Grey - Blue Book
„Защо извънземните винаги се представят от „очевидците“ като същества с големи глави? Нима това е някакво универсално клише? Колко тривиално – щом не е от Земята е кльощав, а вместо глава има пъпеш на тънкия си врат и владее телепатия, която излъчва през огромните си непроницаеми черни очи! О, и забравих, задължително е сив. Само не мога да разбера, от всичко, което съм чел, слушал или гледал – сив гащеризон ли носи или е извънземно нудист, щото, ако носиш трико с цвят на кожата си – това е просто проява на лош вкус“.
Такива мисли ме тормозеха. Или не, по-скоро си ги въртях из главата, за да забравя колко тежка е раницата и техниката, която мъкнех със себе си.
„Няма що, страшен Клуб за регистриране на НЛО и паранормални явления“ – 3-ма души, от които само един ходи на експедиции и си плаща членския внос.“ Въпреки че постоянно обяснявах на хората, че интересът ми е по-скоро научен, отколкото сензационен – всички ме гледаха с лека насмешка когато говорех за хобито си. Не мога да разбера едно обаче – защо е нормално да ходиш в планината, за да юркаш по склона с колело, да се катериш по скали, да се спускаш с лодка или просто да ядеш кюфтета в хижата, а не е нормално да направиш преход до някое отдалечено местенце в планината и да поснимаш малко посипаното със звезди небе в търсене на странни светлини и явления, които после да постнеш в международна база данни за наблюдение на нощното небе. Интересно е, че тези занимания наистина имаха научен характер и за тези записи и фотографии не знаеше никой. Те бяха далеко от нездравите усилия на крейзи уфолозите, които по меркантилни причини или от скука коментираха стотиците фалшиви материали в нета. Ментета, не че не разчитах на това в избора си на места, които да посетя. Слушах градски и селски легенди от планинари, къмпингари и виладжии, маркирах ги на една карта и щом около някое местенце се струпваха повече курсорчета, стягах раницата и тръгвах. Разбира се – винаги с наденичка, бира и ракия.
„Надяваш ли се на нещо, а? Разбира се – на хубаво безоблачно небе и на много звезди и сателити“. Дали съм пораженец или песимист за собствената си дейност? По скоро – да! Но винаги можеш да броиш сателитите или да търсиш съзвездия. Имах и няколко попадения, въпреки че критичният ми начин на мислене не ми позволяваше да ги вземам много насериозно. Просто интересни светлини, повече от които лесно можеха да се обяснят със законите на физиката или коварните трикове, които ни поднасяха собствените ни тела в комбинация с малко повече ракия. Така или иначе, другите хобита в планината не са по-малко безсмислени. Най-важното е, че ти връщат баланса в сивото ежедневие от понеделник до петък.
„Да, ежедневието ни е сиво, както недосегаемите ми приятели с пъпешите на раменете – сивото е доминиращ цвят – там, където няма достатъчно яснота, винаги е така.“
С появата на съвременните технологии в сферата на графичния дизайн всеки порядъчно упорит и луд вече е способен да направи достатъчно добра чиния или даже извънземен, които да убедят всеки достатъчно тъп, че са реални. Какво, не вярвате ли? А спомняте ли си как по националната телевизия дадоха кадри на орел, който отвлича дете, а после стана ясно, че са курсова работа на бъдещия Спилбърг или Лукас… Това ми даде тласък да започна. Нещо като опит да разчистя медийната помия. И все пак, ако можех поне веднъж да ги зърна, щях да съм много щастлив и, разбира се, да натрия носовете на онези тъпаци – рибари и байкъри.
„Само веднъж да ги видя“ – дори не усетих дали го изрекох на глас или в ума си!
Понякога се тревожех за клишетата в моето хоби. Извънземните задължително трябва да дойдат в непрогледната нощ, яздейки неизменните си летящи чинни, да те отвлекат и да ти напъхат сонда в задника. Звучи ви познато, нали!? Може би ходех в планината с преспиване, защото обичах огънят и наденицата, а и снимките на нощното небе наистина си заслужаваха. Сега, като се замисля, обаче, приятните предимства на хобито ми май бяха по-малко привлекателни пред заплахата за анална сонда и телепатична доминация. Най-вероятно затова рядко се случваше някой да дойде с мен. Но какво пък, къде човек може да остане сам в днешно време.
Улисан в размисли се качих на хълмовете над село Царичина, място, упорито пропускано от мен до този момент, поради ред причини. Славата му на изключително менте, погълнало маса държавни пари – нещо достойно за омраза от едно бедно общество, като нашето. Българският Розуел беше направил за смях българската армия, която търси в центъра на селото първото разумно същество, населявало земята. По-късно се намесиха и извънземни, контактьори и екстрасенси, които охотно са ползвали военната тайна, за да харчат тлъсти суми от родния бюджет. Жалко, че проектът е неуспешен, въпреки пророкуванията на самата Ванга – каква цинична ирония.
Започнах да се оглеждам за място, на което да имам максимален обзор, за да разпъна техниката, но да бъда и на завет. Спрях се на слънчева широка поляна, на върха на малък хълм, заобиколен с пръстен от стари дъбове. Местността даваше прекрасна възможност да разгърна техническите способности на панорамната камера. Метнах раницата, поставих внимателно сака на земята и се залових за работа. Разпънах стативите, закачих камерата и фотото, сглобих импровизирания пулт и го свързах към малката слънчева батерия. Реших да изпия една бира преди да пусна проследяващия софтуер и да се захвана с дървата и манджата. Не разпънах триногото столче, защото избрах място за бивака до повалено старо дърво, чийто дънер беше много удобен за сядане и облягане.
Извадих кенчето от термо торбата, седнах, опънах гръб на падналия ствол, израдвах се на звука от изравняването на налягането и жадно надигнах бирата. Слънцето ме заслепи за секунда, но удоволствието от студената газирана течност притъпяваше паренето в очите.
„Студена бира, готино място, мъжкар съм…“, наведох надолу глава, пред очите ми играеха буйни слънчеви зайчета и тогава… Тогава, само за секунда, всички клишета умряха. На отсрещната страна на поляната мярнах средна на ръст хуманоидна фигура. Първо си помислих, че слънцето си прави шеги с очите ми, но не! От близо 100 метра разстояние в мен се взираха две огромни почти триъгълни черни очи. Съществото носеше плътен сив комбинезон с висока яка, под който с най-малки детайли се очертаваше нереално ефирното му елегантно тяло, контрастиращо с огромната по размер глава. Да, всъщност поразителен контраст имаше и в млечнобялата му кожа, която допълнително подчертаваше черните очи. То помаха с дясната си ръка. Каква ръка само – пръстите бяха дълги и възлести, дланта по-широка от гръдния кош, ноктите дълги и заострени, черни издатъци върху млечната кожа.
– Мога ли да се приближа – звукът се разнесе от неговата страна на поляната, но съществото не помръдваше малката си лишена от устни цепка под едва забележимия нос.
Странно, единственото, което усетих в този важен за мен момент бе как бирата се стича между краката ми, а чатала ми подгизва. Съществото продължаваше да стои с вдигната десница и отново зададе същия въпрос.
„Мразя хобито си!” Тялото и мозъкът ми очевидно не можеха да вземат правилното решение – страхът, адреналинът и паниката се бореха за надмощие в мен, погледнах назад, прииска ми се да побягна, но просто стоях вкаменен на място си.
– Ако искаш, ще си тръгна. – Безмълвно повтори съществото. – Не се притеснявай!
Какво означава да си голям глупак – да мечтаеш за нещо цял живот и когато имаш възможност да го постигнеш, просто да се осереш. Станах решително, припряно избърсах лепкавите си ръце в дънките и махайки с ръка подвикнах:
– Ела, приближи се!
Направо не можех да повярвам! А най-интересното в случая се оказа, че се притеснявах колко нелепо изглеждам. Не знам защо реших, че докато идваше към мен, създанието гледаше петното между краката ми.
– Не съм се изпуснал, просто не те очаквах и се залях с бира.
Не знам дали това, което твърдях беше вярно, но си дадох сметка колко нелепи сме ние човеците. Това същество беше от друга планета, може би от друга вселена или реалност, а аз му се оправдавам, че не съм се напикал.
– Не се притеснявай, няма да те нараня. – заяви ми съществото, без да говори.
Уверенията му бяха абсолютно необходими. Начинът му на придвижване беше доста особен и много напомняше на животно, което се готви да те спипа в лапите си. То ходеше с вдигнати напред длани, тялото му се извиваше назад под формата на буквата s, а главата висеше най-отзад, балансирайки леко пружиниращите му крачки. Изглеждаше смешно и крехко, но лекотата, с която се движеше плавно напред ми подсказваше, че мога само да му вярвам, защото в противен случай нямаше никакво значение. Най-вероятно гоненицата щеше да свърши много бързо. Това някак си ме успокои и аз започнах да се държа по-смислено.
– Чрез телепатия ли общуваме?!
– Ха, не, ти не си способен на телепатия или поне не на високо комуникативно ниво.
– А как тогава те чувам, без да говориш?
– Разговарям с теб посредством машина за автоматичен превод, аз дори не мога да издавам звуци на вашия език. Преди нашата раса сме си общували чрез обмяна на аромати, затова и почти нямам уши.
– Интересно, а какво правиш тук?
– Дойдох да те видя, нали се занимаваш със заснемането ни!?!
– Това устройство за превод – направо се учудих от себе си – отразява ли ирония и майтапи?
Съществото замълча за малко, погледна леко настрани все едно търси нещо и после се втренчи директно в очите ми, изтръпнах…
– Настроено е да отразява всичките ми емоционални нюанси, а също и да превежда твоите. На мен ми е леко весело в момента, а ти си доста…, химическият ти баланс показва – уплашен си и си объркан. Не се притеснявай и аз за първи път виждам разумно същество от друг вид.
Това уточнение ми позволи да се поотпусна, щом едно извънземно може да ти говори с лека насмешка, а после да се впусне в обяснителен режим – то нещата не отиваха на погребение, засега.
– Да не се опитваш да ми кажеш, че аз досега съм съществувал толкова за теб, колкото и ти за мен?
– Е, не точно! Ние ви наблюдаваме по-отдавна, отколкото вие нас, а и доста по-успешно.
Очаквах да се усмихне, поне интонацията му беше такава, но малката цепка не помръдваше.
– Защо ни наблюдавате?
– Чакай малко! Аз още нищо не съм те питал. Какъв домакин си ти?! – каза създанието и разпъна в интересен жест напред трипръстата си длан.
Отново се изнервих. Съществото едва ли тежеше повече от 30 килограма, но тази ръка и тези нокти очевидно можеха да отворят безпроблемно дори и руска консерва без инструменти. По-скоро се озъбих, отколкото усмихнах и процедих едвам, едвам.
– Питай?
– Ще ме черпиш ли една бира?
– Ъ?
– Ще ме черпиш ли една бира?
– Ааа, да, заповядай.
Подадох му студеното кенче и той с отработено пинсетно движение го грабна и отвори.
– Ще го изпиеш ли?
– Разбира се, но тъй като ми зададе много въпроси, смятам, че сега е мой ред да питам. Освен това трябва да въведем правила – един въпрос ти, един аз, че иначе все едно съм на разпит.
– Ъъъ, добре – съгласих се аз, като напълно осъзнах слабата си позиция в диалога – на любопитен страхлив туземец. – Питай!
– Аз, преведено на твой език, се обозначавам в обществото ни като Малко прах от тихи нощни стъпки. Ти как се казваш?
– Васил и предполагам, че не си запознат, но сега не значи нищо. Навремето е значело „царствен”.
– Да, и моето „име“ сега не значи нищо, просто така ни различават. – Съществото започна да ме гледа много настойчиво и тогава, не знам дали си въобразих или наистина се случи, чух в съзнанието си „наздраве“. Дигнах бирата, то също!
– Наздраве, изрече преводачът. – Питай!
– Ще бъда по-любезен! Откъде идвате?
– Ами, това е малко по-сложно. Не може да се каже, че е близо или далеч. Вие не можете да стигнете до там, а и аз няма как да ти го обясня или по-скоро ти няма как да го разбереш. Да кажем от друго място.
– От космоса!?
– Оооо, не в космоса не може да се пътува – много е опасно и бавно. Използваме принципи в математиката и физиката, които няма как да разбереш!
В гласа му нямаше опит за обида, но аз се почувствах доста тъжен, защото осъзнах какво има предвид – шимпанзето не може да разбере как работи реактивния двигател. Погледнах надолу в земята и бавно изрекох.
– Питай, защото имам само още един въпрос към теб!
– Защо идваш тук и снимаш небето? Какво очакваш да се случи?
Направо ми се дорева, наистина. Аз цял живот не ходя на риба, за да не ловя шарани, а търся братя по разум и накрая какво…?!?
– Търсих теб, но за съжаление, мое, никога не съм очаквал да те видя. Бях скептик, но все пак се надявах, че ще мога да зърна летящата ти чиния или дори как ми махаш.
– Защо се разстрои?
– Не съм се разстроил – отвърнах му аз заядливо с пълното съзнание, че съм просто едно морско свинче, затворено в аквариум. – Освен това е мой ред да питам.
– Питай?
– Честно да ти кажа, не съм се подготвил много за този диалог, а и очаквах след първата ни среща да бъда изтезаван сексуално с цел научен експеримен, но… ще те питам. Защо ни наблюдавате?
– Душата ми се усмихва! Изучаваме себе си! Не съм искал да те нараня или обидя и не се притеснявай, ще изтрия паметта ти, за да можеш да идваш и пак да снимаш небето!
– Това не е ли мое право – аз да разполагам с паметта си? Или ти, О! Божествений, ще решиш вместо мен!
– Твое право е, ако искаш няма да я трия! За твое успокоение ще ти кажа, че ние не сме единствените разумни същества, които могат да наминат. Така че, спокойно продължавай с хобито си и без това нямам намерение да се снимам с теб.
– Не ми отговори на въпроса!
– Изучаваме себе си.
– Как?
– Нали ме пита за телепатията?
– Да, и?
– Ние общуваме помежду си посредством телепатия, особено когато имаме важни въпроси за решаване – сложни задачи и уравнения, преплитаме своите електромагнитни мозъчни вълни с тази част на мозъка, която вие бихте нарекли телекортекс. Обществото ни е перфектно развито и организирано благодарение на тази способост.
– Какво общо има това с нас?
– Запознат ли си с вашата еволюция?
– Да, чел съм това-онова.
– Човек има три пласта на мозъка – рептилен дял, лимбичен дял и неокортекс, кой от кой по-голям и ефикасен. Ние имаме четири дяла, затова и главата ми е толкова голяма?
– Това не ми дава отговор!?!
– Чу ли наздравицата?
Замислих се какво да отговоря, но потвърдих.
– Вие сте на еволюционен стадий, в който телекортексът ви започва бавно да се формира. Ние се интересуваме от тези процеси, защото когато това се е случило с нас, не сме имали възможност да ги осъзнаем и изучим. Четох вашите книги и разбрах, че хората от векове мечтаят или претендират за подобни способности, но те ще са напълно възможни за вас едва след 500 – 600 хил. години. Дотогава ще постигнете много, но не толкова, колкото след като започнете да работите като истински колектив. За вас това ще е нов стадий на цивилизационно развитие. Разбира се, еволюцията е жестока. Дойдох при теб, защото ме извика, а макар и телекортексът ти да е малък колкото неокортекса на един едър бозайник, ти си много надарен за вида си!
Съществото надигна бирата, после ловко смачка кенчето, превръщайки го в малка металическа шайба. Махна ми с ръка и се обърна.
– Ей – подвикнах аз след него – може ли един последен въпрос?
Съществото обърна главата си наопаки, без да завърта тялото си и в съзнанието ми изникна отчетливо „ПИТАЙ!“
– Видях ръцете ти! Хищник ли си?
Преводачът ми отвърна абсолютно равномерно!
– Еволюцията не познава друг тип разум! – и добави вече весело – Но днес не си в менюто ми!
Малко прах от тихи нощни стъпки завъртя голямата си бяла глава и с всяка изминала крачка започна да избледнява, изчезвайки още преди да стигне до горския пояс, а аз останах да стърча още дълго така с топла бира, мокър чатал и без нито една снимка във фотото.