ПРЕДГОВОР

„За бъдещето – оптимистичната теория“ [натисни тук] предшества представената по-долу песимистична теория и това е израз на моя оптимизъм, който е далече от реалната ситуация на нашата малка сива планета. Да сива, не синя, но това е друга тема. Ако 10-те най-развити във военно отношение държави не изравнят до 20 години бюджетите за армиите си и за космическите си програми, то възможностите пред човечеството ще са много малко. Сега NASA получава по около 16 млрд. $ на година, а Пентагона получава над 600 млрд. $ годишно. На този фон рано или късно на всички ще е ясно едно – крехката земна кора едва ли ще издържи тежестта на военния ботуш. Лошото е, че ние хората първо натискаме копчето и после мислим, но дали ще имаме втори шанс. Ето и другата гледна точка.

mgs-mars-1997

За бъдещето – песимистична теория!

„Боговете ви са храна за ума на слабите. Аз нямам нужда от тях“.

Авитохал!

Пилотираната мисия до Марс беше поредният опит за сплотяване на разединеното човечество през 20-те години на XXI век. Притиснати от икономически, екологични и социални кризи, хората все по-често прибягваха до сила при ходовете си в малките и големите геополитически игри. Започна нова мащабна надпревара в превъоръжаването. Затова когато САЩ, Русия, Китай, Индия, Япония и ЕС си подадоха ръце, за да пратят пилотирана експедиция до Червената планета – всички интелигентни хора посадиха в душата си семето на надеждата, че не всичко е загубено, че космосът може да ни даде нов импулс. „Арго“ излетя на 13 ноември 2022 година при голямо всеобщо въодушевление. Сега, когато пиша тези редове, седнал сам в опустялата зала на космическия център Хюстън, се чудя наистина ли наивността може да заслепи до такава степен един рационален ум.

Не мога да ги лъжа повече. Дугъл е мъртва, Корольова е със строшена ръка – трябва да се мобилизират напълно, за да оцелеят. Поне се радвам, че гласовете за автономна животоподдържаща система, въпреки високата цена, надделяха. Естествено, ние американците мрънкахме, че е много скъпо и няма смисъл, след като мисията е снабдена със совалка за връщане, но сега се радвам, че там горе си имат всичко – въздух, вода и храна в неограничени количества. За миг ме изби на религиозно-мръснишки мисли. Нищо чудно четирите двойки горе да се превърнат в едни нови Адам и Ева или Ной и семейството му. Глупости, станцията не може да понесе повече от дванадесет човека, а и едва ли ще могат да я ремонтират дори след 10–15 години. Ще им кажа!

– „Арго“, тук Хюстън, „Арго“, тук Хюстън.

–  Хюстън, тук „Арго“, защо не пуснеш видеоканала. Какво става?

– Секунда, ще го включа. Така е по-добре.

– Защо центърът е празен, къде е Мат, Дмитрий, къде са всички?

– Медведев, събери екипа! Трябва да ви кажа нещо.

– Добре, секунда! Какво е станало, изглеждаш пребледнял и уморен?

– Ще изчакам. – Започнах нервно да потропвам с молива по бюрото. Някъде горе се чу трясък. Може би мародери, може би диво животно – не знам.

– Слушаме те. – В малката централна зала на станцията цареше пълно оживление.

– От колко време отсъствате?

– От 456 дни, защо?

– Трябва да ви кажа нещо! Не може да се върнете, не може и да разчитате повече на нас – сами сте. Пристъпът на паника ме превзе.

– Смайлс, какви ги говориш – къде е шефът, какво става. Гласът на капитан Медведев потъна като хартиена лодка в настъпилата суматоха. – Какво става по дяволите?

Вместо отговор координаторът на полетите откъсна един кичур от косата си и през истеричен смях каза.

– Стана ето това. Всички са мъртви или скоро ще са. Радиационният фон е десет пъти над нормата в Хюстън, във Вашингтон и Москва е над 150 пъти над нормата. Стана това, което не трябваше да става – стана ужасна грешка.

– Каква греша? За какво говориш?

– Ядрена катастрофа, всичко пропадна, някои казват, че е хакерска атака, други казват вътрешно противопоставяне или саботаж, трети… вече няма значение. Всички натиснаха копчето. Затова през последните дни се снимах в близък план, за да не виждате празната зала, а когато започнах да светя, изключих и камерата. Вече не мога да ви лъжа. Хюстън вече се разграбва от мародери, не че скоро и те няма да са мъртви. Всички ще са мъртви.

– Чакай, чакай – успокой се, помоли го командирът на космическата мисия.

– Не мога да се успокоя, нямам време. Слушайте, каквото и да решите – помнете! Космическа зима вече настъпва и на север от екватора никой няма да оцелее – така или иначе. Независимо дали решите да се връщате или да останете – помнете, шансовете ви са равни. Бразилия остана незасегната и … Чу се трясък, а после изстрели. Хюстън замлъкна завинаги.

– Хюстън! Хюстън! – Отчаяните позивни на „Арго“ обаче бяха посрещнати единствено от хаотичния галактически шум. Капитанът изключи приемника.

 ~~

В командната зала на „Арго“ цареше гробно мълчание. Командирът на мисията даде един час за обмисляне на всички. През това време Корольова си беше прерязала вените, не успяха да й помогнат и без това беше много слаба след инцидента. Всички членове на мисията гледаха в една точка – малката снимка на Земята над работното табло, която както и ръбът на бръснача, можеше да реши всичко. Опитът и подготовката обаче си казаха думата. Свикнали да работят под стрес и напрежение космонавтите рязко смениха настроението си, след като командирът на мисията откачи снимката и я постави с гръбчето нагоре върху бюрото си. Провериха запасите и техническото състояние на апаратурата и паралелно с това се пробваха да настроят далекообхватната антена на резервни честоти и да се свържат с други космически центрове. Не се получи нищо и командир Медведев взе думата:

– Трябва да решим, отсече безкомпромисно той, оставаме или тръгваме.

– Да гласуваме, каза Томас Харди!

Тук се изправи Чан Си и бавно заговори.

– Не виждам смисъл да се гласува. Имаме прекрасна възможност! – Той опъна една лента за обезопасяване и я посочи. Който застане от дясно може да остане, от ляво – може да тръгне.

След кратко обсъждане, без излишни спорове, всеки взе решение за себе си. Трите двойки от Индия, Китай и Европа решиха да пробват шансовете си в станцията, преценявайки, че могат да живеят за един доста дълъг период от време – приблизително 15-20 години. Командирът прие, че ще се върне на Земята и ще направи всичко по силите си, за да им съдейства в този срок, което поради липсата на информация не беше много сигурно. Овдовелият Харди също пожела да тръгне. Уговориха се, че в планетарна орбита, след шест месеца, ще се свържат със станцията, за да обменят информация. Шансът за успех на завръщането зависеше от успешното им скачване с Международната космическа станция, която също оставаше подозрително няма. Така или иначе комуникационна магистрала с нея не беше предвидена, защото поради редица съображения връзката до там се осъществяваше с посредничеството на космическия център.

~~

Командирски дневник (дата неизвестна): МКС беше изоставена. Осъществихме контакт с „Арго“. Условия за завръщане или съдействие от дистанция – никакви. Планирането на мисията по приводняване в басейна на Амазонка – успешно, но не съвсем…

Медведев и Харди кацнаха по средата на зеления океан – те частично се приземиха, частично се приводниха, но най-накрая, отскачайки от водната повърхност, спасителната капсула се забоде в средата на заблатен разлив на реката. Спасителните надуваеми възглавници се отвориха, след тях и люкът.

След три дена ги нападнаха някакви паразити, подобни на тении. Харди умря в края на първата седмица след кацането. Медведев оцеля благодарение на група горски ловци, които отлично знаеха как да се борят с малките ужасни тайни на голямата река. Те изчистиха тялото му, но космическият вълк почти ослепя, остана и частично парализиран. Въпреки това индианците го боготворяха. Те бяха примитивно племе на ловци и събирачи в разцвета на своята каменна ера. С годините той научи езика им, а с инвентара на капсулата и на костюма си им дари и стотици чудеса. Показа им как да отводняват и изпомпват водата от парцелите, да строят диги, да садят и култивират растения, да търсят руда и да я обработват, да строят големи постоянни постройки, да записват с рисунки и още стотици неща. Без него те нямаше да преживеят толкова безпроблемно тежките години след ядрения апокалипсис. Когато почина на преклонна възраст, каквато туземците никога не бяха достигали, те разтопиха злато и изработиха урна. В нея положиха праха му, а урната поставиха в астронавтския му шлем. Изтеглиха от водопадите огромен базалтов блок, полираха го, издигнаха пирамида, а на върха и построиха храм. Там, върху камъка положиха мощите на Барлан есо Бурхалан – Божественият гост от космоса. Срещу пирамидата издигнаха дворец, а на последната му тераса трон, на който да сяда достойният да гледа в очите на Бурхалан. Скоро от всички племена в района започнаха да търсят помощ от Децата на Бурхалан. Около храма и двореца се оформи площад, изникнаха къщи, около тях стена, пазар и ханище. Годините минаваха, след тях десетилетията и вековете. Пътищата плъзнаха от храма във всички посоки на света, но един ден стигнаха до пустошта – там където живееха другите – барберано, говорещите неразбираемо. Ордата им се спусна като лавина по пътя и стигна пред храма. Предводителят на барберите Авитохал започна да се изкачва по стълбището. На пътя му застана престарелият главен жрец, вдигна ръце и извика:

– Заклевам те! Върви си! Това място е свято! То е дом на Бога!

– Вождът не му отговори нищо, заби меча си в средата на гърдите му, а после небрежно го избърса в бялата тога на мъртвия старик.

Облеченият в кожи едър мъж влезе в храма, събори шлема и урната и изрева с цяло гърло.

– Вашите богове не съществуват! Те са храна за ума на слабите. Аз нямам нужда от тях.

Престарелият от вековете астронавтски шлем изхрущя под тежкия ботуш на огромния мъж и стана на прах.

„И все пак нямаме никакви фактически доказателства за съществуването на стара силно развита цивилизация. Подобна хипотеза е по-скоро добър инструмент на увеселителната индустрия, отколкото на науката.“

Професор доктор на историческите науки Силвестър Тойнлес.

Advertisements