99 килшета за книгата [виж и 100 клишета …]

canvasВечерната ми разходка протичаше скучно и може би това ме накара да се спра пред лъскавата витрина на една от големите книжарници (те са като магове – появяват се и изчезват навсякъде из центъра). Погледът ми започна да подскача по кориците на изложените книги, но ми трябваше по-малко от минута, за да започна да цъкам неодобрително наум. В главата ми се завъртя идея, от онези хаотичните, които се улавят много трудно. Нещо не е наред! Повторно разгледах книгите, този път бавно и обстойно, мисълта ми започна да добива форма. Неприятно е, че вместо отговор, изкристализира въпрос, който бутна първото домино в редичката.

Помпозните заглавия зад стъклото започнаха да ми се подиграват, за да заглушат питащото ми недоволство. Купи НИ! Петролът свършва, открий вътрешното си Аз, стани милионер, но първо научи за тайните общества, защото те взимат на прицел богаташите, овладей живота си … Лозунги, лозунги, лозунги, но не – въпросът стана съвършено ясен: кога книгата престана да бъде двигател на човешката еволюция и прогрес и се превърна в средство за социална и лична деградация, която насажда страхове, подсилва комплексите ни и ни бута по пустинния път на крайния индивидуализъм, обещавайки ни миража на щастието и богатството.

Зададох си и други въпроси: как Себастиян Брант, Еразъм Ротердамски и Франсоа Рабле са убедили навремето издателите си да отпечатат тях, а не доходните библии и индулгенции; защо българските издатели и днес предпочитат книгите им пред творбите на живите им събратя по перо; защо дори съвременното „чуждо” се продава по-добре от съвременното „родно”. „Много питаш – ще се сопне един от известните ни издатели, който в моята зоология на родния книгоиздателски бизнес заема мястото на лешояда – теоретизирай си там и ни остави да си продаваме книгите, ние си знаем работата”. После ще ми обърне гръб и ще заяви гръмко на всеослушание пред одобрителните погледи на хипопотама, бухала и жирафа – „българинът не чете, книгата ни е евтина, държавата е лоша”. Издателската колегията ще измучи, изкудкудяка, изджавка и после всичко ще продължи постарому.

Понеже аз нямам самочувствието на хищен животински вид, ще дам своите отговори пред претъпканата с неодушевени книги витрина. Книгоиздаването се появява и развива благодарение на обществените потребности, изразени от група предприемчиви личности, които са искали да се разграничат рязко от сухата теософия и църковна догматика на Средновековието. В противовес на масовото мнение, че книгата ще съществува вечно, трябва да се замислим върху факта, че в момента цялата книжовна индустрия се крепи единствено и само благодарение на Закона за авторското право. Противно на мнението „на една пойна птичка” четенето в интернет не е незаконно, а и ще става все по-законно. Новото поколение на т.нар. PC native (родени след масовото въвеждане на персоналните компютри и интернета), доколкото се интересува от българската класическа литература (все още задължителна в училищата), я ползва пълнотекстово на страниците на някои от литературните сайтове. Това стана причина за почти пълното отсъствие на книгоиздателски интерес към заглавия, които на времето са били златно перо в бюджета на издателствата. Ако направим историческа аналогия, ще видим, че преписвачите и оформителите на ръкописни книги съществуват паралелно с печатарите близо век (1450-1550), но те изчезват в Западна Европа след смъртта на последните велики кописти. Голяма промяна в системата на книгоразпространението, която вече се усеща в публикуването на постиженията в някои научни области, ще се почувства осезаемо, още когато компютърното поколение се превърне в доминантна част на обществото.

Неправилно е и съждението, че ежегодното увеличаване на броя на заглавията е белег за нарастващата мощ на книжовната индустрия. Погрешността на тази интерпретация отново може да се докаже с историческа съпоставка. Ръкописната книга, и на Запад, и на Изток, и дори у нас, е най-многобройна в количествено отношение непосредствено преди въвеждането на книгопечатането. Увеличаването се дължи на невъзможността на медиаторите да задоволят количествено с информацията комуникационните канали на обществата от нов тип, които, заради нуждите си,  започват да си набавят необходимите сведения по алтернативен начин. Това обаче са процеси, които трудно могат да бъдат представени достоверно пред човек, който е издал над 400 книги през живота си.

Витрините на книжарниците могат да ни разкажат и още нещо. Макар, че държи повече на финансовите резултати, издателят все пак не е лишен от чувството за престиж и мисия. Това е причината някои автори от Ренесанса и Просвещението да са в пъти по-издавани от по-голямата част от българските автори на философска, историческа и художествена литература. Но и тук се натъкваме на парадокс. Най-често бял свят виждат книги, които са препечатвани по няколко пъти преди 10 ноември 1989 г. в огромни тиражи. Няма да изброявам имена и заглавия, но който се интересува ще му кажа, че в най-общия случай старите преводи се пускат с ново оформление, но без допълнителен преглед и редакция на текста. Читателят, който също вече е капиталист, следва простата икономическа логик на рентабилността – след като се е убедил, че съдържанието не се различават значително, купува за лев-два социалистическото издание. Съвременният издател, чиято книга залежава по книжарниците с цена от 15-25 лева, отсича сърдито – българинът не чете! Същевременно, заради по-голямата си смислова и изразна сложност, значителна част от текстовете на западноевропейския ренесанс и просвещение не са преведени на български. Именно това са книгите, за които интелигентния роден читател постоянно се ослушва, но тяхното изнамиране, превеждане и редактиране изисква интелектуален и финансов ресурс, който не винаги е в изобилие в средите на родното книгоиздаване. Важен обаче е фактът, че трябва да се учим да правим разлика между човек, който не чете и човек, който не чете нови издания на стари книги.

Приложно-практическата тематика на по-голямата част от книгите на пазара обяснява и липсата на български автори по витрините. Ние сме мнителни хора. Къщата ни може да гори, но щом за това ни е предупредил съседа, то най-вероятно ни подвежда с користна цел. Друго си е Кюлсаки – човекът е милиардер, а и са го превели на Ен на брой езика. Забавното в случая е, че финансовите мошеници на Запада и мутрите на Изтока са еднакво реален финансов стимул за книгоиздателите. Сега очаквам с нетърпение книгата на Венета Райкова за Боби Цанков, която ще се продава много по-добре от евентуална книга на светската репортерка – „Аз – успехът на една жена”. В този смисъл българският издател много прилича на родния политик – той просто яхва и обяздва до край възникналата обществена тенденция и по-скоро би мечтал за книга на Ивана, отколкото да се огледа за някой талантлив интелектуалец. Борци, тъмни далавери, сложни юридически казуси, чалга, исторически книги, натъпкани със съмнителни факти и т.н. и т.н. Е, питам аз, има ли какво да се чете? Не – отговаря ми витрината!

П.П. Тъжно е, че единственото хубаво нещо, което издателите казват за собствения си бизнес, се отнася за първите демократични години, когато те се бореха със създавания десетилетия книжовен дефицит. Лошото, че духовния дефицит няма физическо изражение и не може да се опише с числа, той просто се намъква постепенно сред нас с обещания за просперитет и светло бъдеще.

Advertisements