1(202)

Количката с подвижната дюнерджийница стоеше някак неестествено в подножието на голямата пясъчна дюна. Въпреки сериозната си дезориентираност Смерч не се поколеба и се отправи стремително към нея.

–         Е добре, каза той троснато – къде е уловката!?

Продавачът оправи безупречно бялата си престилка. Опъна се театрално като гвардеец, но някак вяло отговори.

–         Няма никаква уловка, с билетите за театър и опера не се получи и сега пробвам в сферата на бързите закуски. Един дюнер?

–         Не, дай ми една вода, жаден съм.

–         Съжалявам! Предлагаме само солен айран и сладък сок от боровинки!

Смерч изпусна тежко въздух, облиза напуканите си устни и едвам продума:

–         Е, така или иначе не си реален! Един айран, ако може без сол.

В този момент малък пустинен гущер премина по дюната и скочи върху количката. С рязък жест дюнерджията замахна с лопатката за обръщане на яйца и отряза главата на влечугото. Едра капка кръв падна върху бялата риза на Смерч и се разля като мастило във вода.

–         Айранът е само със сол. Готов е вече! Искате ли?

–         Добре, предаде се Смерч, искаш да си играем…, значи…

–         Вижте, аз съм на работа, проявете малко уважение, моля.

–         Да, добре – един айран със сол, моля.

Безупречно белият ръкав се протегна напред с елегантна стъклена чаша, пълна с ледена течност. После се отдръпна рязко. Усмивката от лицето на дюнерджията беше изчезнала.

–         Не приемам кеш! Само дебитни карти!

–         Моля!

–         Не приемам кеш, не познавам тази банкнота, никога нямам дребни, има много ментета, а и е трудно за осчетоводяване.

–         Ама, аз нямам карта, безсилно отпусна раменете си Смерч. Изгубих я при преминаването.

–         Какво преминаване?

–         Ааа, никакво…

–         Вижте, имам работа. Вземете айрана, като за първи клиент за деня.

–         Първи клиент за деня?! Ти сигурно се шегуваш. Къде сме, кой си ти?

–         Ееееей, не ти дължа никакви обяснения. Дюнерджията продължи да лъска и без това безупречните плотове и паници, които хвърляха слънчеви зайчета по стръмните склонове на пясъчните хълмове.

–         Съжалявам, каза искрено Смерч? Помогни ми, преди малко се събудих насред пясъците, не си спомням почти нищо, на главата ми има безумна шапка с надпис „Смерч“, а първото, което срещам на пътя си е самотна количка за дюнери посред пясъците?

–         Е и, какъв ти е проблемът.

–         Амии, странно е.

–         Е, и на мен ми е странно, че си стигнал дотук без камила и без багаж, само с този малоумен черен дипломатически куфар и това пушкало, нооо…, не те питам?

–         Аз, какво да правя, не знам?

Младият мургав мъж го погледна изпод вежди. Страникът май наистина се нуждаеше от помощ.

–         Имаш три възможности.Да тръгнеш сам и да умреш след ден и половина, да тръгнеш право на изток и след четири дюни да намериш брат ми, който продава там сладолед и вода. Имаме джип и когато си продадем стоката, ще те откараме до Тамраннасет, а после ще се изясним за заплащането. Можеш да изчакаш и туарегите, но ако нямаш с какво да им платиш превоза, най-вероятно ще те продадат на пазара за бъбреци. А ето ги и тях! Младият мъж усили огъня на дюнера и започна бързо да кълца лук. Смерч хвана главата си с длани и седна на пясъка. По склона пред очите му бавно започнаха да се спускат мъже на камили, увити със сини тюрбани и дълги нашарени пушки.

Издателят Кормарин изпусна синкав дим от пурата си, изключи с дебелия си показалец дистанционната камера за подпространствено наблюдение и се обърна към редактора.

– Трюзе, ти си гениален! Свържи го телепатично с автора. Мисля, че ако мозъкът му не изгърми като на предният писател – поздравление – ще стане истински бестселър. Виждам вече и корицата с кърваво червени букви – „Смерч“.

Advertisements