Изображениекъм предходната част [натисни тук]

~~~~

Сребристите кули на форт Штрок се издигаха насред хаоса от криви къщи и улици, които пълзяха без ред по склоновете на пясъчния хълм. Автоматичните оръдия отдавна бяха отпуснали безпомощно дулата си, задръстени с фин пустинен пясък. Контролната полоса между укрепленията и първите постройки беше изпълнена с хиляди същества, които отчаяно се опитваха да се преборят с шума и безпорядъка, за да продадат стоките си. Тук можеше да се намери всичко, без тази дума наистина да значеше нещо в сравнение с изложеното по земята, чергите и импровизираните сергии. Местен жител дзиф продаваше плетени кошове от ветрогон, до него збарийски пират демонстрираше метателни и хладни оръжия за палубен бой,  без да обръща внимание на няколко щръкли, които разкостваха атмосферен двигател, за да си направят от уплътненията празнични гривни и бижута. В хаоса никой не забеляза как ботушите на един едър андрон бавно оставиха две следи в прахоляка, докато нападателите му го издърпваха в близкия кошер.

–          Нали ти казах да не го убиваш!

–          Ми аз само го ударих бе! Диша!

–          Прерови му джобовете и виж какво ще излезе.

Двете закачулени фигури бързо се заеха с отпуснатото тяло. Докато единият завързваше чевръсто ръцете и краката, другият ровеше по джобовете. Той хвърляше на страна всичко, което му попадне пред очите, без да се интересува от вещите на жертвата си. Най-после успя да намери около китката на мъжа дебела кожена каишка, на която висеше идентификационен чип. Той извади под плаща си четец и го активира.

–          Този е от нашите. 18-ми Новобалкански десантен. Какво прави чак тук?

–          Виж му татуировките, не са на кирилица. Нещо ми мирише тука на…

–          Ъъъаа…

–          Събужда се! Чакай бе…, е защо го удари пак бе.

–          Аммиии…

–          Ма нали трябва да го разпитаме.

–          Ама нали ни казаха първо да го отведем в хангара.

–          Е то до залез само ще го бухаш по главата ли. Запуши му устата и не го бий повече.

–          Добре бе Чопе, нещо не разбирам …

–          Абе ти тъп ли си, не ме наричай по име повече.

–          Е то това нали ти е прякор!?!

–          Уффф, какво пак не разбираш?

–          Ами ние нали сме много далеко от нашите територии, защо трябва да бием и отвличаме всеки човек, стигнал дотук.

–          Ами точно защото ние сме тук и никой не би трябвало да иска да дойде ни търси, освен ако не е човек.

–          Е добре де, но нали сме тук, за да ни намерят.

–          Не, тук сме, ако ни намерят да си помислят, че са намерили него, а да намерят само нас. Мръква се, мятай го на рамо и да тръгваме към базата.

~~~~

От другата страна на форт Штрок, там където склоновете на хълма се спускаха в каньона Пастрак и слънчевите криви улици на града пропадаха в сенчестите скалните ниши и хилядите пещери, лежеше кварталът на антикварите и иманярите. Безразсъдни шайки от мародери, наемници, пирати, пишман археолози ежедневно пресичаха границата на познатото, за да напуснат ръкава и да се гмурнат в отчаяно търсене на артефакти в Пустошта, там където нямаше правила, закони и норми. Те мъкнеха всевъзможни неща, по-голямата част пълен боклук, но имаше и много артефакти, за чието предназначение никой нищо не знаеше. Членовете на цеха на антикварите даваха добри пари за тях, а техните агенти от своя страна оръсваха джобовете на колекционерите по-цивилизованите части на галактиката. На територията на лигата живееха цяла армия от заможни аристократи, чието хоби на просветени аматьори бе да търсят старите тайни и загадки на боговете и изчезналите цивилизации. Интересно, не – скъпо хоби, добър, не – доходоносен бизнес и то не по светлите булеварди на имперските градове на Лигата, а тук в забравените крайгранични укрепления като Штрок, които формираха рехава отбранителна линия отделяща познатото от непознатото – там където много рядко някой се осмеляваше да стъпи.

Бизнесът тук изискваше редица качества!

към предходната част [натисни тук]

Advertisements