октомври 2014


Пътуването по света ме убеди, че всеки народ си има свой Бай Ганьо. Напълно сигурен съм в това твърдение. Българският народ обаче има и своя Алеко Константинов, който да го опише така прекрасно и подробно във всичките му социални активности: предприемаческа, политическа, публицистична. В този смисъл трябва да се радваме, че се познаваме така добре. Би било интересно, ако в световната литература се потърсят аналози на този типаж и се направи сборник под наслов „Такива каквито сме, но не искаме да бъдем“.

Advertisements

20140921_141034
Авторска снимка.

В Брюксел, там където свършва цивилизацията, и пероните на Гар дьо Норд разделят лъскавите кули на Ситито от малките схлупени улички и бордеите, в началото на опикан тунел, граничен пункт между два свята, гордо се извисява Чао Чоу Палас. Хотел като всички малки тризвездни хотели. Или пък не, не толкова обикновен, даже малко странен! Нито малък, ни голям, той е чист и спретнат, ала в очите на посетителя веднага се набиват някои особености. Целият персонал на хотела се състои от китайци. Е, какво пък, ще си кажеш – нали носи китайско име. Да, само дето белгийските хотели с фламандски и френски имена също не се обслужват от местни хора. Но да не го избиваме на расизъм.
Персоналът е прекомерно любезен, но само малка част от него говори чужди езици. Затова пък очите на всички шарят с усмивка. Тази веселост никак не отговаря обаче на китайскоезичната комуникационна ситуация във фоайето на хотела. Застанал зад овалната рецепция, рецепционистът прилича по-скоро на фелдфебел, даващ нареждания на своите войници. А те веднага се впускат из стаи и коридори, за да му угодят.
Посреща ни китайска мъдрост и скенер за лични документи, колко напредничаво! Но оттук насетне почват изненадите. Ключът е пластмасова перфокарта, стара и отдавна забравена технология. После на вратата бая ще се изпотим, даже ще му ударим една традиционна българска… Асансьорът е малък и тесен, упорито отказва да тръгне с двама мъже и два куфара. Бутоните му ни връщат в 70-те, а плътната тапицерия на кабината, напраскана с телбод изглежда повече от сюрреалистична. Когато светлината на улицата се загуби сред мрачните криви коридори на хотела, тогава започваш леко да се притесняваш. Къде попаднах? Чисто, спретнато, но „мейд ин Чайна“ и то без да си личи някакво старание да бъде пригодено за западна употреба.
Аварийните изходи са добре залостени, стълбите между етажите следват фламандската традиция, но са застлани с хлъзгави плочки и нямат парапети. Стаята, която ни се разкри след продължителна борба с ключалката, е просторна и светла, но… По-скоро прилича на стая в общежитие, отколкото на хотелска. Първо, банята и тоалетната са отделно, но никакъв шанс да се изпикаеш с вдигната дъска, тоалетната чиния само напомня на хубавите западни образци, иначе две огромни метални куки се впиват в дъската така, че да не може да помръдне. В банята има странен уред, който досега не бях виждал. С колегата седяхме и дълго му се усмихвахме – изказахме десетки хипотези, все пак сме учени. След внимателния оглед на помещенията установихме, че със сигурност това е най-странния хотел, в който сме били.
Напуснахме хотела, за да обиколим Брюксел, пихме бири, после пихме бири, после казах ли, че пихме бири и, за да не забравя, ядохме национална белгийска кухня – дюнери. Взехме си хапване и разбира се бира за хотела и поехме към Чао Чоу Палас. Трябваше да се наспим, защото утре ни чакаше дълъг път. Преди заспиване поразцъкахме из нета, пихме бира и споделихме малко впечатления за отминалите дни.
На сутринта рецепционистът се усмихна възможно най-широко, пое невъобразимата карта-ключ, зададе ни няколко любезни въпроса и ни изпрати с поглед.
После вдигна телефонната слушалка, набра номер и тихо каза на китайски.
– Стандартен, източноевропейски, два броя ИС 13-25, изпращам финалните данни за оформяне на потребителския профил.
– Сигурен ли си? – отвърна му строг глас отсреща.
– Да полковник, защо?
– Не ме наричай така, казал съм ти – изсъска полковника. – Преводачът от български нещо се е впечатлил от записите, направени в стаята! Трябва да направим очна ставка, пращам ти смяна.
– Тъй вярно, полковни…
-Аххх, … чу се гласът отсреща и после връзката прекъсна. Една тайна врата се отвори в мазето на хотела и оттам излезе усмихнат китаец със снежно бяла риза и черен панталон. На ревера му гордо се мъдреше табелка с надпис Пинг Хе – рецепционист.

Годините минаваха, Европа започна да се превръща все повече от център в периферия, а от икономическата гордост на Стария континент остана само бегла сянка. В Брюкселското Сити се беше събрала огромна мрачна тълпа, отпред се блъскаха шумни журналисти.
– Господин министър, господин министър…
– Фалитите са неизбежни господа, китайците ни притискат здраво и вече не само в областта на производството и стоковите пазари, а и в сферата на услугите. Изглежда Дракона се справя все по-добре с желанията на западните потребители, разбира ги и им угажда напълно и то на доста конкурентни цени, така че…
Тълпата ревна и заглуши колоните, тънките полицейски кордони се пръснаха, настъпи хаос. Оттатък, през опикания тунел слънчевите лъчи весело си играеха с прозорците на Чау Чоу Палас. Отпред чакаха големи камиони, натоварени с плътно запечатани кашони. Пред вратата стояха двама китайци.
– Е полковник, бяха славни времена!
– Да, но вече няма какво да научим тук, така че…
Възрастният китаец заключи катинара с веригата, пъхна ключа в джоба си, потупа го, усмихна се и довърши:
– Да се прибираме разузнавач Хе.