август 2013


към предходната част [натисни тук]

Бизнесът тук изискваше редица качества!

–          Ти си изпечен мошеник! Дори за човек! – Каза гнойтарът и четирите му ноздри започнаха рязко да се затварят и отварят.

–          Да! Но също така мога да бъда откровен с хората, които ми носят добри печалби. – Каза му хуманоидът, плътно загърнат в дебел вълнен плащ с широка качулка.

–          Дори за всичко, което изтъкна като предимство – ми звучи скъпо, а най-вече ми звучи опасно и доста съмнително като краен резултат.

–          Добре – това е чудесно, та нали това е най-голямото предимство на идеята. Всички обясняват, че никой не се е върнал от Предела и затова никой не го е прекосявал. Пустошта ни чака девствена и неопетнена. Аз проучих нещата доста задълбочено, последният кораб изчезнал в това направление е на легендарния, защото записи за него не намерих, капитан Сипаян де Сьорсика, който е решил да картира зоната. Това е приблизително преди повече от един универсален галактически век.

–          Хъммм.

–          Освен това не е нужно да идваш. Ще пратиш някой от доверените си наемници и той ще…

–          И той ще се спъне, ще си удари главата в рампата, а после ти ще обереш ценностите, за да ми оставиш трохите. – Гнойтарът започна да променя цветовете си и да пръска лимфа. – Ще си помисля дали да финансирам експедицията, но ако това стане, аз ще дойда и ще те държа под око.

–          Помисли, богатството ни чака там, а ти не можеш да го оставиш да си седи просто така…

–          Не мога, но не мога да се отърва и от мисълта, че все още не си осъзнал колко опасен и неприятен мога да бъда. – Той повлече туловището си към изхода, но на излизане се обърна и изстреля – Утре ще се видим.

„Знам“ изрече си наум човекът.

към предходната част [натисни тук]

Advertisements

Изображение

Вивендо Чантерлини е добър другар, ха ха хар. Споделените чувства определено не могат да…, жаден съм, кобалтоориниране. Уффф. Мдаа шишето е празно. Отметнах мокрия чаршаф и с неуверени стъпки тръгнах към банята. Каква неприятна нощ! Топло, препих, а и на всичкото отгоре тези щури мисли и несвързани идеи, които се прокрадваха в полубудното ми съзнание. Понякога прекалено много мисля преди да заспя, а по-неприятното е, че по някога се унасям, но мислите ми продължават да работят сравнително отчетливо. Постепенно губя контрол над някои от тях, те се смесват с други и се получава истински калейдоскоп от реални и полуреални сцени. Точно това си мислех когато с пълна сила ритнах с палец касата на врата.

–         Оххх, мамицата му …

–         Ами светни де, ше се утепеш.

–         Оф да – изведнъж замръзнах- та аз живея сам – изрекох полугласно.

–         Че аз да съм казал, че живея ту, просто наминах, за да те предупредя.

Не знам точно колко време е изминало между момента, в който пуснах лампата и момента, в който той ми изтръгна празното пластмасово шише и ме удари с него по главата.

–         Не сънуваш, аз съм съвсем истински.

Съвсем истински едва ли се вписваше в определението за съществото, което седеше клекнало или по-скоро кацнало на ръба на тоалетната чиния. Малко, кльощаво, умалено човече с криви артритни ръце и крака, но главата, тази главааа….. Главата му изглеждаше малко по-голяма от моята и като изключим почти плешивото му теме тя беше увенчана отпред с доста красиво, но състарено арийско лице. Незнам колко време съм го зяпал, но когато се изправи и отново посегна с празното шише …

–         Хей чакай малко…

–         А събуди ли се най-после?

–    Не знам – помислих си, че ще се побъркам, приближих се бързо до чешмата, обърнах гръб на създанието, стиснах здраво очи и започнах да си плискам лицето. Това, на което се надяв…

–         Не мисля, че това ще ти помогне – каза заядливо Той.

Обърнах се с идеята, че съм наистина буден. Създанието изтри неразмерно голямата си длан в единствената си дреха – бял дълъг опърпан потник и каза.

–         Мисля, че след като ще работя за теб е възпитано поне да се запознаем.

Тогава извърших най-голямото си геройство в тази нелепа ситуация, която може би беше плод на разлагащия ми се мозък. Преглътнах едвам, едвам и бавно но ясно изрекох.

–         Кой си ти?

–         Е точно за това говорихме, де. Не ставай груб – човечето все още държеше ръката си вдигната – аз съм Вивендо Чантерлини е добър другар, ха ха кар – съществото започна да се върти около оста си и да потропва с крак в налудничав танц – ще бръкна във всяка шахта аз.

Ако не друго, си спомних за това особено име, което ми изникна из невиделица докато се въртях в леглото си.

–         Аз ли те повиках?

–         А ето, че рано или късно всички приемат, че ме има. Не, глупости аз сам дойдох, за да ти свърша една голяма услуга.

Вивендо се втренчи в мен и започна да гледа като невинно дете.

–         Услуга?!

–         Да, виж работата е там, че ще трябва да си купиш ново казанче. Защото инкасирахме големи загуби от твоя терминал. Знам, че е стар, но това е недопусти…

–         Терминал, загуби!?

–         Добре де ще почна от начало. Така е, толкова си невъзпитан, че дори и мен обърка. – Както се беше изправило с гръб към тоалетната чиня, която беше висока колкото него, съществото скочи на ръба и започна да пее с вдигната напред ръка. “Аз съм Вивендо Чантерлини трети и карам моите колети(пакети) напълнени с теннтралски клар намокрени и малко кални полепнали навсякъде от влага, не искам нийде да избягат, за това съм тук дошел сега, не вярвайте в мен деца, но с паричките от клара бомбони много ще докарам”. Вивендо изимитира фанфар с уста и се поклони дълбоко.

–         Виж – каза той – аз не съм луд, нито пък ти. Просто ние пацуланците сме ви малко странни, както между другото и вие на нас хората. Дойдох да те предупредя, но не лично просто синдиката ме застави, че ако не почнеш да си ползваш терминала по голяма нужда ще го запушат, а може и до инсценирането на теч да стигна.

Наистина не можех да повярвам, но поне се успокоих малко, ако това въобще беше възможно в тази ситуация.

–         Пацуланци, синдикат!? – въпросите и почудат продължаваха да ме нападат безпощадно.

–         Да! Виж, вие хората сте свикнали да вярвате, че нещата се случват от само себе си, но не е така. Ние пацуланците сме неделима част от вашето общество може би вече хиляда години. А от последното десетилетие дори и с официалното разрешение на комисията по Регулиране на социалното напрежение, създадена лично от президента Първанов, а сега управляван вещо от президента Плевналиев. Всъщност бюджетните липси, които все ги обвинявате, че прибират, буквално изтичат в нашата агенция, която е една от най-важните за страната. Дигат ти тока – майната му, дигат ти яденето и бензина – майната му, но истината е, че ако ти се спука канализацията, което ще стане неизбежно ако нас ни нямаше, може да стигнеш до идеята за бунт, неподчинение или самоубийство.

–         Чакай малко да не искаш да ми кажеш, че ти си…

–         Да, аз съм държавен служител или чиновник – наричай ме както ти е удобно, а ти си сгазил лука.

–         Наистина ли? – Много, ама наистина много се ядосах, защото си представих как държавата в лицето на това малко, но със сигурност неприятно създание, излиза от тоалетната ми чиния и контролира дориии….  – Веднага се махай оттук.

Тръгнах към него, но създанието скочи чевръсто вътре, потопи се до половината и започна да нарежда с плътен тон.

–         Не ме докосвай, амаде аз идвам за негово добро, а той ще ми налита. А искаш ли да ти извия врата – в очите му проблесна лудост и в този момент по интонацията на глас му осъзнах, че Вивендо не е толкова безобиден и беззащитен, колкото изглежда.

–         Добре-капитулирах аз- какво искаш от мен?

–         Е това вече е друго – беше учудващо колко бързо си смени настроението и отново стана весел.

–         Аз отговарям за този район, като вече може би си разбрал.  Ние събираме теннтралски клар, което ще рече смотана на топчета, мокра тоалетна хартия, която е особено важен ресурс за нас. Проблемът е в това, че ти нямаш казанче и заради това предпочиташ да ходиш по голяма нужда в работата си, в следствиена което не употребяваш клар тук – той посочи почти недокоснатото ми руло тоалетна хартия.

–         В района на работата ти действа друг пацулан, надуто копеле. Та той започна да се хвали, че изкарва повече клар, а моя добив падна. Синдиката направи проверка и разбра, че проблемът е именно в теб. Мен ме глобиха и ме пратиха да ти докладвам, че по Предписание на Централната комисия на градските канализации, проблемът ще се реши, ако си купиш ново казанче. В противен случай мен отново ще ме глобят, а теб ще притиснат да си направиш основен ремонт на банята. Чаткаш ли – 5000 – 10 000 лева.

–         Но нали все пак добивът не намалява – направо не можех да повярвам на това, което казах, та аз се оправдавах на нещо заради, което може би ще ми изпишат антидепресанти, само защото е чиновник.

–         Е – сви той рамене – нали знаеш, правила. Разкладка имало, норма имало, ако сме я карали така на къде щели да отидат нещата и т.н. – докато говореше пацуланат бавно започна да се просмуква в дупката на тоалетната чиния.

–         Чао и му мисли.

Незнам какво да си мисля, тормози ме ужасен запек. От три дена не съм посещавал тоалетна. А сега с натежал стомах отивам към битови потреби на улица “Черковна”, защото майка ми която минала да остави нещо у нас, ми се обади докато бях на работа и ми съобщи, че тоалетната ми е запушена.

Постапокалиптична миниатюра

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

–          Пак те питам! Защо го уби?

–          Пак ти отговарям! Защото пуши!

В безсилието си Мартин извърна глава настрана и започна отново да брои наум изпотрошените прозорци на разнебитеното железопътно депо. „Един, два, три…“ продължи, макар отлично да знаеше, че са седем. Вергиния се вбеси, правеше го за енти път днес, вчера…

–          Е, добре! Мисли си каквото искаш, но вярвам, че вътрешно в себе си си убеден в правотата ми.

–          В правотата ти!?! „Едно, две, три…“

Вергиния хвърли окървавения чук, направи няколко крачки, спря се и направо изригна, върна се и започна да крещи и да рита безжизненото тяло на Васил, но след като не откъсна погледа на Мартин от обрушената фасада, тя каза саркастично.

–          Отивам да ти преваря вода и да ти сготвя нещо, на газовия котлон. Ше драсна една клечка, добре е, че още ги има щото после ще ми ядеш гъза.

Мартин започна да хлипа, изтръгна нервно брачната си халка и я захвърли във високите треви, разплака се, а после зарида с цяло гърло.

–          Но той обеща, че ще си пали само от котлона и ще се научи да прави огън със стъкло и кремък.

–          Да, обеща, но оттогава изгори 47 клечки, а ние имаме още десет кибрита. Трябват ни минимум две на ден, за да оцелеем!  Учил си математика. Стига!

„Във всеки от нас се крие по едно истинско чудовище“

Терций Събин римски центурион от II в.

Подобни разкази [натисни тук]

Постапокалиптични фотографии [натисни тук]

Изображениекъм предходната част [натисни тук]

~~~~

Сребристите кули на форт Штрок се издигаха насред хаоса от криви къщи и улици, които пълзяха без ред по склоновете на пясъчния хълм. Автоматичните оръдия отдавна бяха отпуснали безпомощно дулата си, задръстени с фин пустинен пясък. Контролната полоса между укрепленията и първите постройки беше изпълнена с хиляди същества, които отчаяно се опитваха да се преборят с шума и безпорядъка, за да продадат стоките си. Тук можеше да се намери всичко, без тази дума наистина да значеше нещо в сравнение с изложеното по земята, чергите и импровизираните сергии. Местен жител дзиф продаваше плетени кошове от ветрогон, до него збарийски пират демонстрираше метателни и хладни оръжия за палубен бой,  без да обръща внимание на няколко щръкли, които разкостваха атмосферен двигател, за да си направят от уплътненията празнични гривни и бижута. В хаоса никой не забеляза как ботушите на един едър андрон бавно оставиха две следи в прахоляка, докато нападателите му го издърпваха в близкия кошер.

–          Нали ти казах да не го убиваш!

–          Ми аз само го ударих бе! Диша!

–          Прерови му джобовете и виж какво ще излезе.

Двете закачулени фигури бързо се заеха с отпуснатото тяло. Докато единият завързваше чевръсто ръцете и краката, другият ровеше по джобовете. Той хвърляше на страна всичко, което му попадне пред очите, без да се интересува от вещите на жертвата си. Най-после успя да намери около китката на мъжа дебела кожена каишка, на която висеше идентификационен чип. Той извади под плаща си четец и го активира.

–          Този е от нашите. 18-ми Новобалкански десантен. Какво прави чак тук?

–          Виж му татуировките, не са на кирилица. Нещо ми мирише тука на…

–          Ъъъаа…

–          Събужда се! Чакай бе…, е защо го удари пак бе.

–          Аммиии…

–          Ма нали трябва да го разпитаме.

–          Ама нали ни казаха първо да го отведем в хангара.

–          Е то до залез само ще го бухаш по главата ли. Запуши му устата и не го бий повече.

–          Добре бе Чопе, нещо не разбирам …

–          Абе ти тъп ли си, не ме наричай по име повече.

–          Е то това нали ти е прякор!?!

–          Уффф, какво пак не разбираш?

–          Ами ние нали сме много далеко от нашите територии, защо трябва да бием и отвличаме всеки човек, стигнал дотук.

–          Ами точно защото ние сме тук и никой не би трябвало да иска да дойде ни търси, освен ако не е човек.

–          Е добре де, но нали сме тук, за да ни намерят.

–          Не, тук сме, ако ни намерят да си помислят, че са намерили него, а да намерят само нас. Мръква се, мятай го на рамо и да тръгваме към базата.

~~~~

От другата страна на форт Штрок, там където склоновете на хълма се спускаха в каньона Пастрак и слънчевите криви улици на града пропадаха в сенчестите скалните ниши и хилядите пещери, лежеше кварталът на антикварите и иманярите. Безразсъдни шайки от мародери, наемници, пирати, пишман археолози ежедневно пресичаха границата на познатото, за да напуснат ръкава и да се гмурнат в отчаяно търсене на артефакти в Пустошта, там където нямаше правила, закони и норми. Те мъкнеха всевъзможни неща, по-голямата част пълен боклук, но имаше и много артефакти, за чието предназначение никой нищо не знаеше. Членовете на цеха на антикварите даваха добри пари за тях, а техните агенти от своя страна оръсваха джобовете на колекционерите по-цивилизованите части на галактиката. На територията на лигата живееха цяла армия от заможни аристократи, чието хоби на просветени аматьори бе да търсят старите тайни и загадки на боговете и изчезналите цивилизации. Интересно, не – скъпо хоби, добър, не – доходоносен бизнес и то не по светлите булеварди на имперските градове на Лигата, а тук в забравените крайгранични укрепления като Штрок, които формираха рехава отбранителна линия отделяща познатото от непознатото – там където много рядко някой се осмеляваше да стъпи.

Бизнесът тук изискваше редица качества!

към предходната част [натисни тук]

~~~~

–          АаааАААааа…

–          Ако кажеш къде са се скрили, чичо доктор обещава да ти върне оченцето!!!

~~~~

към предходната част [натисни тук]

Господин Дабълю Ронг беше човек с изградени навици. Всеки петък, след тежката работна седмица, той се отбиваше в един и същи бар и гаврътваше един и същи брой двойни уискита. Е, напоследък броят на уискитата започна да се увеличава, но г-н Ронг категорично отричаще това да са някакви заченки на съвест. „Майната му! Та аз съм най-добрият адвокат. – каза си той на ум и като доказателство вдигна наздравица към телевизора. Даваха репортаж с откъси от финалната му пледуария и изказванията му пред съдебната палата по делото Брайкович. Той често беше измъквал политици, измамници, дилъри, садисти и изнасилвачи, но рядко му се случваше да отърве кожата на някой, извършил всичко накуп и то толкова очебийно. Бармънът увеличи звука на телевизора, а след финалните думи на репортера, определящи г-н Ронг като най-добрият адвокат в Ди Си, в тесния задимен салон гръмнаха шумни възгласи.

–          Ти си най-добрият Уили!

–          Пак ги размаза!!!

Адвокат Ронг се изправи и театрално се поклони във всички посоки, а после с жест поръча на компанията по едно от него. Беше стиснат, но и самовлюбен, така че винаги подържаше реномето на щедър когато го четках.

Барът, тази най-чиста форма на демокрация, за него играеше ролята на неофициален обществен Конгрес, в който той заемаше почетно място заради името и репутацията си, а може би и поради факта, че посещаваше това място от десетилетия. Затова физиономията на усмихантия мъж му се стори като кръпка в до болка познатат обстановка. „Не съм ли го виждал някъде” – помисли си той, докато по инерция си поръча първото извън дажбата. „Със сигурност съм го виждал, но къде”. Ронг започна да се дразни, защото мъжът изглеждаше странно и се държеше някак неестествено и ако го беше виждал някъде, трябваше да се сети със сигурност. „Да разбира се, чудакът присъства и днес в съдебната зала, но така се бях вживял в речта си, че само мимоходум го мернах. Особнякът и тогава не откъсваше погледът си от него. Мъжът го гледаше  втренчил и в момента. Ронг си беше пийнал, не издържа този поглед и му подвикна.

–          Какво си ме запнал бе, ще ти изкочат очите.

Мъжът очевидно прие това за някакъв знак, стана, изпи на един дъх бирата си и се отправи с широка крачка към мястото му. Ронг го огледа отблизо – той беше иделано плешив, всъщност нямаше едно косъмче по лицето и главата. Усмихнат, но с пронизителен кристален поглед, той застана мирно и любезно попита.

–          Извинете, г-н Ронг, Вие ли сте най-добрият адвокат?

–     Разбира се, че съм аз – отговори той раздразнено, не обичаше да попада в необичайни ситуации.

–          Ще ми позволите ли да Ви почерпя едно питие – каза усмихнатият.

–          Не приемам от непознати. Ронг му обърна гръб и се загледа в бутилките по бара.

–          Но Вие не знаете колко много ме улеснихте.

Вместо отговор адвокатът подаде с небрежен жест през гърба си една от луксозните си визитки. Изчака така няколко секунди, но нищо не се случи. „Защо не я взима – помисли си още по-нервно той – на интересен ли се прави.”

–          Е добре господине – Ронг се завъртя рязко, но непознатият чудак си беше отишъл, нямаше я и визиткат. – Изчезна като сянка. Странно, майната му, все ще се обади!

Непознатият мъж, чудакът, плешивият, усмихнатият, сянката – както и да е, той разбърка до голяма степен ритуала на адвокат Ронг и той навместо 3 си позволи да изпие 6 двойни уискита. Барманът му отказа седмото и го посъветва да не кара.

–            Искаш ли да ти викна такси?

–       ТаксиЙ, ти луд ли си, аз мога да извадя от дрънголника гризли, излапало баба, ти за няколко глътки морал ще ми четеш. Ронг стана и с леки забхождания се отправи към изхода. Там се спъна, но не падна, напротив изправи се и тръгна напред като робот.

Светлините го застигнаха когато навлизаше в парка по Ню Йорк авеню. Червените и сините лампи едвам си пробиваха път през мощните фарове.

–          Мамка му – изруга адвокат Ронг и отби вдясно.

С приближаването си светлините станаха непоносимо ярки и той инстинктивно притвори очи, но… Когато ги отвори адвокат Ронг не беше вече в колата си. Той се намираше в съдебна зала, зад бюрото на защитата. В първия момент си помисли, че го съдят по бързата процедура, но не успя да си спомни нищо от задържането. Изправи се и се огледа нервно. Да без съмнение се намираше в съдебна зала, само че нещо не беше наред. Той стисна отново очи, но когато ги отвори всичко си беше на мястото. Съдията, прокурорът, заседателите, но залата приличаше по-скоро на филмов декор, а не на истински… „Чакай малко”. Той оглед внимателно лицата на присъстващите. Прилоша му – всички, без изключение бяха плешиви и се усмихваха. Всъщност те бяха той – чудакът от бара. Всички в залата изглеждаха по един и същи начин, но бяха облечени в различни тоги, костюми и униформи, на скамейките отзад дори се мяркаха няколко екземпляра в женски дрехи. Поиска му се да изкрещи, но съдята го прекъсна.

–             Защитат е налице. Нека обвинението започне.

Прокурорът се изправи и зачете.

–      Обвинение от Съвета на галактическите общности срещу човечеството за нецелесъобразно и вредно, по смисъла на галактическите конвенции, използване на планетата Земя. Човечествот ще се преставлява от адвокат Дабълю Ронг – най-добрият адвокат на Земята. Прокуратурата е маркирала в обвинителния протокол повече от 1360 случая, уличаващи …

Дали от случващото се или от алкохола Дабълю Ронг се олюля. Той посегна към чашата с вода на бюрото си, но уви и тя беше само част от декора на най-великото дело в кариерата му.

Подобни разкази [натисни тук]

Невъзможни светове

Всеки, който е мечтал за доброто на хората, се е сблъсквал с тяхната злоба

Гай Тренций Сидон – римски политик

Да се вкопчиш в едно единствено решение на проблема – това е най-големият проблем

Махмуд Али ал Халафез – арабски философ

Инженер Ян Моленар стисна още по-здраво папката и се засили към изхода. „Вярно е, вярно е, вярно“, повтаряше си той до безкрай и почти тичаше надолу по прогнилите дървени стъпала.  Прескочи купищата боклуци в антрето на библиотеката и с шут отвори входната врата. Звуковите вибрации на улицата се блъснаха в лицето му и той притисна още по-силно антифоните към ушите си. „Проклети мелници“, изруга той на глас, без да може да чуе и звук от казаното. Постоянно имаше чувството, че го следят и затова започна да се оглежда наляво и надясно по булеварда. Тъжните напукани фасади, по които се стичаше ръжда и мръсотия, се оглеждаха мълчаливо една друга, тротоарите и пътното платно пустееха. На левия ъгъл на близкото кръстовище бавно догаряха жалките останки на бричка за мляко. Инженерът реши да пресича квартала на малки разстояния, затова се запъти към димящия фургон. От там той възнамеряваше да се плъзне по кривите теснини зад централните сгради. Скоро щеше да стане обяд и хората щяха да почнат да се оглеждат за продоволствения дилижанс или за мобилната разменна станция. Инженерът не искаше да привлича вниманието върху себе си, дори не искаше да го виждат. Той се притаи зад млековоза, изтегли от ръкава си телескопичната си електрошокова палка и се шмугна в сумрака между сградите. Идеята не беше толкова добра. Тук почти нямаше светлина, а имаше достатъчно много възможности да се спънеш в нещо или да се разпориш на множеството стърчащи железа, арматури и лайсни, които приятелски протягаха ръждивите си крайници към всеки минувач. Ян затвори очи за секунда, представи си зелените ливади от филмите на дядо си и се шмугна в полумрака. Електро-импулсният морзов информационен бюлетин го накара малко да се поотпусне. Слабият електрически ток боцкаше нежно кожата по врата му – титититиии: „…все още не е потвърдено, че нападението е извършено от Зелените, но според правителствен източник, пожелал анонимност, само те са способни да организират подобна мащабна диверсия на три ветрогенераторни парка едновременно. Оплакванията на гражданите от неравноправие и корупция на минималните хранителни запаси са неоснователни, заяви министърът на належащите продоволствия Роналд Верлинден. Право на гражданите е да търгуват с купоните за храна, защото са тяхна собственост, допълни минис…“. Персоналната му морзова линия заглуши информационното предаване. „Ян, къде си? Аз съм Куне. Не трябва да се връщаш в работата, нещата се разсмърдяха, ще се видим довечера на нашето място“. Връзката прекъсна така рязко, както и започна.

На другият край на Амстердам Тони Замора изхвърли с елегантен жест цигарата си в пресъхналия воден канал, погледна още веднъж снимката. „Лесна работа“ и после я скъса на стотици парчета. Утре щеше отново да е при семейството си.

Инженерът прекоси складовете на Миденмеер и се насочи към доковете на пристанището. След отдръпването на морето те пустееха и приютяваха най-голямата измет на полиса. Той искаше да премине през откритата площ между крайните квартали и кейовете възможно най-бързо, но още щом стъпи на широкия плац, забеляза на сто метра отляво група мърляви хлапета. Те не носеха предпазни наушници и играеха на зарове направо върху бетонните плочи. Ян направи грешка, че задържа погледа си върху групичката малки бездомници, които го забелязаха и насочиха вниманието си изцяло към възрастния мъж. Той започна да чете по устните на малкото къдраво момиченце в центъра на групата, което докато говореше, повдигна полата си, за да извади оттам дълъг автоматичен безбарутен тапишник.

–          Какво гледаш бе дедик, ей сега ще те свитна и после ше те изкльопаме.

–          Да ше те ръфаме суров, хахахахах – процеди през изгнилите си зъбки със смях малкото й сополиво приятелче.

Югендзергери! Възрастният мъж заотстъпва назад. Бездомните деца на кризата, бълвани като личинки от копторите на Амстердам. Те често се събираха на групи и нападаха минувачи. Медиите съобщаваха за изчезнали скитници и самотници, но канибализмът на малките дрипльовци беше поредната публична тайна, с която никой не искаше да се занимава. По-голямата част от тези деца не носеха предпазни наушници, поради което страдаха от различни по вид и сила нервни разстройства. Те често боледуваха от вибрационни мозъчни сътресения и звукови халюцинации, водещи до агресия и автоагресия. За тях беше обичайна практика да се самонараняват умишлено и помежду си и това им придаваше наистина зловещ вид. Оставени без медицински грижи и възпитание югендзергерите измираха като мухи – никой на улицата не надживяваше 13-15 години, за да стане достатъчно опасен в очите на обществото зад стената. А ако някой намереше начин да се предпази от звуковото замърсяване, недохранването, липсата на вода, туберкулозата, хепатита и дизентерията то неизменно издъхваше с тръба в главата или нож в гърба. Никой не водеше статистика за броя и смъртните случаи при младите битници, все пак правителството отдавна се беше отказало да упражнява контрол върху покрайнините на града, които служеха по-скоро за буферна зона между спокойните квартали и първите редове на гигантските ветрогенераторни мелници, захранващи Цитаделата и Биненстад – градът на агонизиращата средна класа.

Ходейки гърбешком Ян извади револвера си и без изобщо да мисли стреля три пъти по групата. Малките мърлячи се разбягаха, но тяхната лидерка прие стрелбата по съвсем друг начин. Момиченцето побесня, извади езика от разранената си уста и започна да крещи и да плюе. Загубила напълно разсъдъка си тя замери възрастния мъж с огнестрелното си оръжие и с голи ръце се втурна към него. Кръвясалите очи и острите черни нокти недвусмислено показваха намеренията й – тя наистина искаше да го ръфа. Ян трудно запази самообладание при тази гледка, но въпреки, че си повтаряше наум „Тя е просто едно животно“ успя да й пръсне главата едва от третия изстрел. Той презареди и хукна към доковете. Скоро мародерите щяха да дойдат, за да проверят кой по какво е стрелял, а те съвсем не си играеха по детски. Прекоси празното пространство точно в момента, в който между мародерите и малките изверги се завърза истинска битка с пушкала, камъни, факли и огнени бомби. Инженерът навлезе сред отдавна ограбените контейнери, зеещи с пустите си мухливи търбуси по доковете и се запъти към пресушеното пристанище. Под краката му хрупаха стърготини от проядените им стени, а звукът проникваше през подметките на тежките му ботуши. Оставаше му да прекоси отдавна пресъхналият канал на пристанището, за да достигне бившия ветроходен транспортьор „Лауреана“, чиито огромен дървен корпус лежеше безпомощно килнат на една страна в пясъка на пресъхналата марина. Ветрогенраторите отдавна бяха нарушили нормалния ход на въздушните течения и знойният сахарски климат преди десетилетия прегази и изсуши Средиземно море, за да докара със себе си тълпи млади емигранти, които се промъкваха между езерата и водните ями на бившата цивилизационна морска граница на Европа. Дори проклетите англичани трябваше да се примирят с факта, че от най-големия остров в Европа се превърнаха в един от многото полуострови. Но най-важното – това, което правеше страната му богата – морето, то се отдръпна и ги изостави на произвола на собствената им мизерия – без колониални стоки, без ресурси, без храна. И всичко това заради проклетите вятърни електрогенератори. Но сега за пръв път той имаше шанс да промени нещата.

Хубавите лъскави обувки на Замора подритнаха малката къдрава главица. „Деветмилиметров“, помисли си той, докато небрежно си палеше поредната елегантна бяла цигара.

-Ян, най-после помислих, че вече са те открили. Всичко пропадна, в работата те търсиха от Звеното за обществено здраве. Взеха всичките ти чертежи и перфозаписки. Шефът се разсмърдя и каза, че си уволнен. Мисля, че е време да се откажеш. Черното злато е просто една легенда. – Куне искаше да продължи с тирадата си, но Ян го прекъсна.

– Демонстрация ще има. Сълзата на Гонзак си беше чиста измама, но това е истинско – ще имаме свят без вибрационно замърсяване, свят в който вятърът гали лицата ни, а дъждът гъделичка кожата ни.

-Ян, никой няма да ти позволи…

– Виж това, отговори му Ян, без дори да го слуша. – Той разтвори папката вътре лежаха безразборно нахвърляни чертежи и записки. С треперещи ръце инженерът започна да ги разгръща върху стар сандък. – Открили са го преди толкова столетия, защо сме били слепи?  Той вдигна един измърлян лист и зачете. – „Те го събираха от морските брегове с черпаци и го тъпчеха в кози мехове. Гореше по-силно от всичко и затова го използваха за лампите и печките си, а за ковачите черното злато беше незаменим помощник“ – Виждаш, това е написал Евлия Челеби при посещението си в Баку, Азербайджан още през XVII век. Това е ползвал и Тесла за прочутия си двигател преди да изчезне…

– Преди да изчезне – прекъсна го Куне – преди да изчезне. – Ян срещата ти с конклава на цеховете е утре, а имаш само една бездушна машина и една легенда за горивото, което може би ще я задвижи. Така ли ще спасиш света? Дори няма да те изслушат, а да не говорим, че това, което ще им кажеш изобщо няма да се хареса на изродите в Royal Dutch Wind.

– Ти не разбираш, та нали те ще поемат бизнеса. Даваме им проекта, те ни финансират, откриваме горивото и край със слуховите протектори, бръмченето и безводието. КРАЙ!

– Ян ти си отчайващ идеалист, но аз имам семейство. Бях дотук! Не е зле да си помислиш дали утре да отидеш в Цитаделата. Инспекторатът вече те търси. Защо си им, за да спасиш света!? Бъди разумен!

– Не мога да искам от теб повече приятелю. Прибирай се при семейството си и дано утрешните дни бъдат по-добри за тях. Инженерът се обърна към чертежите и се загледа в тях с пламнал поглед. Куне напусна бавно кораба и още докато ходеше по пясъчното дъно на пристанището чу два изстрела откъм трюма на кораба. Спря се за миг. После чу трети. Обърна се и се затича без да поглежда повече назад.

Тони Замора изплува от сутрешния прахоляк, стелещ се из преките на площад Дам. Той зави покрай двореца и застана пред гилдията на ветроенергетиците. Приближи се бавно към фасадата и вдигна слушалката на тръбофона.

–          Замора, каза той бавно. – Чакат обаждането ми! От отсрещната страна на тръбата се чу сух мъжки глас.

–          Да?

–          Срещата се отлага г-н председател. Завинаги! Очаквам вашите благодарности.

Замора остави бавно слушалката, запали една от белите си цигари, за да изчезне в сенките на мърляви град така както се беше появил.

Подобни разкази: [натисни тук];[натисни тук]

Следваща страница »