OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Каубойският ботуш на Старшинката се забоде в бузата ми. Острият му връх разтвори челюстите ми. Усетих с език как няколко от зъбите ми се отделят от венеца. Болката беше толкова силна, че не успях да преценя колко липсват. Изплюх голяма кървава храчка точно когато ребрата ми посрещнаха още един шут.

–          Престани да ни мотаеш копеле, така или иначе си мъртъв. – Старшинката се изплю шумно в тила ми и изруга. – Този ни води в кръг! Не знам как ще се получи и защо му се вързахме.

–          Той няма избор! – усмихна се Мършата. – Да му дадем още някакъв срок, за да докаже, че не се ебава, защото ако не стане работата и ние сме за никъде.

–          Обещавам ви, че ще се появи – изпъшках аз, бълвайки кървави лиги. – Просто трябва да го потърсим, той никога не стои на едно място, обикаля…

–          Млъкни бе задник съдран. Ще те гръмна ей сега, ставай и тръгвай …

Всички поеха нагоре, речното корито лъкатушеше между скалите, върху които дъбовете бяха впили здравите си коренища. Доста усойно, доста затворено.

–          Стойте! – ревна Пришката. –  Тоя ни води в засада.

Групата се наостри, брадясалите мъже веднага вдигнаха цевите нагоре, но нищо не последва. Върховете на скалните зъбери и зелените дървета продължиха мълчаливо да наблюдават мръсната дузина. Две шепи мърляви, некъпани сенки, облечени с всевъзможни парцали, въоръжени до зъби, не до уши. След няколко минути мълчаливо изчакване Старшинката каза спокойно.

–          Качваме се на високото и ако този твой билкар не е там, просто ще ти тегля един в тила. Да видим ще имаш ли късмет или няма. Като гледам склона, остава ти не повече от половин час. Той се усмихна с жълтите си изпотрошени зъби. Венците му бяха покрити с кървави пришки и язви, от които лъхаше на кенеф.

–          Да видим – отвърнах му аз.

Вече лазехме по слънчевия склон, когато очите ми зърнаха мястото. Аз само вдигнах ръка и посочих морената.

–          Дайте ламарината и ми съберете съчки.

На камъка, под шарената сянка бяха наредени на снопове див чесън, лапад, коприва, дъбови връхчета, спанак, киселец, други билки и зеленак, а още гъби и две дузини диви яйца. Отвързаха ми ръцете и аз се заех да кълцам зеленината. Подадоха ми купа, за да забъркам яйцата и листата. След малко вегетарианските кюфтенца започнаха да църкат върху ламарината и да изчезват без ред, топли, топли в бездънните стомаси на мародерите.

–          Истински пир – мляскайки изрева Старшинката. – И всичко това можеш да го ядеш и береш, без да садиш и поливаш – егати майтапа, а ние всеки ден се стреляме по градовете за някоя гранясала консерва. Ще ни оправи ли зъбите? Ей дай ракията.

–          Ще ви оправи целите – отвърнах му аз. Витамини, въглехидрати – ще станете като Попай. Уча ви какво да берете и ме пускате – нали?

–          Е разбира се, а яйцата. Макарон що ти трепери ръката бе отрепко. – Старшинката пое ракията и глътна. Задави се изплю огнената течност и падна на колене. – Заседна миии… Двуметровият мъж се изтъркаля напред.

–          Ще те уби… Той падна по очи и почна да потрепва кунволсивно с крайниците си.

Скокнах на крака и хукнах към дърветата. Страхът ме гонеше по петите, но не се чуха изстрели. От дърветата ме посрещна тъмна сянка. Спрях и погледнах през рамо. Мръсната дузина лежеше на земята. Аз пипнах наранената си буза и избитите зъби, вдигнах очи и попитах.

–          Защо се забави? Щяха да ме очистят.

–          Извинявай, този път замалко да се издъня, но не намерих достатъчно паралитици. – Фигурата отметна назад качулката, отдолу се подаде къдрава руса коса и две прекрасни сини очи. Тя ме прегърна и целуна по бузата – Ще внимавам вече, ела да видим какво са ни донесли тези симпатяги.

Тръгнахме към натъркаляните мърши, които бавно изстиваха на пролетното слънце – и без друго щяха да убиват, докато не бъдат убити от някой по-силен.

Advertisements