към предходната галава

След като не бях пускал дълго време части от приключенията на капитана Панов, сега по празниците ще публикувам всички части на четвърта глава, в която фабулата набира още повече сила, а броят на протагонистите нараства преди финалния сблъсък. Обещавам и малко екшан, ама не по американски 🙂 За по лесно обединих и повечето от предходните глави и часто: към първа глава

Каквото и да се пробвах да направя, всичките ми мисли се въртяха около една фраза, която натрапчиво се повтаряше в главата ми – „провалих се, провалих се …“. Толкова пъти съм се мисли за печен, непоклатим, безпогрешен и толкова пъти съм се провалял. Ето и сега след години скитане пропилях толкова много възможности да бъда себе си. Да, свободата е едно от най-абстрактните и относителни понятия, а да се бориш за свобода, то това означава да се превърнеш в роб на една глупава идея или още по-лошо да победиш и да превърнеш някой друг в роб. Каква прекрасна възможност. „Провалих се…“ така и не успях да изхвърля от главата си този факт докато преминавахме през красивата алена атмосфера на бившият преден граничен пост на човешката цивилизация – планетата Сосюрм 31. Сега този свят беше част от линията на буферния протекторат – демилитаризирана зона между Лигата и Съюза, в която планетите от двете страни на границата гъмжаха от всевъзможна измет и агенти. Винаги съм идвал в зоната като пират, а сега – не можех да го произнеса даже в главата си – като доброволец във въоръжените сили на Kонфедерацията и, най-вероятно, като агент и то на гущерите. Всичко, към което толкова съм се стремил – свобода, независимост и добър живот – всичко се спука като сапунен мехур. Кой пък тук си спомня за сапуна – спука се като пълна бирена кутийка, паднала от бара.

Транспортният кораб бавно се спускаше над централния пазар в столицата на Сомюр – Стангава. Претъпкано, шумно, мръсно и много опасно място, което силно се раминаваше с кичозното понятие „демилитаризирана зона“ – истински рай за всякакъв вид дейности, които никой не искаш да забележи.

–          Ние няма да кацаме, провикна се сержантът. – Имаш 24 стандартни земни часа, за да приемеш назначението. После ще бъдеш третиран като дезертьор.

–          Майната ти, отговорих му по инерция, активирах антигравитационния лъч и скочих през борда.

–          Пази се Панов, ще ми липсваш, подвикна сержанта и даде знак на пилот. Деснатната машина бавно пое към алените облаци, разстлали се в пъстрата атмосфера на планетата.

Краткият полет надолу ме отведе до безистен пълен със смръзлита. Съществата се разбягаха по ъглите и сергиите, но после бавно започнаха да се скупчват около мен. Смръзлитата не бяха силни и агресивни, но човек никога не трябваше да ги подценява, особено когато бяха много и носеха облединяващите си тояжки. Вдигнах нагоре ръце и високо казах.

–          Омитам се! Омитам се, незабавно!

Най-близкият изход от безистена веднага се освободи и аз безпрепятствено изскочих на улицата. Шумът ме блъсна между очите, започнаха да усещам и непоносимия букет от всевъзможни аромати – нюанси и видове на гнилото и нечистото. Въпреки тълпата открих мястото бързо, но после с часове седях и гледах табелата, осъзнавайки колко сериозни са нещата. Над една от най-големите сгради в наемническия Базурбан хан се мъдреше огромна табела на кирилица – „Конфедеративен мобилизационен център“. Край с игричките и криеницата! Отдавна забелязах, че ме наблюдават, но въпреки това никога няма да забравя колко хладно беше чукчето на звънеца.

към първа глава

Advertisements