да ги държи един ден на каишка. По подобен начин големите геополитически играчи държат в шах съседите си или т. нар. изконни зони на влияние. Класическите схеми за мобилизация, в прекия и преносния смисъл, обаче вече отдавна са дотегнали на гражданите в големите държави. Затова ….

Невидима заплаха

Време е за нещо ново, което да повиши напрежението и да поддържа волтажа в обществото. Това не е страна „злодей” – Буш Младши изпука много тъпанарски тази карта, това е невидима заплаха, която като ракови клетки се е разпростряла из целия свят. Колко удобно, можем да пускаме бомби, а вече и дрони, по целия свят. Обществото се вълнува, политическите лидери хвърчат на важни мисии и трупат политически дивиденти. Така като истинско зомби, под шока на електрическите импулси, обществото успява да се тътри напред.

Да стреляш в бетонна стая

Хубав замисъл, но в навечерието на появата на новото страшно бонбонено чудовище, което децата в Европа и САЩ да бият с пръчки, нещата започват да се променят драматично. ИДИЛ се появи на правилното място в правилното време. Движението извърши задължителната порция злодеяния, за да получи приза чудовище на десетилетието, но… Но съюзниците този път не са склонни да участват в същата пиеса, защото постановката се играе на тяхна сцена, а представлението включва доста фойерверки и кръв. Обратно на това, западните мохамедани започват да проявяват все по-голяма съпричастност към борбата за световен халифат. Може би западните стратези не предвидиха, че на младия Муса са му писнали айфоните, моловете и мотопедите и е решил да постреля наживо. Те не са отчели и още нещо, че в условията на икономическа и социална нестабилност и американците, и европейците са все по-малко склони да плащат милиарди за война с фантоми. Комбинацията от тези три фактора може да изиграе лоша шега на европейската цивилизация.

Канибали и клакьори

Интересно е обаче, че вместо да има все повече личности и организации, които да се борят за мир, социалните мрежи са пълни с платени клакьори, които бленуват за кръв. Реплики от сорта на: „ще ги избием за месец”, „какво толкова, няколко ракети и готово”, „чалмите ще изгорят като факли”, дълбоко ме карат да се съмнявам в добрите намерения на „демократите”. Нека припомня на всички либертариански канибали, че наред със свободната пазарна инициатива, основна ценност на цивилизацията, към която се числим вече и ние, са спазването на международното право и зачитането на правата на всички хора, независимо от пола, религията, расата и местоживеенето. И защо наистина задължително трябва да се обвържем с идиотската политика на някоя от великите сили? Така или ианче стратегията им се състои в това да харчат миларди и да използват капацитета на най-умните си хора само за едно – да инсценират заплахи, срещу които да се борят!

Послепис: На онези от вас, които ще започнат да ми говорят за Путин, ще отговоря с въпрос: „Защо не ходите да биете негрите?”

scribebook

В читалнята на библиотеката прегърбен стар мъж пишеше статии за своята енциклопедия – на ръка. Около него младежите весело щракаха по своите лаптопи и с любопитство му хвърляха по едно око.

Днес мъжът беше щастлив, започна да преписва на чисто колосалния си труд – отново на ръка. Дали ще победи времето или времето ще победи него – няма значение, ръкописът е готов!

Жан-Жак Русо, Du contrat social ou Principes du droit politique – за добрите и лошите закони: „Нито един гражданин не бива да бъде толкова богат, че да може да купи другиго, и нито един гражданин не трябва да бъде толкова беден, че да бъде принуден да се продаде.“

 7 Things Fear has Stolen from You

Снимка: http://www.marcandangel.com/2013/09/18/7-things-fear-has-stolen-from-you/

През 1848 г. хората в цяла Европа показват на своите управници, че повече не могат да понасят политическото самодоволство на абсолютната власт. Изтеглят се от професионалните и обществените си позиции и издигат барикади по улиците. Наред с конните полкове, им се отговаря със серия от заплахи, които да притъпят техните стремежи и да ги върнат в лоното на „светата църква“ на подчинението. Въпреки потушаването на неподчинението се поставя началото на гражданското представителство във властта.

Аналогична е ситуацията и през 1968 г. – хората и на Изток, и на Запад ясно демонстрират, че не искат да живеят под диригентската палка на Вашингтон и под звуците на балалайката на Москва. Прага, Глазгоу, Марсилия, Париж издигат своя глас над учебникарския диктат на „големите“. Масите в един глас викат: „забрана на всички забрани“. И пак танкове, полицейски палки, изчезващи в мъгливата вечер хора, финансов натиск и слухове.

От 2009 г. ние показваме на политическата класа, че всичко това не ни е чуждо. Опълчихме се на бездушната политическа демагогия и казахме „не“ на дебелашката политическа лъжа, която изкривява реалността ни. И когато четири години по-късно ние вече не се страхуваме от гумените палки, така често употребявани по площадите на София, те решиха да ни демонстрират, че имат още жокери – жокерите на страха. Пари се печелят, достойнство не – да покажем на политическите егоисти и демагози, че не  ни е страх.

Отворено писмо! Да го беше адресирал към цялата клика! Казаното важи за Манолова, Корумбашев, Михов и сие.

Бъзикилийкс - Истината такава, каквато можеше да бъде!?

cheRGARIanarchy copy

Г-н Станишев

Покрай отвореното писмо на олигарха Иво Прокопиев, което знам, че няма да ви трогне, а дори ще бъде размятано, като доказателство за „борбата“ ви с олигарсите, реших и аз да ви напиша едно писмо, което също съм убеден, че няма да ви трогне, но се надявам, да накара тези които смятат да гласуват за вас да размислят. Въпреки, че имахте наглостта да издадете книжка със заглавие „Защото сме социалисти“, аз ще ти кажа и на тези които ме четат – Защо не си социалист. А най-доброто приложение на книжката ти, е да се раздаде на пенсионерите като енергийни помощи да си разпалват печките, или да я закачат в кенефа, където след като прочетат някоя страница от нея, да я откъснат и да си избършат задника.

Та, защо не си социалист и ти, и тези дето си ги събрал около теб. Случвало се е няколко пъти да те виждам…

View original post 735 more words

5633-viking-ship-wallpapers-hd-wallpaperизточник на изображението

Колоните в голямата зала на дома Гротланд хвърляха плътни сенки по покрития с тежки каменни плочи под. Високите сводести тавани оплитаха своята паяжина над тронната зала, улавяйки всеки звук в акустическите си лапи. Огледалата, които събираха слънчевите лъчи от подпокривното пространство, построенo във формата на обърнат кораб, бяха насочени към стената и само няколко биогенераторни ампули хвърляха светлина около трона и широкия му постамент. В тази потискаща атмосфера думите на стария крал звучаха още по-страшно, като присъда. Той вдигна кокалестата си трипръста десница към коленичилия в краката му син и повтори:

–     Решението вече е взето! Ние варгкингите живеем така от столетия, даже от хилядолетия. За двама мъжки, представители на алената лента на Одон, място под един покрив няма. Така е било и така ще бъде!

–     Не оспорвам това, просто питам, защо трябва да обърна завинаги гръб на твоята лодка.

–     Аз видях слънчевите лъчи за пръв път на планетата Кромлан. Баща ми, твоят дядо, беше смел и безразсъден варг и истински вихър в битка, на трапезата и разбира се в спалнята. Аз бях седмата от деветте му мъжки рожби. За да не разпилява силите на кралството, твоят чичо, престолонаследникът Драгкар, очисти повечето от братята ми на тренировка, лов или по време на пътувания още преди да получат първия си пояс. Драгкор и Дрогкер загинаха в битката при Свахадолен, а Драгкар с малка дружина успя да срази врага въпреки очертаващия се разгром за рода ни. Баща ми наблюдаваше всичко това, без да пророни нито сълза, напротив – с лека усмивка, защото знаеше, че оставя след себе си наследник, който ще управлява със здрава ръка домът Драгка. Аз оцелях, защото дадох обет, че при пълнолетие ще излезна през бащиния си праг само с прирождения ми кораб и толкова хора и стока, колкото той побира.

Той посочи към високите арки, където симетрично на равни разстояния бяха наредени носовите символи на корабите, с които беше основан домът Гротланд. Те изобразяваха главите на крилати стринберги, които с множеството си изцъклени очи се взираха застрашително в дребните фигурки под тях.

–   Започнах от нищото и построих здрав дом. Няма да наруша традицията и да позволя той да пропадне. На всеки варг от коляното на Одон, се полагат по тридесет кораба с екипажа и инвентара им. Аз тръгнах със седем, защото старият крал се смили и позволи да взема прирождените кораби на покойните си братя. С тях пътувах дълго, обикалях, грабих, воювах и накрая намерих дом, който да наричам мой. Изградих го стабилен и голям благодарение на закона, който ни е даден от стотици години, закон който няма да наруша.

Принцът въздъхна тежко, но очевидно нямаше намерения да се отказва. Той вдигна глава, погледна баща си право в очите и заговори бавно:

–        Ти сам каза, че си се споразумял с брат си, законът е бил нарушен от баща ти – останал си жив, но с по-малко наследство. Защо, ако законът на варгите е нарушен тогава, това не може да стане и сега. Аз изучих седемте науки и дори не съм докосвал двуостър варгски резец досега. Нито мога, нито искам да пътувам, грабя и воювам. Ще дам обет, че се отказвам от наследството и ще строя кораби и …

Кралят стана от трона и грубо го прекъсна:

–    И ще сложиш край на семката ни Грота Гротландсон – твоята и нашата. Произнасям последната си дума – до месец зура на тази година да напуснеш бащиния си дом, за да намериш твоя земя, в която да обърнеш кораба си! Давам ти това, което ти се полага по право – тридесет дълги кораба, десет дузини от най-добрите си войни. Всички второродни мъже и жени в дома ми ще те последват. Ще напълня трюмовете ти, ще дойда до гладките кейове, за да те прегърна със сълзи в очите, да те целуна и да ти кажа: „Върви чадо мое и не се връщай назад“.

Кралят удари с жезъла си в пода. От дясно се приближиха двама стареи. Те внимателно опасаха дебел кафяв пояс около снагата на принца. Единият вдигна пред лицето му малка кръгла сфера и тържествено изрече.

–     Тук са записани всички космически карти на варгите. Не плавай към свои брегове и дръж оръжието си далеч от родната кръв. Има безброй звезди, които да те приемат и прегърнат. Най-близките до нас са Ясланд, Граланд и Винланд. Плавай към неизвестността, бъди смел и безкомпромисен, поемай всяко предизвикателство със смях, а не със страх. Бъди винаги пръв сред мъжете и ако се наложи, поведи ги в битка, за да извоюваш, това от което имаш нужда.

Жрецът постави сферата в долните ръце на младия варг, а в горните положиха двуостър резец. Принцът се поклони и преди да поеме към изхода каза с горно вдигната глава.

–      Себе си посрамих, но теб няма да посрамя. Чакай ме във Врааггала и запази място за мен сред най-достойните войни.

–    Ще се видим във Врааггала синко, каза старият крал и седна в торна си.

~~

Когато за последен път отлепи ходилото си от гладките кейове на Гротланд, Грота Гротландсон си обеща две неща – да успее на всяка цена и никога да не вади двуострия си резец от неговата кания. Варгската флотилия пое към Ясланд, но задачата по намирането на дом се оказа доста трудна, защото картите съдържаха много празноти и грешки. Междузвездното пространство криеше своите опасности и метеоритните бури разпръснаха шест от корабите на Гротландсон. Още три трябваше да бъдат напуснати, а екипажите им бяха изоставени с всичко необходимо на една блуждаеща в нищото екзопланета. Обещанията му започнаха да се изплъзват безвъзвратно, когато след трагедията, за да избегне рисковите зони, корабите му се озоваха не в Ясланд, а последователно в земите на Сахите, Брихите и Пихсите, които макар и отдавна, враждуваха с варгите спорадично и само по конкретен повод. Проля се доста кръв и от двете страни, защото Гротландсон кацна на няколко пъти за ремонт и зареждане на корабите му. На Ъоркулут ги хванаха неподготвени и едва шест от корабите успяха да напуснат планетата. Така далеч преди да влезнат в орбита на звездата Ясланд, Грота вече разполагаше с по-малко, отколкото беше имал неговият баща в началото. Авторитетът му като лидер също започна да се подрива сериозно, особено когато стана ясно, че на двете обитаеми планети около Ясланд вече има заселници от младите варгски домове Хубасон и Хардасон. Родът Харда имаше здрава връзка с рода Грота и там пътешествениците пристегнаха корабите и подвиха за малко крак. Ранените и недоволните останаха в Хардасбер, а след като се посъветва с картографите и астрономите на своя домакин Грота Гротландсон, въпреки многото неясноти, поведе пет кораба към звездата Граланд. Корабите достигнаха до звездната система много бавно и трудно, а когато навлезнаха в орбита, стана ясно, че има само една планета, която е годна за обитаване, но условията на нейната повърхност са крайно неблагоприятни за живот. Температурите бяха много ниски, атмосферните условия също сковаваха повърхността в ледена прегръдка. За връщане назад обаче възможност нямаше, защото Ясланд се намираше на 100 парсека, а корабите нямаше да могат да изминат повече от 80 парсека. Корабите кацнаха в малка планинска долина, близо до екватора и колонистите побиха първият кол в месец зикла 15 666 година от раждането на Одон. Тържество нямаше. Още на следващия ден със своя прирожден кораб „Вихеркарм“, зареден с горивото на останалите машини, Грота Гротландсон пое към Винланд, за да търси по-добро място за живот с обещанието, че ще се върне, за да вземе останалите. Така и никой не го видя повече. По-късно стана ясно, че главният комуникатор Буле Буленсон е получил няколко сигнала от „Вихеркарм“, но не е искал да дава празни надежди на другарите си, и чак столетия по-късно стана ясно, че Гротландсон е намерил годна за живот планета, но тя е била населена с туземна цивилизация, която макар и по-слабо развита, все пак е пуснала доста кръв на изтощените малобройни варгски войни. Те са се пробвали да се приберат обратно в Граланд, ала неуспешно. На ред 38 от месец зратла, 15667 година „Вихеркарм“ пуска последния си сигнал – за бедствие. Така Грота Гротландсон поел пътя към Врааггала две лета преди своя баща Грота Драгксон, който напусна този свят в ужасни мъки заради преждевременната смърт на своя единствен престолонаследник.

Колкото до туземците, те много се впечатлиха от пристигането на Вихеркам, но скоро след като разбраха, че космическите им гости не са нито толкова силни, нито страшни, решиха да им отнемат технологията и да я изучат. Пришълците обаче не харесаха тази идея и бързо, след няколко доста болезнени за местното населени сражения, напуснаха красивата синя планета, оставяйки малко следи и артефакти, а също и един бавно, но сигурно избледняващ спомен – споменът за първия контакт.

По темата за контакта виж тук

Пеперуди с метални режещи криле пърхаха в цветен ураган насред сухия медиен аквариум, прерязвайки вените на биологичните какавиди, които с надежда вярваха, че някой ден наистина ще полетят в синевата, без да знаят, че там дебнат въоръжени до зъби орнитоптерите на бездушието, пускащи кубометри сивота в синевата на нашата малка, но единствена земна къща, в която всички ние живеем.

В същото време технологиите на тежкото стоманено гюле, изковано в петролните пещи, даряваха тонове лой, в които спокойно отпусната се къпе Свободата, поредно изнасилвана от безмерно богатите – самодоволно, и от безмерно бедните – злобно, разлагаща се в блаженство до тонове масова продукция, прогаряща с ютии очите на затиснатите под миризливия й задник безлични милиони. Те повече не се страхуват от вълците, защото кръволоците днес са с тънки вратове, обвити със снежно бели якички, пеещи с тънките гласове на различната сексуална ориентация, като се налагат агресивно не само на природните закони, а дори и на собствената си физическа метрика, обезличена от самите тях по дългия път в търсене на свещения банков кивот. Той разбира се беше откраднат от малцинствата и социално слабите, източили го с хитра халюциногенна атака през устата на демагозите, пред очите на стиснатата средна класа между перото желязно и трънливата спалня, а не между чукът и наковалнята, умело подменен със саркофаг – дубликат от китайска пластмаса, сглобен от скопени деца, девствени за шума на парите. Самите пари пък предадоха своето хартиено потекло, защото помнеха добре, че освен тях индустриалните машини произвеждаха масово и тоалетна хартия, която с охота ближеше пъпчивия гъз на безочливото човечество, попивайки сочните фекалии, нанизани на конвейера на безкултурното лицемерие, облечено с найлон и въоръжено с мухоловка, за да бие онези, които прекалено често посягат с кривите си пръсти към усмихнатите банкомати.

На свой ред усмихнатите машини за розови очила брояха по-добре от всеки друг и не късно, а рано разбраха, че може да управляват света, стига някой хлапак да не ги напълни с лепило от стрити зелени гущери, които оставят мухливи стъпки по житейските карти и съдбите на всеки човек и семейство.