Три глави, с три усти, ала стомаси три, мислят вместо тях.

Храчката се събуди и бавно се раздвижи. Ярките слънчеви лъчи плахо проникваха в лепкавия мрак на бърлогата. Тя полежа още малко, но изтръпналите й крайници упорито я сръчкаха да се надигне и изпълзи на припек. Без да обръща внимание на разпилените кости и остатъците от доспехи, люспестото тяло на ламята се понесе право към изхода на пещерата. Навън мушиците истерично жужаха над мокрите мочурливи поляни. Дъхавите треви разстилаха тежкия си аромат над плитките блата, заобикалящи възвишението Лешо гнездо. Дори жабите се бяха опили от жегата и билките и само от час на час по някой самец вяло продухваше гърлените си мехури.

         Какъв хубав ден, драги мои – каза Храчката и се изтегна. Ламята се зави на кравай на огромния объл камък под вековния бряст, опъна трите си дълги шии и тежко въздъхна… В стомаха и започна да се надига буря.

         Е недейте да се карате, аз смятам, че всичко е наред. – Чудовището надигна трите си шии и все едно се ослуша.

         Аххммм, ще се печем ли днес на спокойствие или някой глупец пак ще реши да ни убива. Тя бавно опипа с малката си предна лапа дълбокия белег на корема й. „Да за малко да те намушка Слюнка“. Раната бързо зарастваше под слоевете ламя лига, която жежко прогаряше ръбовете на прореза и пропъждаше мухите и червеите. При досега с разкъсаното място посестримите се сетиха едновременно за юнака, който им нанесе удара. Сабята му беше тънка и остра, но щитът му, направен от дърво и кожа, изгоря като съчка от мощната огнена струя. Не беше и вкусен, болнав нещо им се видя, и жилав.

         Ех, ех, ех. Не говорете една през друга. Да, да! Ако сме вярвали някога, че Земята ще стане толкова малка. Храчката въздъхна тежко и погледна над дърветата на изток където в далечината се виждаха кривите кули на калето. Само на ден път с кон, близо или далеч – това няма значение, защото напоследък гостите зачестиха. Защо? Е как защо! Дъщерята на човешкия княз стана мома, хубава и красива, с румени бузи, напращели гърди, яки бедра и кръшна снага. Баща й реши да я жени, но само за онзи, който избави земите му от злото.

         От злото милички, а не сме изяли нито една овца от дните на неговия баща, стария княз.

Ламярта се замисли за старите дни, когато живееше в долината сама, а стадата й достигаха до 3000 глави. После дойдоха те – малки и слаби, но много. Много упорити, много нахални, много злобни, много на брой и на чет. Отнеха й всичко, земята, добитъка, златото. А после, после решиха, че трябва да вземат и душата й, но бавно и полека я обрекоха на самота.

         Не се вълнувайте милички, не се вълнувайте, стари сме вече за такива неща. Знам, и аз си го мисля и вие знаете, че си го мисля, но ни мина времето. Даже не знам дали мога да се понеса по-нависоко във въздуха, та камо ли да изгоря замъка. – Ламята вдигна най-близкия здрав шлем, потопи го в гранитния кратер и жадно отпи веднъж със затворени очи. Достатъчно тихо беше, за да чуе конските копита в далечината.

         Е любезни, а може би е добре да дойда и аз при вас, или не – жребият ще реши. Трима, добре е, на един – не е честно, но какво пък в наши дни е честно. Тя надигна мощната си снага, а сянката на дългите и шии се извиси по склона на хълма. Над тях застрашително се люлееше над двете осакатени шии, увенчана с костен гребен, една единствена глава. Зърна тримата конника между дърветата, въздъхна за пореден път и разпери крила.

         Дотук с приказката за юнака и триглавата ламя! И баснописецът, който водеше със себе си рицарят Вротлимир също беше жилав… и глупав. – стомахът й отново шумно закъркори в брурята на диалога – Да Плюнка знам, че тази ни е последната глава, Добре Слюнка – ясно ми е, че ще умрем от глад, ако отрежат и нея. Ще се пазяяяя.

Храчката се спусна по стръмния скат, уморена от дългите дни. Тя почувства как вятърът разпилява сълзите в очите й. Беше твърдо решена, че този път няма да заговори и гости момците, както повеляваха традициите на нейния род. Днес те щяха да са гощавката.

Advertisements