Невъзможни светове

Всеки, който е мечтал за доброто на хората, се е сблъсквал с тяхната злоба

Гай Тренций Сидон – римски политик

Да се вкопчиш в едно единствено решение на проблема – това е най-големият проблем

Махмуд Али ал Халафез – арабски философ

Инженер Ян Моленар стисна още по-здраво папката и се засили към изхода. „Вярно е, вярно е, вярно“, повтаряше си той до безкрай и почти тичаше надолу по прогнилите дървени стъпала.  Прескочи купищата боклуци в антрето на библиотеката и с шут отвори входната врата. Звуковите вибрации на улицата се блъснаха в лицето му и той притисна още по-силно антифоните към ушите си. „Проклети мелници“, изруга той на глас, без да може да чуе и звук от казаното. Постоянно имаше чувството, че го следят и затова започна да се оглежда наляво и надясно по булеварда. Тъжните напукани фасади, по които се стичаше ръжда и мръсотия, се оглеждаха мълчаливо една друга, тротоарите и пътното платно пустееха. На левия ъгъл на близкото кръстовище бавно догаряха жалките останки на бричка за мляко. Инженерът реши да пресича квартала на малки разстояния, затова се запъти към димящия фургон. От там той възнамеряваше да се плъзне по кривите теснини зад централните сгради. Скоро щеше да стане обяд и хората щяха да почнат да се оглеждат за продоволствения дилижанс или за мобилната разменна станция. Инженерът не искаше да привлича вниманието върху себе си, дори не искаше да го виждат. Той се притаи зад млековоза, изтегли от ръкава си телескопичната си електрошокова палка и се шмугна в сумрака между сградите. Идеята не беше толкова добра. Тук почти нямаше светлина, а имаше достатъчно много възможности да се спънеш в нещо или да се разпориш на множеството стърчащи железа, арматури и лайсни, които приятелски протягаха ръждивите си крайници към всеки минувач. Ян затвори очи за секунда, представи си зелените ливади от филмите на дядо си и се шмугна в полумрака. Електро-импулсният морзов информационен бюлетин го накара малко да се поотпусне. Слабият електрически ток боцкаше нежно кожата по врата му – титититиии: „…все още не е потвърдено, че нападението е извършено от Зелените, но според правителствен източник, пожелал анонимност, само те са способни да организират подобна мащабна диверсия на три ветрогенераторни парка едновременно. Оплакванията на гражданите от неравноправие и корупция на минималните хранителни запаси са неоснователни, заяви министърът на належащите продоволствия Роналд Верлинден. Право на гражданите е да търгуват с купоните за храна, защото са тяхна собственост, допълни минис…“. Персоналната му морзова линия заглуши информационното предаване. „Ян, къде си? Аз съм Куне. Не трябва да се връщаш в работата, нещата се разсмърдяха, ще се видим довечера на нашето място“. Връзката прекъсна така рязко, както и започна.

На другият край на Амстердам Тони Замора изхвърли с елегантен жест цигарата си в пресъхналия воден канал, погледна още веднъж снимката. „Лесна работа“ и после я скъса на стотици парчета. Утре щеше отново да е при семейството си.

Инженерът прекоси складовете на Миденмеер и се насочи към доковете на пристанището. След отдръпването на морето те пустееха и приютяваха най-голямата измет на полиса. Той искаше да премине през откритата площ между крайните квартали и кейовете възможно най-бързо, но още щом стъпи на широкия плац, забеляза на сто метра отляво група мърляви хлапета. Те не носеха предпазни наушници и играеха на зарове направо върху бетонните плочи. Ян направи грешка, че задържа погледа си върху групичката малки бездомници, които го забелязаха и насочиха вниманието си изцяло към възрастния мъж. Той започна да чете по устните на малкото къдраво момиченце в центъра на групата, което докато говореше, повдигна полата си, за да извади оттам дълъг автоматичен безбарутен тапишник.

–          Какво гледаш бе дедик, ей сега ще те свитна и после ше те изкльопаме.

–          Да ше те ръфаме суров, хахахахах – процеди през изгнилите си зъбки със смях малкото й сополиво приятелче.

Югендзергери! Възрастният мъж заотстъпва назад. Бездомните деца на кризата, бълвани като личинки от копторите на Амстердам. Те често се събираха на групи и нападаха минувачи. Медиите съобщаваха за изчезнали скитници и самотници, но канибализмът на малките дрипльовци беше поредната публична тайна, с която никой не искаше да се занимава. По-голямата част от тези деца не носеха предпазни наушници, поради което страдаха от различни по вид и сила нервни разстройства. Те често боледуваха от вибрационни мозъчни сътресения и звукови халюцинации, водещи до агресия и автоагресия. За тях беше обичайна практика да се самонараняват умишлено и помежду си и това им придаваше наистина зловещ вид. Оставени без медицински грижи и възпитание югендзергерите измираха като мухи – никой на улицата не надживяваше 13-15 години, за да стане достатъчно опасен в очите на обществото зад стената. А ако някой намереше начин да се предпази от звуковото замърсяване, недохранването, липсата на вода, туберкулозата, хепатита и дизентерията то неизменно издъхваше с тръба в главата или нож в гърба. Никой не водеше статистика за броя и смъртните случаи при младите битници, все пак правителството отдавна се беше отказало да упражнява контрол върху покрайнините на града, които служеха по-скоро за буферна зона между спокойните квартали и първите редове на гигантските ветрогенераторни мелници, захранващи Цитаделата и Биненстад – градът на агонизиращата средна класа.

Ходейки гърбешком Ян извади револвера си и без изобщо да мисли стреля три пъти по групата. Малките мърлячи се разбягаха, но тяхната лидерка прие стрелбата по съвсем друг начин. Момиченцето побесня, извади езика от разранената си уста и започна да крещи и да плюе. Загубила напълно разсъдъка си тя замери възрастния мъж с огнестрелното си оръжие и с голи ръце се втурна към него. Кръвясалите очи и острите черни нокти недвусмислено показваха намеренията й – тя наистина искаше да го ръфа. Ян трудно запази самообладание при тази гледка, но въпреки, че си повтаряше наум „Тя е просто едно животно“ успя да й пръсне главата едва от третия изстрел. Той презареди и хукна към доковете. Скоро мародерите щяха да дойдат, за да проверят кой по какво е стрелял, а те съвсем не си играеха по детски. Прекоси празното пространство точно в момента, в който между мародерите и малките изверги се завърза истинска битка с пушкала, камъни, факли и огнени бомби. Инженерът навлезе сред отдавна ограбените контейнери, зеещи с пустите си мухливи търбуси по доковете и се запъти към пресушеното пристанище. Под краката му хрупаха стърготини от проядените им стени, а звукът проникваше през подметките на тежките му ботуши. Оставаше му да прекоси отдавна пресъхналият канал на пристанището, за да достигне бившия ветроходен транспортьор „Лауреана“, чиито огромен дървен корпус лежеше безпомощно килнат на една страна в пясъка на пресъхналата марина. Ветрогенраторите отдавна бяха нарушили нормалния ход на въздушните течения и знойният сахарски климат преди десетилетия прегази и изсуши Средиземно море, за да докара със себе си тълпи млади емигранти, които се промъкваха между езерата и водните ями на бившата цивилизационна морска граница на Европа. Дори проклетите англичани трябваше да се примирят с факта, че от най-големия остров в Европа се превърнаха в един от многото полуострови. Но най-важното – това, което правеше страната му богата – морето, то се отдръпна и ги изостави на произвола на собствената им мизерия – без колониални стоки, без ресурси, без храна. И всичко това заради проклетите вятърни електрогенератори. Но сега за пръв път той имаше шанс да промени нещата.

Хубавите лъскави обувки на Замора подритнаха малката къдрава главица. „Деветмилиметров“, помисли си той, докато небрежно си палеше поредната елегантна бяла цигара.

-Ян, най-после помислих, че вече са те открили. Всичко пропадна, в работата те търсиха от Звеното за обществено здраве. Взеха всичките ти чертежи и перфозаписки. Шефът се разсмърдя и каза, че си уволнен. Мисля, че е време да се откажеш. Черното злато е просто една легенда. – Куне искаше да продължи с тирадата си, но Ян го прекъсна.

– Демонстрация ще има. Сълзата на Гонзак си беше чиста измама, но това е истинско – ще имаме свят без вибрационно замърсяване, свят в който вятърът гали лицата ни, а дъждът гъделичка кожата ни.

-Ян, никой няма да ти позволи…

– Виж това, отговори му Ян, без дори да го слуша. – Той разтвори папката вътре лежаха безразборно нахвърляни чертежи и записки. С треперещи ръце инженерът започна да ги разгръща върху стар сандък. – Открили са го преди толкова столетия, защо сме били слепи?  Той вдигна един измърлян лист и зачете. – „Те го събираха от морските брегове с черпаци и го тъпчеха в кози мехове. Гореше по-силно от всичко и затова го използваха за лампите и печките си, а за ковачите черното злато беше незаменим помощник“ – Виждаш, това е написал Евлия Челеби при посещението си в Баку, Азербайджан още през XVII век. Това е ползвал и Тесла за прочутия си двигател преди да изчезне…

– Преди да изчезне – прекъсна го Куне – преди да изчезне. – Ян срещата ти с конклава на цеховете е утре, а имаш само една бездушна машина и една легенда за горивото, което може би ще я задвижи. Така ли ще спасиш света? Дори няма да те изслушат, а да не говорим, че това, което ще им кажеш изобщо няма да се хареса на изродите в Royal Dutch Wind.

– Ти не разбираш, та нали те ще поемат бизнеса. Даваме им проекта, те ни финансират, откриваме горивото и край със слуховите протектори, бръмченето и безводието. КРАЙ!

– Ян ти си отчайващ идеалист, но аз имам семейство. Бях дотук! Не е зле да си помислиш дали утре да отидеш в Цитаделата. Инспекторатът вече те търси. Защо си им, за да спасиш света!? Бъди разумен!

– Не мога да искам от теб повече приятелю. Прибирай се при семейството си и дано утрешните дни бъдат по-добри за тях. Инженерът се обърна към чертежите и се загледа в тях с пламнал поглед. Куне напусна бавно кораба и още докато ходеше по пясъчното дъно на пристанището чу два изстрела откъм трюма на кораба. Спря се за миг. После чу трети. Обърна се и се затича без да поглежда повече назад.

Тони Замора изплува от сутрешния прахоляк, стелещ се из преките на площад Дам. Той зави покрай двореца и застана пред гилдията на ветроенергетиците. Приближи се бавно към фасадата и вдигна слушалката на тръбофона.

–          Замора, каза той бавно. – Чакат обаждането ми! От отсрещната страна на тръбата се чу сух мъжки глас.

–          Да?

–          Срещата се отлага г-н председател. Завинаги! Очаквам вашите благодарности.

Замора остави бавно слушалката, запали една от белите си цигари, за да изчезне в сенките на мърляви град така както се беше появил.

Подобни разкази: [натисни тук];[натисни тук]

Advertisements