Имало едно време…


Вестник „Знаме“ 14 май 1875 г.

„Дордето народите бъдат разделени помежду си с машинациите на своите всевъзможни империи, конституции и републики и дордето тие…гледат един на други като на врагове, до тогава не ще да има щастие на земята, не ще да има бел ден за човека“. Според написаното правителството и привилегированите „класове“ у всеки един народ „ще да мъчат и притесняват сиромахът…ще да го държат в невежество“… „Разбира се, че ако да би могле народите да разберат веднаш за сякога де лежат изворите на техните страдания, то тие тутакси са би убедиле, че главните и единствени техни врагове са самите техни правителства“…“Разделяй народите…разделяй семействата, разделяй брата от брата, баща от сина и мъж от жена, и ти ще бъдеш пълен господар над милиони живи същества и ще да плуваш в техните сълзи и кърви.“…

Без коментар

Advertisements

Grey - Blue Book
„Защо извънземните винаги се представят от „очевидците“ като същества с големи глави? Нима това е някакво универсално клише? Колко тривиално – щом не е от Земята е кльощав, а вместо глава има пъпеш на тънкия си врат и владее телепатия, която излъчва през огромните си непроницаеми черни очи! О, и забравих, задължително е сив. Само не мога да разбера, от всичко, което съм чел, слушал или гледал – сив гащеризон ли носи или е извънземно нудист, щото, ако носиш трико с цвят на кожата си – това е просто проява на лош вкус“.
Такива мисли ме тормозеха. Или не, по-скоро си ги въртях из главата, за да забравя колко тежка е раницата и техниката, която мъкнех със себе си.
„Няма що, страшен Клуб за регистриране на НЛО и паранормални явления“ – 3-ма души, от които само един ходи на експедиции и си плаща членския внос.“ Въпреки че постоянно обяснявах на хората, че интересът ми е по-скоро научен, отколкото сензационен – всички ме гледаха с лека насмешка когато говорех за хобито си. Не мога да разбера едно обаче – защо е нормално да ходиш в планината, за да юркаш по склона с колело, да се катериш по скали, да се спускаш с лодка или просто да ядеш кюфтета в хижата, а не е нормално да направиш преход до някое отдалечено местенце в планината и да поснимаш малко посипаното със звезди небе в търсене на странни светлини и явления, които после да постнеш в международна база данни за наблюдение на нощното небе. Интересно е, че тези занимания наистина имаха научен характер и за тези записи и фотографии не знаеше никой. Те бяха далеко от нездравите усилия на крейзи уфолозите, които по меркантилни причини или от скука коментираха стотиците фалшиви материали в нета. Ментета, не че не разчитах на това в избора си на места, които да посетя. Слушах градски и селски легенди от планинари, къмпингари и виладжии, маркирах ги на една карта и щом около някое местенце се струпваха повече курсорчета, стягах раницата и тръгвах. Разбира се – винаги с наденичка, бира и ракия.
„Надяваш ли се на нещо, а? Разбира се – на хубаво безоблачно небе и на много звезди и сателити“. Дали съм пораженец или песимист за собствената си дейност? По скоро – да! Но винаги можеш да броиш сателитите или да търсиш съзвездия. Имах и няколко попадения, въпреки че критичният ми начин на мислене не ми позволяваше да ги вземам много насериозно. Просто интересни светлини, повече от които лесно можеха да се обяснят със законите на физиката или коварните трикове, които ни поднасяха собствените ни тела в комбинация с малко повече ракия. Така или иначе, другите хобита в планината не са по-малко безсмислени. Най-важното е, че ти връщат баланса в сивото ежедневие от понеделник до петък.
„Да, ежедневието ни е сиво, както недосегаемите ми приятели с пъпешите на раменете – сивото е доминиращ цвят – там, където няма достатъчно яснота, винаги е така.“
С появата на съвременните технологии в сферата на графичния дизайн всеки порядъчно упорит и луд вече е способен да направи достатъчно добра чиния или даже извънземен, които да убедят всеки достатъчно тъп, че са реални. Какво, не вярвате ли? А спомняте ли си как по националната телевизия дадоха кадри на орел, който отвлича дете, а после стана ясно, че са курсова работа на бъдещия Спилбърг или Лукас… Това ми даде тласък да започна. Нещо като опит да разчистя медийната помия. И все пак, ако можех поне веднъж да ги зърна, щях да съм много щастлив и, разбира се, да натрия носовете на онези тъпаци – рибари и байкъри.
„Само веднъж да ги видя“ – дори не усетих дали го изрекох на глас или в ума си!
Понякога се тревожех за клишетата в моето хоби. Извънземните задължително трябва да дойдат в непрогледната нощ, яздейки неизменните си летящи чинни, да те отвлекат и да ти напъхат сонда в задника. Звучи ви познато, нали!? Може би ходех в планината с преспиване, защото обичах огънят и наденицата, а и снимките на нощното небе наистина си заслужаваха. Сега, като се замисля, обаче, приятните предимства на хобито ми май бяха по-малко привлекателни пред заплахата за анална сонда и телепатична доминация. Най-вероятно затова рядко се случваше някой да дойде с мен. Но какво пък, къде човек може да остане сам в днешно време.
Улисан в размисли се качих на хълмовете над село Царичина, място, упорито пропускано от мен до този момент, поради ред причини. Славата му на изключително менте, погълнало маса държавни пари – нещо достойно за омраза от едно бедно общество, като нашето. Българският Розуел беше направил за смях българската армия, която търси в центъра на селото първото разумно същество, населявало земята. По-късно се намесиха и извънземни, контактьори и екстрасенси, които охотно са ползвали военната тайна, за да харчат тлъсти суми от родния бюджет. Жалко, че проектът е неуспешен, въпреки пророкуванията на самата Ванга – каква цинична ирония.
Започнах да се оглеждам за място, на което да имам максимален обзор, за да разпъна техниката, но да бъда и на завет. Спрях се на слънчева широка поляна, на върха на малък хълм, заобиколен с пръстен от стари дъбове. Местността даваше прекрасна възможност да разгърна техническите способности на панорамната камера. Метнах раницата, поставих внимателно сака на земята и се залових за работа. Разпънах стативите, закачих камерата и фотото, сглобих импровизирания пулт и го свързах към малката слънчева батерия. Реших да изпия една бира преди да пусна проследяващия софтуер и да се захвана с дървата и манджата. Не разпънах триногото столче, защото избрах място за бивака до повалено старо дърво, чийто дънер беше много удобен за сядане и облягане.
Извадих кенчето от термо торбата, седнах, опънах гръб на падналия ствол, израдвах се на звука от изравняването на налягането и жадно надигнах бирата. Слънцето ме заслепи за секунда, но удоволствието от студената газирана течност притъпяваше паренето в очите.
„Студена бира, готино място, мъжкар съм…“, наведох надолу глава, пред очите ми играеха буйни слънчеви зайчета и тогава… Тогава, само за секунда, всички клишета умряха. На отсрещната страна на поляната мярнах средна на ръст хуманоидна фигура. Първо си помислих, че слънцето си прави шеги с очите ми, но не! От близо 100 метра разстояние в мен се взираха две огромни почти триъгълни черни очи. Съществото носеше плътен сив комбинезон с висока яка, под който с най-малки детайли се очертаваше нереално ефирното му елегантно тяло, контрастиращо с огромната по размер глава. Да, всъщност поразителен контраст имаше и в млечнобялата му кожа, която допълнително подчертаваше черните очи. То помаха с дясната си ръка. Каква ръка само – пръстите бяха дълги и възлести, дланта по-широка от гръдния кош, ноктите дълги и заострени, черни издатъци върху млечната кожа.
– Мога ли да се приближа – звукът се разнесе от неговата страна на поляната, но съществото не помръдваше малката си лишена от устни цепка под едва забележимия нос.
Странно, единственото, което усетих в този важен за мен момент бе как бирата се стича между краката ми, а чатала ми подгизва. Съществото продължаваше да стои с вдигната десница и отново зададе същия въпрос.
„Мразя хобито си!” Тялото и мозъкът ми очевидно не можеха да вземат правилното решение – страхът, адреналинът и паниката се бореха за надмощие в мен, погледнах назад, прииска ми се да побягна, но просто стоях вкаменен на място си.
– Ако искаш, ще си тръгна. – Безмълвно повтори съществото. – Не се притеснявай!
Какво означава да си голям глупак – да мечтаеш за нещо цял живот и когато имаш възможност да го постигнеш, просто да се осереш. Станах решително, припряно избърсах лепкавите си ръце в дънките и махайки с ръка подвикнах:
– Ела, приближи се!
Направо не можех да повярвам! А най-интересното в случая се оказа, че се притеснявах колко нелепо изглеждам. Не знам защо реших, че докато идваше към мен, създанието гледаше петното между краката ми.
– Не съм се изпуснал, просто не те очаквах и се залях с бира.
Не знам дали това, което твърдях беше вярно, но си дадох сметка колко нелепи сме ние човеците. Това същество беше от друга планета, може би от друга вселена или реалност, а аз му се оправдавам, че не съм се напикал.
– Не се притеснявай, няма да те нараня. – заяви ми съществото, без да говори.
Уверенията му бяха абсолютно необходими. Начинът му на придвижване беше доста особен и много напомняше на животно, което се готви да те спипа в лапите си. То ходеше с вдигнати напред длани, тялото му се извиваше назад под формата на буквата s, а главата висеше най-отзад, балансирайки леко пружиниращите му крачки. Изглеждаше смешно и крехко, но лекотата, с която се движеше плавно напред ми подсказваше, че мога само да му вярвам, защото в противен случай нямаше никакво значение. Най-вероятно гоненицата щеше да свърши много бързо. Това някак си ме успокои и аз започнах да се държа по-смислено.
– Чрез телепатия ли общуваме?!
– Ха, не, ти не си способен на телепатия или поне не на високо комуникативно ниво.
– А как тогава те чувам, без да говориш?
– Разговарям с теб посредством машина за автоматичен превод, аз дори не мога да издавам звуци на вашия език. Преди нашата раса сме си общували чрез обмяна на аромати, затова и почти нямам уши.
– Интересно, а какво правиш тук?
– Дойдох да те видя, нали се занимаваш със заснемането ни!?!
– Това устройство за превод – направо се учудих от себе си – отразява ли ирония и майтапи?
Съществото замълча за малко, погледна леко настрани все едно търси нещо и после се втренчи директно в очите ми, изтръпнах…
– Настроено е да отразява всичките ми емоционални нюанси, а също и да превежда твоите. На мен ми е леко весело в момента, а ти си доста…, химическият ти баланс показва – уплашен си и си объркан. Не се притеснявай и аз за първи път виждам разумно същество от друг вид.
Това уточнение ми позволи да се поотпусна, щом едно извънземно може да ти говори с лека насмешка, а после да се впусне в обяснителен режим – то нещата не отиваха на погребение, засега.
– Да не се опитваш да ми кажеш, че аз досега съм съществувал толкова за теб, колкото и ти за мен?
– Е, не точно! Ние ви наблюдаваме по-отдавна, отколкото вие нас, а и доста по-успешно.
Очаквах да се усмихне, поне интонацията му беше такава, но малката цепка не помръдваше.
– Защо ни наблюдавате?
– Чакай малко! Аз още нищо не съм те питал. Какъв домакин си ти?! – каза създанието и разпъна в интересен жест напред трипръстата си длан.
Отново се изнервих. Съществото едва ли тежеше повече от 30 килограма, но тази ръка и тези нокти очевидно можеха да отворят безпроблемно дори и руска консерва без инструменти. По-скоро се озъбих, отколкото усмихнах и процедих едвам, едвам.
– Питай?
– Ще ме черпиш ли една бира?
– Ъ?
– Ще ме черпиш ли една бира?
– Ааа, да, заповядай.
Подадох му студеното кенче и той с отработено пинсетно движение го грабна и отвори.
– Ще го изпиеш ли?
– Разбира се, но тъй като ми зададе много въпроси, смятам, че сега е мой ред да питам. Освен това трябва да въведем правила – един въпрос ти, един аз, че иначе все едно съм на разпит.
– Ъъъ, добре – съгласих се аз, като напълно осъзнах слабата си позиция в диалога – на любопитен страхлив туземец. – Питай!
– Аз, преведено на твой език, се обозначавам в обществото ни като Малко прах от тихи нощни стъпки. Ти как се казваш?
– Васил и предполагам, че не си запознат, но сега не значи нищо. Навремето е значело „царствен”.
– Да, и моето „име“ сега не значи нищо, просто така ни различават. – Съществото започна да ме гледа много настойчиво и тогава, не знам дали си въобразих или наистина се случи, чух в съзнанието си „наздраве“. Дигнах бирата, то също!
– Наздраве, изрече преводачът. – Питай!
– Ще бъда по-любезен! Откъде идвате?
– Ами, това е малко по-сложно. Не може да се каже, че е близо или далеч. Вие не можете да стигнете до там, а и аз няма как да ти го обясня или по-скоро ти няма как да го разбереш. Да кажем от друго място.
– От космоса!?
– Оооо, не в космоса не може да се пътува – много е опасно и бавно. Използваме принципи в математиката и физиката, които няма как да разбереш!
В гласа му нямаше опит за обида, но аз се почувствах доста тъжен, защото осъзнах какво има предвид – шимпанзето не може да разбере как работи реактивния двигател. Погледнах надолу в земята и бавно изрекох.
– Питай, защото имам само още един въпрос към теб!
– Защо идваш тук и снимаш небето? Какво очакваш да се случи?
Направо ми се дорева, наистина. Аз цял живот не ходя на риба, за да не ловя шарани, а търся братя по разум и накрая какво…?!?
– Търсих теб, но за съжаление, мое, никога не съм очаквал да те видя. Бях скептик, но все пак се надявах, че ще мога да зърна летящата ти чиния или дори как ми махаш.
– Защо се разстрои?
– Не съм се разстроил – отвърнах му аз заядливо с пълното съзнание, че съм просто едно морско свинче, затворено в аквариум. – Освен това е мой ред да питам.
– Питай?
– Честно да ти кажа, не съм се подготвил много за този диалог, а и очаквах след първата ни среща да бъда изтезаван сексуално с цел научен експеримен, но… ще те питам. Защо ни наблюдавате?
– Душата ми се усмихва! Изучаваме себе си! Не съм искал да те нараня или обидя и не се притеснявай, ще изтрия паметта ти, за да можеш да идваш и пак да снимаш небето!
– Това не е ли мое право – аз да разполагам с паметта си? Или ти, О! Божествений, ще решиш вместо мен!
– Твое право е, ако искаш няма да я трия! За твое успокоение ще ти кажа, че ние не сме единствените разумни същества, които могат да наминат. Така че, спокойно продължавай с хобито си и без това нямам намерение да се снимам с теб.
– Не ми отговори на въпроса!
– Изучаваме себе си.
– Как?
– Нали ме пита за телепатията?
– Да, и?
– Ние общуваме помежду си посредством телепатия, особено когато имаме важни въпроси за решаване – сложни задачи и уравнения, преплитаме своите електромагнитни мозъчни вълни с тази част на мозъка, която вие бихте нарекли телекортекс. Обществото ни е перфектно развито и организирано благодарение на тази способост.
– Какво общо има това с нас?
– Запознат ли си с вашата еволюция?
– Да, чел съм това-онова.
– Човек има три пласта на мозъка – рептилен дял, лимбичен дял и неокортекс, кой от кой по-голям и ефикасен. Ние имаме четири дяла, затова и главата ми е толкова голяма?
– Това не ми дава отговор!?!
– Чу ли наздравицата?
Замислих се какво да отговоря, но потвърдих.
– Вие сте на еволюционен стадий, в който телекортексът ви започва бавно да се формира. Ние се интересуваме от тези процеси, защото когато това се е случило с нас, не сме имали възможност да ги осъзнаем и изучим. Четох вашите книги и разбрах, че хората от векове мечтаят или претендират за подобни способности, но те ще са напълно възможни за вас едва след 500 – 600 хил. години. Дотогава ще постигнете много, но не толкова, колкото след като започнете да работите като истински колектив. За вас това ще е нов стадий на цивилизационно развитие. Разбира се, еволюцията е жестока. Дойдох при теб, защото ме извика, а макар и телекортексът ти да е малък колкото неокортекса на един едър бозайник, ти си много надарен за вида си!
Съществото надигна бирата, после ловко смачка кенчето, превръщайки го в малка металическа шайба. Махна ми с ръка и се обърна.
– Ей – подвикнах аз след него – може ли един последен въпрос?
Съществото обърна главата си наопаки, без да завърта тялото си и в съзнанието ми изникна отчетливо „ПИТАЙ!“
– Видях ръцете ти! Хищник ли си?
Преводачът ми отвърна абсолютно равномерно!
– Еволюцията не познава друг тип разум! – и добави вече весело – Но днес не си в менюто ми!
Малко прах от тихи нощни стъпки завъртя голямата си бяла глава и с всяка изминала крачка започна да избледнява, изчезвайки още преди да стигне до горския пояс, а аз останах да стърча още дълго така с топла бира, мокър чатал и без нито една снимка във фотото.

20140921_141034
Авторска снимка.

В Брюксел, там където свършва цивилизацията, и пероните на Гар дьо Норд разделят лъскавите кули на Ситито от малките схлупени улички и бордеите, в началото на опикан тунел, граничен пункт между два свята, гордо се извисява Чао Чоу Палас. Хотел като всички малки тризвездни хотели. Или пък не, не толкова обикновен, даже малко странен! Нито малък, ни голям, той е чист и спретнат, ала в очите на посетителя веднага се набиват някои особености. Целият персонал на хотела се състои от китайци. Е, какво пък, ще си кажеш – нали носи китайско име. Да, само дето белгийските хотели с фламандски и френски имена също не се обслужват от местни хора. Но да не го избиваме на расизъм.
Персоналът е прекомерно любезен, но само малка част от него говори чужди езици. Затова пък очите на всички шарят с усмивка. Тази веселост никак не отговаря обаче на китайскоезичната комуникационна ситуация във фоайето на хотела. Застанал зад овалната рецепция, рецепционистът прилича по-скоро на фелдфебел, даващ нареждания на своите войници. А те веднага се впускат из стаи и коридори, за да му угодят.
Посреща ни китайска мъдрост и скенер за лични документи, колко напредничаво! Но оттук насетне почват изненадите. Ключът е пластмасова перфокарта, стара и отдавна забравена технология. После на вратата бая ще се изпотим, даже ще му ударим една традиционна българска… Асансьорът е малък и тесен, упорито отказва да тръгне с двама мъже и два куфара. Бутоните му ни връщат в 70-те, а плътната тапицерия на кабината, напраскана с телбод изглежда повече от сюрреалистична. Когато светлината на улицата се загуби сред мрачните криви коридори на хотела, тогава започваш леко да се притесняваш. Къде попаднах? Чисто, спретнато, но „мейд ин Чайна“ и то без да си личи някакво старание да бъде пригодено за западна употреба.
Аварийните изходи са добре залостени, стълбите между етажите следват фламандската традиция, но са застлани с хлъзгави плочки и нямат парапети. Стаята, която ни се разкри след продължителна борба с ключалката, е просторна и светла, но… По-скоро прилича на стая в общежитие, отколкото на хотелска. Първо, банята и тоалетната са отделно, но никакъв шанс да се изпикаеш с вдигната дъска, тоалетната чиния само напомня на хубавите западни образци, иначе две огромни метални куки се впиват в дъската така, че да не може да помръдне. В банята има странен уред, който досега не бях виждал. С колегата седяхме и дълго му се усмихвахме – изказахме десетки хипотези, все пак сме учени. След внимателния оглед на помещенията установихме, че със сигурност това е най-странния хотел, в който сме били.
Напуснахме хотела, за да обиколим Брюксел, пихме бири, после пихме бири, после казах ли, че пихме бири и, за да не забравя, ядохме национална белгийска кухня – дюнери. Взехме си хапване и разбира се бира за хотела и поехме към Чао Чоу Палас. Трябваше да се наспим, защото утре ни чакаше дълъг път. Преди заспиване поразцъкахме из нета, пихме бира и споделихме малко впечатления за отминалите дни.
На сутринта рецепционистът се усмихна възможно най-широко, пое невъобразимата карта-ключ, зададе ни няколко любезни въпроса и ни изпрати с поглед.
После вдигна телефонната слушалка, набра номер и тихо каза на китайски.
– Стандартен, източноевропейски, два броя ИС 13-25, изпращам финалните данни за оформяне на потребителския профил.
– Сигурен ли си? – отвърна му строг глас отсреща.
– Да полковник, защо?
– Не ме наричай така, казал съм ти – изсъска полковника. – Преводачът от български нещо се е впечатлил от записите, направени в стаята! Трябва да направим очна ставка, пращам ти смяна.
– Тъй вярно, полковни…
-Аххх, … чу се гласът отсреща и после връзката прекъсна. Една тайна врата се отвори в мазето на хотела и оттам излезе усмихнат китаец със снежно бяла риза и черен панталон. На ревера му гордо се мъдреше табелка с надпис Пинг Хе – рецепционист.

Годините минаваха, Европа започна да се превръща все повече от център в периферия, а от икономическата гордост на Стария континент остана само бегла сянка. В Брюкселското Сити се беше събрала огромна мрачна тълпа, отпред се блъскаха шумни журналисти.
– Господин министър, господин министър…
– Фалитите са неизбежни господа, китайците ни притискат здраво и вече не само в областта на производството и стоковите пазари, а и в сферата на услугите. Изглежда Дракона се справя все по-добре с желанията на западните потребители, разбира ги и им угажда напълно и то на доста конкурентни цени, така че…
Тълпата ревна и заглуши колоните, тънките полицейски кордони се пръснаха, настъпи хаос. Оттатък, през опикания тунел слънчевите лъчи весело си играеха с прозорците на Чау Чоу Палас. Отпред чакаха големи камиони, натоварени с плътно запечатани кашони. Пред вратата стояха двама китайци.
– Е полковник, бяха славни времена!
– Да, но вече няма какво да научим тук, така че…
Възрастният китаец заключи катинара с веригата, пъхна ключа в джоба си, потупа го, усмихна се и довърши:
– Да се прибираме разузнавач Хе.

5633-viking-ship-wallpapers-hd-wallpaperизточник на изображението

Колоните в голямата зала на дома Гротланд хвърляха плътни сенки по покрития с тежки каменни плочи под. Високите сводести тавани оплитаха своята паяжина над тронната зала, улавяйки всеки звук в акустическите си лапи. Огледалата, които събираха слънчевите лъчи от подпокривното пространство, построенo във формата на обърнат кораб, бяха насочени към стената и само няколко биогенераторни ампули хвърляха светлина около трона и широкия му постамент. В тази потискаща атмосфера думите на стария крал звучаха още по-страшно, като присъда. Той вдигна кокалестата си трипръста десница към коленичилия в краката му син и повтори:

–     Решението вече е взето! Ние варгкингите живеем така от столетия, даже от хилядолетия. За двама мъжки, представители на алената лента на Одон, място под един покрив няма. Така е било и така ще бъде!

–     Не оспорвам това, просто питам, защо трябва да обърна завинаги гръб на твоята лодка.

–     Аз видях слънчевите лъчи за пръв път на планетата Кромлан. Баща ми, твоят дядо, беше смел и безразсъден варг и истински вихър в битка, на трапезата и разбира се в спалнята. Аз бях седмата от деветте му мъжки рожби. За да не разпилява силите на кралството, твоят чичо, престолонаследникът Драгкар, очисти повечето от братята ми на тренировка, лов или по време на пътувания още преди да получат първия си пояс. Драгкор и Дрогкер загинаха в битката при Свахадолен, а Драгкар с малка дружина успя да срази врага въпреки очертаващия се разгром за рода ни. Баща ми наблюдаваше всичко това, без да пророни нито сълза, напротив – с лека усмивка, защото знаеше, че оставя след себе си наследник, който ще управлява със здрава ръка домът Драгка. Аз оцелях, защото дадох обет, че при пълнолетие ще излезна през бащиния си праг само с прирождения ми кораб и толкова хора и стока, колкото той побира.

Той посочи към високите арки, където симетрично на равни разстояния бяха наредени носовите символи на корабите, с които беше основан домът Гротланд. Те изобразяваха главите на крилати стринберги, които с множеството си изцъклени очи се взираха застрашително в дребните фигурки под тях.

–   Започнах от нищото и построих здрав дом. Няма да наруша традицията и да позволя той да пропадне. На всеки варг от коляното на Одон, се полагат по тридесет кораба с екипажа и инвентара им. Аз тръгнах със седем, защото старият крал се смили и позволи да взема прирождените кораби на покойните си братя. С тях пътувах дълго, обикалях, грабих, воювах и накрая намерих дом, който да наричам мой. Изградих го стабилен и голям благодарение на закона, който ни е даден от стотици години, закон който няма да наруша.

Принцът въздъхна тежко, но очевидно нямаше намерения да се отказва. Той вдигна глава, погледна баща си право в очите и заговори бавно:

–        Ти сам каза, че си се споразумял с брат си, законът е бил нарушен от баща ти – останал си жив, но с по-малко наследство. Защо, ако законът на варгите е нарушен тогава, това не може да стане и сега. Аз изучих седемте науки и дори не съм докосвал двуостър варгски резец досега. Нито мога, нито искам да пътувам, грабя и воювам. Ще дам обет, че се отказвам от наследството и ще строя кораби и …

Кралят стана от трона и грубо го прекъсна:

–    И ще сложиш край на семката ни Грота Гротландсон – твоята и нашата. Произнасям последната си дума – до месец зура на тази година да напуснеш бащиния си дом, за да намериш твоя земя, в която да обърнеш кораба си! Давам ти това, което ти се полага по право – тридесет дълги кораба, десет дузини от най-добрите си войни. Всички второродни мъже и жени в дома ми ще те последват. Ще напълня трюмовете ти, ще дойда до гладките кейове, за да те прегърна със сълзи в очите, да те целуна и да ти кажа: „Върви чадо мое и не се връщай назад“.

Кралят удари с жезъла си в пода. От дясно се приближиха двама стареи. Те внимателно опасаха дебел кафяв пояс около снагата на принца. Единият вдигна пред лицето му малка кръгла сфера и тържествено изрече.

–     Тук са записани всички космически карти на варгите. Не плавай към свои брегове и дръж оръжието си далеч от родната кръв. Има безброй звезди, които да те приемат и прегърнат. Най-близките до нас са Ясланд, Граланд и Винланд. Плавай към неизвестността, бъди смел и безкомпромисен, поемай всяко предизвикателство със смях, а не със страх. Бъди винаги пръв сред мъжете и ако се наложи, поведи ги в битка, за да извоюваш, това от което имаш нужда.

Жрецът постави сферата в долните ръце на младия варг, а в горните положиха двуостър резец. Принцът се поклони и преди да поеме към изхода каза с горно вдигната глава.

–      Себе си посрамих, но теб няма да посрамя. Чакай ме във Врааггала и запази място за мен сред най-достойните войни.

–    Ще се видим във Врааггала синко, каза старият крал и седна в торна си.

~~

Когато за последен път отлепи ходилото си от гладките кейове на Гротланд, Грота Гротландсон си обеща две неща – да успее на всяка цена и никога да не вади двуострия си резец от неговата кания. Варгската флотилия пое към Ясланд, но задачата по намирането на дом се оказа доста трудна, защото картите съдържаха много празноти и грешки. Междузвездното пространство криеше своите опасности и метеоритните бури разпръснаха шест от корабите на Гротландсон. Още три трябваше да бъдат напуснати, а екипажите им бяха изоставени с всичко необходимо на една блуждаеща в нищото екзопланета. Обещанията му започнаха да се изплъзват безвъзвратно, когато след трагедията, за да избегне рисковите зони, корабите му се озоваха не в Ясланд, а последователно в земите на Сахите, Брихите и Пихсите, които макар и отдавна, враждуваха с варгите спорадично и само по конкретен повод. Проля се доста кръв и от двете страни, защото Гротландсон кацна на няколко пъти за ремонт и зареждане на корабите му. На Ъоркулут ги хванаха неподготвени и едва шест от корабите успяха да напуснат планетата. Така далеч преди да влезнат в орбита на звездата Ясланд, Грота вече разполагаше с по-малко, отколкото беше имал неговият баща в началото. Авторитетът му като лидер също започна да се подрива сериозно, особено когато стана ясно, че на двете обитаеми планети около Ясланд вече има заселници от младите варгски домове Хубасон и Хардасон. Родът Харда имаше здрава връзка с рода Грота и там пътешествениците пристегнаха корабите и подвиха за малко крак. Ранените и недоволните останаха в Хардасбер, а след като се посъветва с картографите и астрономите на своя домакин Грота Гротландсон, въпреки многото неясноти, поведе пет кораба към звездата Граланд. Корабите достигнаха до звездната система много бавно и трудно, а когато навлезнаха в орбита, стана ясно, че има само една планета, която е годна за обитаване, но условията на нейната повърхност са крайно неблагоприятни за живот. Температурите бяха много ниски, атмосферните условия също сковаваха повърхността в ледена прегръдка. За връщане назад обаче възможност нямаше, защото Ясланд се намираше на 100 парсека, а корабите нямаше да могат да изминат повече от 80 парсека. Корабите кацнаха в малка планинска долина, близо до екватора и колонистите побиха първият кол в месец зикла 15 666 година от раждането на Одон. Тържество нямаше. Още на следващия ден със своя прирожден кораб „Вихеркарм“, зареден с горивото на останалите машини, Грота Гротландсон пое към Винланд, за да търси по-добро място за живот с обещанието, че ще се върне, за да вземе останалите. Така и никой не го видя повече. По-късно стана ясно, че главният комуникатор Буле Буленсон е получил няколко сигнала от „Вихеркарм“, но не е искал да дава празни надежди на другарите си, и чак столетия по-късно стана ясно, че Гротландсон е намерил годна за живот планета, но тя е била населена с туземна цивилизация, която макар и по-слабо развита, все пак е пуснала доста кръв на изтощените малобройни варгски войни. Те са се пробвали да се приберат обратно в Граланд, ала неуспешно. На ред 38 от месец зратла, 15667 година „Вихеркарм“ пуска последния си сигнал – за бедствие. Така Грота Гротландсон поел пътя към Врааггала две лета преди своя баща Грота Драгксон, който напусна този свят в ужасни мъки заради преждевременната смърт на своя единствен престолонаследник.

Колкото до туземците, те много се впечатлиха от пристигането на Вихеркам, но скоро след като разбраха, че космическите им гости не са нито толкова силни, нито страшни, решиха да им отнемат технологията и да я изучат. Пришълците обаче не харесаха тази идея и бързо, след няколко доста болезнени за местното населени сражения, напуснаха красивата синя планета, оставяйки малко следи и артефакти, а също и един бавно, но сигурно избледняващ спомен – споменът за първия контакт.

По темата за контакта виж тук

към предходната глава

–  Това не е ли предателство към човечеството?

–  Човечеството!?! Нека ти кажа нещо Гедада! Човечеството имаше идеалната възможност наистина да се превърне в раса и да заживее щастливо, но я пропусна още в края на ХХI век. Знаеш ли какъв беше най-големият проблем за хората или поне за някои от хората в началото на космическата ера?

–    Какъв? – Попита драгът, а по изключение позицията на тялото му издаде колко важно беше да разбере отговора на този въпрос.

–   Най-големият проблем на хората, които наричаме бели якички, беше как да пренесат монетарната система в космоса.

–     !?!

–   Да, Гедада, драгите и повечето стари космически цивилизации нямат, а някои от вас и никога не са имали монетарна система, за това вярвам, че ти е трудно да проумееш за какво ти говоря. Когато някой гнойтак ти предложи ценен артефакт от пустоща, а ти му пуснеш няколко цифрови импулса в картата, за теб това е непонятно, но той отива при джилиданците или при нас и живее добре с размяната, която е осъществил.

–  Аз също търгувам, ние познаваме пазарната технология, но обясни ми, моля те, за проблема на хората!

– Виж сега, ако си на Земята и огладнееш или ожаднееш, то трябва да извадиш от джоба си няколко банкноти да ги дадеш на човек, който прави сандвичи и сипва напитки, и така да задоволиш телесното си желание. Ако нямаш тези хартийки, то трябва да си намериш работа, за да си ги набавиш или да убедиш белите якички да ти отпуснат определена сума, която да им върнеш след известно време с определена надбавка. В някои случаи можеш да убиеш, откраднеш или нарушиш закона по безброй начини само и само да си набавиш пари. Когато обаче се качиш на космически кораб с векторни орбитални двигатели и поемеш към луните на Юпитер на еднопосочна научна или колониална мисия, ти често огладняваш и ожадняваш. Какво обаче ще стане, ако затворен в малката метална кутия ти се наложи да купуваш въздуха, водата и храната, които ти трябват, за да оцелееш.

– Какво? – Попита драгът, който за пореден път показа, че не разбира смисъла на реторичните въпроси.

–   Драгите познават ли хазарта?

–   О, да! Интересно занимание!

–   Е, представи си сега, че един самотен космически вълк се заплесне в играта на весела гъска и изхарчи парите си някъде сред ледниците на Европа. Той се прибира без пукната пара нещастен в каютата си и осъзнава, че енергийната клетка или хранителните му запаси са на изчерпване. „О, боже! Какво да правя!“ би си казал той. Заем не може да вземе, защото няма с какво да гарантира кредита си пред банкерите, не може пак да поиска аванс от шефа или кеш от съседа и е изправен пред избор – или да умре от студ, задушаване и глад, или да си набави необходимото със сила.

–  Никое живо същество не би загубило живота си, без да се пробва да се пребори за оцеляването си – Каза твърдо Гедада Далабара.

–   Точно така! И затова монетарният свят на капитала създаде космическата цивилизация, която обаче започна да трансформира малките космически общества по естествен начин в комуни, в които хората работят, за да живеят и живеят, за да работят – без да е възможно да съществува каквато и да е естествена форма на парично-стокови отношения. Първите ни космонавти бяха герои и никой не би се навил да се качи на ненадеждните ни космически станции, ако трябваше да си плаща пастата за зъби и електричеството. Несъстоятелността на старата социална система стана особено очевидна когато започна първата вълна на еднопосочните колониални мисии до Марс и Европа. Появиха се АМИКО – Автономните микрокуполни общества. Скоро се яви на бял свят и първото поколение, родено в космоса. Отгледани и възпитани далеко от родината си, новите космически хора дори не можеха ясно да формулират понятията пари, банка, кредит. И какво?

–  И какво? Аз познавам историята на човечеството! Там не се споменава за подобни проблеми. Там пишат за пропорционалния принцип на разделяне, опозицията и свободните заселници.

– Да! Но ти също така не знаеш, че на Земята историята се пише от победителите за победените, а победителите никога няма да ти разкажат това, което ти разказвам аз. Предателство!? Хъмм по-скоро предаване, но няма значение!

–   Моля Ви, продължете.

–  Не е нужно да ставаш официален Гедада. На първо време се разми и скоро напълно изчезна йерархията на професиите, а после и йерархията в самите професии. Всички хора, независимо от заниманията си, станаха равнозначни по професия. Да си боклукчия на Миранда, това означава да си висококвалифициран инженер, умеещ да рециклира отпадъците в полезни за станцията суровини. В космоса всички бяха равни по правомощия и равни по компетенции, защото желанието за надмощие на индивида над групата означаваше смърт както за групата така и за индивида и, ако на Земята можеш да обидиш нечия професия и да се подиграеш с нейните представители, то в космоса това стана невъзможно. Обущар на Земята значи дребен беден занаятчия, но ако на някой астероид обущарят не поправи магнитите в ботушите на скафандара ти, то просто излиташ.

В мрака на космическия безкрай бързо се разреши и един от основните социални спорове в обществото – този за паразитиращите и социално слабите слоеве. В космоса няма безработни, няма социално слаби, няма пенсионери, няма скитници и бродници. Ако не работиш – умираш, ако работиш – живееш и то добре, при това до края на дните си, без да се налага някой да ти носи подлога. Така за по-малко от десетилетие в края на ХХI в. хората доказаха, че поставени при равни условия и възможности, могат да живеят като голямо семейство. Всички клишета на успеха и прогреса – властта, доминацията, манипулацията, интригата, изнудването, агресията, станаха неуместни и излишни в малките металически контейнери, разпръснати из слънчевата система. Нещо по-лошо – те станаха синоним не на успеха, а на смъртта. Хората не са глупави, те бързо го осъзнаха и след няколко погрешни стъпки тръгнаха направо към звездите. Еххх! – Въздъхна президентът Клапмън. – Само ако беше жив Томас Мор, да види как на остров Утопия роботите замениха робите, а златото събираше мръсните води. –  Президентът въздъхна още веднъж и отпи голяма глътка от кехлибарената течност в чашата си.

– На мен всичко, което ми разказвате, заради естествената биологична йерархия, която цари на Драга, ми звучи нелогично. Вие си имате полове, ние си имаме видове. Ако се родиш с мозъка на работник не можеш да станеш учен, ако се родиш с телосложението на учен, няма как да станеш войн, ако се родиш с агресията на война, няма да оцелееш дълго, ако някой не ти покаже къде да я изразходиш – така е решила природата. Но при вас – хората – няма такива ограничения и честно казано по някога се чудя как сте успели да достигнете до цивилизационния стадий. Все пак хуманоидите-бозайници са голяма рядкост. Защо не запазихте тази система, след като всичко е вървяло така добре?

–  Някой не поиска хората да знаят, че космосът е достатъчно голям, за да може всички да са еднакво богати и свободни. Измислиха се нови протоколи и закони, съчиниха се заплахи, срещу които да се изграждат стени, не – решетки, които всъщност не пазеха нас от външния свят, те пазиха никой да не излезе навън, там – където чакаха неограничените възможности на космоса.

–  До колкото разбирам, на Земята не са били доволни от начина, по който се развиват нещата.

–   Да, всичко се „нареди“ много бързо и то по старому. И да! Ти си прав – хората са гениални и за тях няма непреодолими препятствия, независимо дали каузата си струва или не, независимо дали е за добро или за зло.

–   Как започна промяната.

–  Точно с това, с което ти казах. С хазарта, банките и застраховките. Пренесоха системата в космоса, но измислиха ЖГМ – житейски гаранционен минимум. Така, както на хартия не можеше да станеш роб на банка, така, пак на хартия, беше забранено да ти се отнема минимума за съществуване „във враждебна биологична среда“. После някой се сети да застрахова оборудването, после друг се сети да иска семейна банкова гаранция за него, трети се сети да го поврежда, а четвърти, логично, да отпуска ново на кредит, и така смъртта се превърна в бизнес и то доходен. Тъжно! Хората тръгнаха да завоюват нови хоризонти със старите, вече познати средства. И ти трябва да си щастлив, защото иначе целият ръкав Ореон щеше вече да е наш.

–     Мислиш ли?

–    Знам, че не можеш да използваш ирония. Да! Мисля! И ще ти кажа още нещо. В учебниците пише, че от първата колониална война до последната голяма война – че всички те са между пропорционалистите и свободниците – федералисти. Това обаче не е вярно – всичката тази кръв се пролива, защото част от хората не искат прокобата на белите якички и техните пари да ги преследва в космоса. Те искат просто да живеят.

–   Да, но тогава няма смисъл да ти помагам! Ако вие – федералистите, сте по-смислената и здрава част на човечеството, то това означава, че инвестирам в един инструмент, който лесно може да ме нарани, а не да ми служи. Сам каза, че само банките са предпазили другите раси от пълната доминация на хората.

–   Ако беше човек, щях да споря с теб и да те убеждавам в противното, знам че няма смисъл. Договорът си е договор и ако Лигата ни отвори коридор към необятния космос, то ние ще спазим обещанието си и никога повече няма да се върнем. Освен това – ще получи това, което искаш.

към първа глава и основната част

към предходната галава

След като не бях пускал дълго време части от приключенията на капитана Панов, сега по празниците ще публикувам всички части на четвърта глава, в която фабулата набира още повече сила, а броят на протагонистите нараства преди финалния сблъсък. Обещавам и малко екшан, ама не по американски 🙂 За по лесно обединих и повечето от предходните глави и часто: към първа глава

Каквото и да се пробвах да направя, всичките ми мисли се въртяха около една фраза, която натрапчиво се повтаряше в главата ми – „провалих се, провалих се …“. Толкова пъти съм се мисли за печен, непоклатим, безпогрешен и толкова пъти съм се провалял. Ето и сега след години скитане пропилях толкова много възможности да бъда себе си. Да, свободата е едно от най-абстрактните и относителни понятия, а да се бориш за свобода, то това означава да се превърнеш в роб на една глупава идея или още по-лошо да победиш и да превърнеш някой друг в роб. Каква прекрасна възможност. „Провалих се…“ така и не успях да изхвърля от главата си този факт докато преминавахме през красивата алена атмосфера на бившият преден граничен пост на човешката цивилизация – планетата Сосюрм 31. Сега този свят беше част от линията на буферния протекторат – демилитаризирана зона между Лигата и Съюза, в която планетите от двете страни на границата гъмжаха от всевъзможна измет и агенти. Винаги съм идвал в зоната като пират, а сега – не можех да го произнеса даже в главата си – като доброволец във въоръжените сили на Kонфедерацията и, най-вероятно, като агент и то на гущерите. Всичко, към което толкова съм се стремил – свобода, независимост и добър живот – всичко се спука като сапунен мехур. Кой пък тук си спомня за сапуна – спука се като пълна бирена кутийка, паднала от бара.

Транспортният кораб бавно се спускаше над централния пазар в столицата на Сомюр – Стангава. Претъпкано, шумно, мръсно и много опасно място, което силно се раминаваше с кичозното понятие „демилитаризирана зона“ – истински рай за всякакъв вид дейности, които никой не искаш да забележи.

–          Ние няма да кацаме, провикна се сержантът. – Имаш 24 стандартни земни часа, за да приемеш назначението. После ще бъдеш третиран като дезертьор.

–          Майната ти, отговорих му по инерция, активирах антигравитационния лъч и скочих през борда.

–          Пази се Панов, ще ми липсваш, подвикна сержанта и даде знак на пилот. Деснатната машина бавно пое към алените облаци, разстлали се в пъстрата атмосфера на планетата.

Краткият полет надолу ме отведе до безистен пълен със смръзлита. Съществата се разбягаха по ъглите и сергиите, но после бавно започнаха да се скупчват около мен. Смръзлитата не бяха силни и агресивни, но човек никога не трябваше да ги подценява, особено когато бяха много и носеха облединяващите си тояжки. Вдигнах нагоре ръце и високо казах.

–          Омитам се! Омитам се, незабавно!

Най-близкият изход от безистена веднага се освободи и аз безпрепятствено изскочих на улицата. Шумът ме блъсна между очите, започнаха да усещам и непоносимия букет от всевъзможни аромати – нюанси и видове на гнилото и нечистото. Въпреки тълпата открих мястото бързо, но после с часове седях и гледах табелата, осъзнавайки колко сериозни са нещата. Над една от най-големите сгради в наемническия Базурбан хан се мъдреше огромна табела на кирилица – „Конфедеративен мобилизационен център“. Край с игричките и криеницата! Отдавна забелязах, че ме наблюдават, но въпреки това никога няма да забравя колко хладно беше чукчето на звънеца.

към първа глава

към предходната част [натисни тук]

Бизнесът тук изискваше редица качества!

–          Ти си изпечен мошеник! Дори за човек! – Каза гнойтарът и четирите му ноздри започнаха рязко да се затварят и отварят.

–          Да! Но също така мога да бъда откровен с хората, които ми носят добри печалби. – Каза му хуманоидът, плътно загърнат в дебел вълнен плащ с широка качулка.

–          Дори за всичко, което изтъкна като предимство – ми звучи скъпо, а най-вече ми звучи опасно и доста съмнително като краен резултат.

–          Добре – това е чудесно, та нали това е най-голямото предимство на идеята. Всички обясняват, че никой не се е върнал от Предела и затова никой не го е прекосявал. Пустошта ни чака девствена и неопетнена. Аз проучих нещата доста задълбочено, последният кораб изчезнал в това направление е на легендарния, защото записи за него не намерих, капитан Сипаян де Сьорсика, който е решил да картира зоната. Това е приблизително преди повече от един универсален галактически век.

–          Хъммм.

–          Освен това не е нужно да идваш. Ще пратиш някой от доверените си наемници и той ще…

–          И той ще се спъне, ще си удари главата в рампата, а после ти ще обереш ценностите, за да ми оставиш трохите. – Гнойтарът започна да променя цветовете си и да пръска лимфа. – Ще си помисля дали да финансирам експедицията, но ако това стане, аз ще дойда и ще те държа под око.

–          Помисли, богатството ни чака там, а ти не можеш да го оставиш да си седи просто така…

–          Не мога, но не мога да се отърва и от мисълта, че все още не си осъзнал колко опасен и неприятен мога да бъда. – Той повлече туловището си към изхода, но на излизане се обърна и изстреля – Утре ще се видим.

„Знам“ изрече си наум човекът.

към предходната част [натисни тук]

Следваща страница »