Общество и нрави


Ерих Фром има една много хубава мисъл – Европа никога не е била християнска, защото силните на деня винаги са подражавали не на Исус, а на Херкулес, Ахил, Александър. Ако прекроим тази идея по български аршин, ще видим, че България никога не е принадлежала нито на Апостола, нито на Ботев. Те двамата искат чиста и свята Република, етническо и социално равенство, върховенство на закона. Получават монархия с ясно изразен авторитарен, етно-национален и религиозен характер, чиито фитил гори и до ден днешен.

Какви всъщност са параметрите на българската монархия? За 70 години имаме трима монарси от две династии – двама абдикирали принудително, третият починал при неясни обстоятелства. Финал с регентски съвет, на чиято съвест тежат доста спорни решения. Не е нужна хронология: един неуспешен (на Батенберг) и два авторитарни надконституционни режима (Фердинанд и Борис III), политически убийства, разправа с опозицията и недоволното население, преврати, неизгодни коалиции и войни, репарации, нарастващ външен дълг. След всичко това получаваш република, която не можеш да наречеш нито чиста, нито свята.

Затова откраднаха части от монумента на Левски, затова се появяват теории, че е хомосексуален или кръвник, затова псува по филмите – защото ние не сме го разбрали, не го разбираме и не можем да го разберем!

Тръгваш след Левски, получаваш Височество!

Advertisements

Дебнещият страх

Навремето под това заглавие четох книга, която ми обещаваше така да ме уплаши, че да остана стреснат цял живот. Това разбира се не се случи, даже не си спомням разказите в нея. Умните държавници знаят, че подопечните им граждани се чувстват най-приобщени към държавните каузи, когато са застрашени от нещо. Идеята, която те комуникират е: „без нас вие ще останете като стадо без пастир, а вълците ще ви разкъсат само за миг”. Подобни тези оправдават огромните пера за въоръжаване, разузнаване и…, за нещо още по-страшно – нарушаването на човешките права в името на човешките права. Обратно на всеобщото мнение, че това е сложна геополитическа игра, за хората, които от години следят поведението на големите играчи, е очевидно едно – подобно поведение се свежда до простата двойка – добри и лоши.

Стражари и апаши.

За да има стражари, трябва да има и апаши. Всяка велика сила знае много добре тази максима и я прилага успешно. Великобритания от години създава изкуствени държави, в които участват 2 или повече етнически групи, като властта се дава, като правило на най-малката. Балканската история не е по-малко изпъстрена с подобни „проекти” дело на руски, немски (условно), френски и английски пътни карти и проекти. Русия, охотно дарява територии на федератите в СССР, за да може, както стана ясно с Приднестровието, Крим, ДНР и ЛНР, да ги държи един ден на каишка. По подобен начин големите геополитически играчи държат в шах съседите си или т. нар. изконни зони на влияние. Класическите схеми за мобилизация, в прекия и преносния смисъл, обаче вече отдавна са дотегнали на гражданите в големите държави. Затова ….

Невидима заплаха

Време е за нещо ново, което да повиши напрежението и да поддържа волтажа в обществото. Това не е страна „злодей” – Буш Младши изпука много тъпанарски тази карта, това е невидима заплаха, която като ракови клетки се е разпростряла из целия свят. Колко удобно, можем да пускаме бомби, а вече и дрони, по целия свят. Обществото се вълнува, политическите лидери хвърчат на важни мисии и трупат политически дивиденти. Така като истинско зомби, под шока на електрическите импулси, обществото успява да се тътри напред.

Да стреляш в бетонна стая

Хубав замисъл, но в навечерието на появата на новото страшно бонбонено чудовище, което децата в Европа и САЩ да бият с пръчки, нещата започват да се променят драматично. ИДИЛ се появи на правилното място в правилното време. Движението извърши задължителната порция злодеяния, за да получи приза чудовище на десетилетието, но… Но съюзниците този път не са склонни да участват в същата пиеса, защото постановката се играе на тяхна сцена, а представлението включва доста фойерверки и кръв. Обратно на това, западните мохамедани започват да проявяват все по-голяма съпричастност към борбата за световен халифат. Може би западните стратези не предвидиха, че на младия Муса са му писнали айфоните, моловете и мотопедите и е решил да постреля наживо. Те не са отчели и още нещо, че в условията на икономическа и социална нестабилност и американците, и европейците са все по-малко склони да плащат милиарди за война с фантоми. Комбинацията от тези три фактора може да изиграе лоша шега на европейската цивилизация.

Канибали и клакьори

Интересно е обаче, че вместо да има все повече личности и организации, които да се борят за мир, социалните мрежи са пълни с платени клакьори, които бленуват за кръв. Реплики от сорта на: „ще ги избием за месец”, „какво толкова, няколко ракети и готово”, „чалмите ще изгорят като факли”, дълбоко ме карат да се съмнявам в добрите намерения на „демократите”. Нека припомня на всички либертариански канибали, че наред със свободната пазарна инициатива, основна ценност на цивилизацията, към която се числим вече и ние, са спазването на международното право и зачитането на правата на всички хора, независимо от пола, религията, расата и местоживеенето. И защо наистина задължително трябва да се обвържем с идиотската политика на някоя от великите сили? Така или ианче стратегията им се състои в това да харчат миларди и да използват капацитета на най-умните си хора само за едно – да инсценират заплахи, срещу които да се борят!

Послепис: На онези от вас, които ще започнат да ми говорят за Путин, ще отговоря с въпрос: „Защо не ходите да биете негрите?”

Пеперуди с метални режещи криле пърхаха в цветен ураган насред сухия медиен аквариум, прерязвайки вените на биологичните какавиди, които с надежда вярваха, че някой ден наистина ще полетят в синевата, без да знаят, че там дебнат въоръжени до зъби орнитоптерите на бездушието, пускащи кубометри сивота в синевата на нашата малка, но единствена земна къща, в която всички ние живеем.

В същото време технологиите на тежкото стоманено гюле, изковано в петролните пещи, даряваха тонове лой, в които спокойно отпусната се къпе Свободата, поредно изнасилвана от безмерно богатите – самодоволно, и от безмерно бедните – злобно, разлагаща се в блаженство до тонове масова продукция, прогаряща с ютии очите на затиснатите под миризливия й задник безлични милиони. Те повече не се страхуват от вълците, защото кръволоците днес са с тънки вратове, обвити със снежно бели якички, пеещи с тънките гласове на различната сексуална ориентация, като се налагат агресивно не само на природните закони, а дори и на собствената си физическа метрика, обезличена от самите тях по дългия път в търсене на свещения банков кивот. Той разбира се беше откраднат от малцинствата и социално слабите, източили го с хитра халюциногенна атака през устата на демагозите, пред очите на стиснатата средна класа между перото желязно и трънливата спалня, а не между чукът и наковалнята, умело подменен със саркофаг – дубликат от китайска пластмаса, сглобен от скопени деца, девствени за шума на парите. Самите пари пък предадоха своето хартиено потекло, защото помнеха добре, че освен тях индустриалните машини произвеждаха масово и тоалетна хартия, която с охота ближеше пъпчивия гъз на безочливото човечество, попивайки сочните фекалии, нанизани на конвейера на безкултурното лицемерие, облечено с найлон и въоръжено с мухоловка, за да бие онези, които прекалено често посягат с кривите си пръсти към усмихнатите банкомати.

На свой ред усмихнатите машини за розови очила брояха по-добре от всеки друг и не късно, а рано разбраха, че може да управляват света, стига някой хлапак да не ги напълни с лепило от стрити зелени гущери, които оставят мухливи стъпки по житейските карти и съдбите на всеки човек и семейство.

IMG_20140202_134317[1]

„Лафка“ – изсмукваме паричките ви на всички нива: данъци, ток, медии, комуникации, дъвки и бонбонки!

Мислих по-голям текст да пиша,

но всичко е ясно!

99 килшета за книгата [виж и 100 клишета …]

canvasВечерната ми разходка протичаше скучно и може би това ме накара да се спра пред лъскавата витрина на една от големите книжарници (те са като магове – появяват се и изчезват навсякъде из центъра). Погледът ми започна да подскача по кориците на изложените книги, но ми трябваше по-малко от минута, за да започна да цъкам неодобрително наум. В главата ми се завъртя идея, от онези хаотичните, които се улавят много трудно. Нещо не е наред! Повторно разгледах книгите, този път бавно и обстойно, мисълта ми започна да добива форма. Неприятно е, че вместо отговор, изкристализира въпрос, който бутна първото домино в редичката.

Помпозните заглавия зад стъклото започнаха да ми се подиграват, за да заглушат питащото ми недоволство. Купи НИ! Петролът свършва, открий вътрешното си Аз, стани милионер, но първо научи за тайните общества, защото те взимат на прицел богаташите, овладей живота си … Лозунги, лозунги, лозунги, но не – въпросът стана съвършено ясен: кога книгата престана да бъде двигател на човешката еволюция и прогрес и се превърна в средство за социална и лична деградация, която насажда страхове, подсилва комплексите ни и ни бута по пустинния път на крайния индивидуализъм, обещавайки ни миража на щастието и богатството.

Зададох си и други въпроси: как Себастиян Брант, Еразъм Ротердамски и Франсоа Рабле са убедили навремето издателите си да отпечатат тях, а не доходните библии и индулгенции; защо българските издатели и днес предпочитат книгите им пред творбите на живите им събратя по перо; защо дори съвременното „чуждо” се продава по-добре от съвременното „родно”. „Много питаш – ще се сопне един от известните ни издатели, който в моята зоология на родния книгоиздателски бизнес заема мястото на лешояда – теоретизирай си там и ни остави да си продаваме книгите, ние си знаем работата”. После ще ми обърне гръб и ще заяви гръмко на всеослушание пред одобрителните погледи на хипопотама, бухала и жирафа – „българинът не чете, книгата ни е евтина, държавата е лоша”. Издателската колегията ще измучи, изкудкудяка, изджавка и после всичко ще продължи постарому.

Понеже аз нямам самочувствието на хищен животински вид, ще дам своите отговори пред претъпканата с неодушевени книги витрина. Книгоиздаването се появява и развива благодарение на обществените потребности, изразени от група предприемчиви личности, които са искали да се разграничат рязко от сухата теософия и църковна догматика на Средновековието. В противовес на масовото мнение, че книгата ще съществува вечно, трябва да се замислим върху факта, че в момента цялата книжовна индустрия се крепи единствено и само благодарение на Закона за авторското право. Противно на мнението „на една пойна птичка” четенето в интернет не е незаконно, а и ще става все по-законно. Новото поколение на т.нар. PC native (родени след масовото въвеждане на персоналните компютри и интернета), доколкото се интересува от българската класическа литература (все още задължителна в училищата), я ползва пълнотекстово на страниците на някои от литературните сайтове. Това стана причина за почти пълното отсъствие на книгоиздателски интерес към заглавия, които на времето са били златно перо в бюджета на издателствата. Ако направим историческа аналогия, ще видим, че преписвачите и оформителите на ръкописни книги съществуват паралелно с печатарите близо век (1450-1550), но те изчезват в Западна Европа след смъртта на последните велики кописти. Голяма промяна в системата на книгоразпространението, която вече се усеща в публикуването на постиженията в някои научни области, ще се почувства осезаемо, още когато компютърното поколение се превърне в доминантна част на обществото.

Неправилно е и съждението, че ежегодното увеличаване на броя на заглавията е белег за нарастващата мощ на книжовната индустрия. Погрешността на тази интерпретация отново може да се докаже с историческа съпоставка. Ръкописната книга, и на Запад, и на Изток, и дори у нас, е най-многобройна в количествено отношение непосредствено преди въвеждането на книгопечатането. Увеличаването се дължи на невъзможността на медиаторите да задоволят количествено с информацията комуникационните канали на обществата от нов тип, които, заради нуждите си,  започват да си набавят необходимите сведения по алтернативен начин. Това обаче са процеси, които трудно могат да бъдат представени достоверно пред човек, който е издал над 400 книги през живота си.

Витрините на книжарниците могат да ни разкажат и още нещо. Макар, че държи повече на финансовите резултати, издателят все пак не е лишен от чувството за престиж и мисия. Това е причината някои автори от Ренесанса и Просвещението да са в пъти по-издавани от по-голямата част от българските автори на философска, историческа и художествена литература. Но и тук се натъкваме на парадокс. Най-често бял свят виждат книги, които са препечатвани по няколко пъти преди 10 ноември 1989 г. в огромни тиражи. Няма да изброявам имена и заглавия, но който се интересува ще му кажа, че в най-общия случай старите преводи се пускат с ново оформление, но без допълнителен преглед и редакция на текста. Читателят, който също вече е капиталист, следва простата икономическа логик на рентабилността – след като се е убедил, че съдържанието не се различават значително, купува за лев-два социалистическото издание. Съвременният издател, чиято книга залежава по книжарниците с цена от 15-25 лева, отсича сърдито – българинът не чете! Същевременно, заради по-голямата си смислова и изразна сложност, значителна част от текстовете на западноевропейския ренесанс и просвещение не са преведени на български. Именно това са книгите, за които интелигентния роден читател постоянно се ослушва, но тяхното изнамиране, превеждане и редактиране изисква интелектуален и финансов ресурс, който не винаги е в изобилие в средите на родното книгоиздаване. Важен обаче е фактът, че трябва да се учим да правим разлика между човек, който не чете и човек, който не чете нови издания на стари книги.

Приложно-практическата тематика на по-голямата част от книгите на пазара обяснява и липсата на български автори по витрините. Ние сме мнителни хора. Къщата ни може да гори, но щом за това ни е предупредил съседа, то най-вероятно ни подвежда с користна цел. Друго си е Кюлсаки – човекът е милиардер, а и са го превели на Ен на брой езика. Забавното в случая е, че финансовите мошеници на Запада и мутрите на Изтока са еднакво реален финансов стимул за книгоиздателите. Сега очаквам с нетърпение книгата на Венета Райкова за Боби Цанков, която ще се продава много по-добре от евентуална книга на светската репортерка – „Аз – успехът на една жена”. В този смисъл българският издател много прилича на родния политик – той просто яхва и обяздва до край възникналата обществена тенденция и по-скоро би мечтал за книга на Ивана, отколкото да се огледа за някой талантлив интелектуалец. Борци, тъмни далавери, сложни юридически казуси, чалга, исторически книги, натъпкани със съмнителни факти и т.н. и т.н. Е, питам аз, има ли какво да се чете? Не – отговаря ми витрината!

П.П. Тъжно е, че единственото хубаво нещо, което издателите казват за собствения си бизнес, се отнася за първите демократични години, когато те се бореха със създавания десетилетия книжовен дефицит. Лошото, че духовния дефицит няма физическо изражение и не може да се опише с числа, той просто се намъква постепенно сред нас с обещания за просперитет и светло бъдеще.

  French revolution - TroisordresДа се вгледаме в ситуацията и да назовем проблемите си на глас – политическата система в настоящия си формат не работи в интерес на държавата и нейните граждани, а ние гражданите сме изправени пред възможно най-трудния избор: между унижението и страха. Но ситуацията се е повтаряла безброй много пъти и все още никой – нито горе, нито долу не си е взел поука. Привеждам ви само едно доказателство от Дени Дидро. Ето какво пише той през далечната 1772 година:

„В условията на деспотизъм огорченият от совите дълги страдания народ не би пропуснал шанса да си върне правата. Но тъй като няма нито определена цел, нито план – той за миг попада от свободата в хаоса. Сред настъпилата всеобща бъркотия се чува един единствен вик – свобода! Но как да си осигури това толкова ценено благо? Никой не знае! Поради тази причина хората се разделят на различни партии, подстрекавани от противоречиви интереси… След известно време в държавата остават само две партии, които се различават помежду си единствено по имената, като е все едно кой се крие зад тях… Това е мигът на голямото сътресение, мигът на комплотите и заговорите“.

Това според Дидро води до един нов период на тоталитаризъм, до появата на нов властен месия. И ние виждаме периоди на микрохаос и микрототалитаризъм всеки ден вече блиоз две десетилетия: Командирът, Царят, Станишев, Бате, Сюбигий Хан Хитлер. Стигна се до там Ахмед Башев да се изправи пред хората, да припомни за хранилката, да им подметне по 2 лв. на кило и да си тръгне със скъпата кола. Цикъл, но наш дълг е да направим една пожелателна прогноза: системата вече се изчерпва и много скоро, ако политическата класа не почне да съблюдава задълженията си и правовия ред – последиците ще са … Проверете какво става след 1772 г. във Франция господа и госпожи от политическия ни елит и си помислете. И не забравяйте, че Истанбул и Киев са близо!

Жалкото е, че това ще роди един нов Наполеон.

http://vbox7.com/play:b1222ad9

Кой, кой, кой, кой, кой? Кой въведе Орешарски и Бисеров в политиката, кой, кой? 🙂 късопаметни сме, а. ООО, Уставка 🙂

Май времето на въпросите изтича, както изтича и времето на неадекватните отговори в българската политика. Историята учи, че когато политиците не отговарят на въпросите на хората дълго време, то те започват да ги камъкозамерят.

Следваща страница »