май 2013


Изображение

Стари зъбчати колела раздират тъгата на мълчанието.

Пропагандната радио кола стои самотно в сенките на мрака.

Дълбините на имперския затвор събират прах във ветровитите си коридори.

Денят се обеси със смях!

Вратите се пръснаха с грохот!!!

Огромните зърна на гузната съвест запрепускаха след пурпурната мантия по склона.

Мръсни, голи тълпи запълзяха към импотентните бастиони.

Залите на имперските дворци се запълниха с мрачни съдби.

Нощта се закърми със кръв!

Хоругвите полегнаха тихо в калта!!!

Слънцето изгря над тъжния град.

Бивш роб с рана в сърцето забрави и стана на робите нов господар.

С ръцете си кални короната вдигна.

И даде знак.

Скалата пое по баира нагоре под пукот на крехки тела!

Няма нов ден! Да живее нощта!!!

Изображение

Snake-Circle   Какво се казва „застой“, тежък като водите на старата   Анкх. Не, не! Мога да опиша ситуацията по-лесно. През юни  2009 г. написах един опит за политическа сатира. Стана  ми много тъжно когато привечер, по време на  новините, осъзнах, че текстът може да  бъде приложен с пълна сила без никакви корекции и днес. Стана ми много тъпо – застой! Само дето тогава бях на 29, а сега съм на 33 години. Застой!?!

[Прочети тук]

hop

Обществото обича да се прехласва по дадени теми, обича да идеализира, обича мантрите и клишетата. Един от най-честите съвременни обекти на ( : култивиран културен култ : ) е книгата. Има стотици и хиляди премъдрости относно книгата, изказани от писатели, критици, учени и читатели, коя от коя по-умни и проникновени. Една от най-големите глупости, които съм чувал за книгата е, че тя изгражда „мост“ между богатата душевност на автора (силния) и бедната душевност на читателя (слабия), като последният се стреми да премине чрез четенето на другата страна на реката, за да се озове в отбора на печелившите или поне да си въобрази чрез текстуалната илюзия, че е рамо до рамо с някой, който знае, може и прави всичко, което си поиска. [Това е свободен цитат от обяснението на Лудвиг фон Мизес за функцията на книгите]. „Богат батко, беден братко“, „Как да стана милионер от плажа“, „Незабравимата любов“ са все такива интересни конструкторски решения, които да отведат човека във „Валхала“, „Обетованата земя“, „Едем“ и т. н.  Моят опит с книгите обаче ми дава по-добра аналогия. Книгата нито по външен вид, нито по социални функции прилича на моста. Ако искаме да илюстрираме въздействието на текста върху обществото, можем да оприличим автора на гюлехвъргач, а читателите на публика. Само дето читателската публика не е по трибуните, а върху самото поле. Гюлето пада в определена социална група, някои удря по главата, други само одрасква леко, до трети се дотъркалва мудно, а четвърти са в силна възбуда, защото са близо до хвърлената тежест и са впечатлени от случката, без да са се докоснали дори до нея. Най-много са тези, които разказват как гюлето е ударило близкия до тях човек по главата, заедно с тези, разбира се, които твърдят, че то е цапардослао тях, понякога без дори да са присъствали на стадиона.

Феноменът на гюлето обяснява голямата популярност на някои автори: литературните моди, истериите по религиозни, социални, икономически и ноу-хау концепции и изобщо всякакви бестселъри. Понякога авторът не успява да запрати своята тежест до нужната групичка с хора, често гюлето е или прекалено леко, или прекалено тежко. Понякога временното неразположение на умствения атлет не позволява достигането на нужните резултати. Едно е сигурно – има анаболи за духа, има треньори, има и спортна злоба, спортна суета, спортна надменност и т.н. Публиката в този случай не е важна – все пак имаме закон за гравитацията. Важното е да се целиш добре.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Каубойският ботуш на Старшинката се забоде в бузата ми. Острият му връх разтвори челюстите ми. Усетих с език как няколко от зъбите ми се отделят от венеца. Болката беше толкова силна, че не успях да преценя колко липсват. Изплюх голяма кървава храчка точно когато ребрата ми посрещнаха още един шут.

–          Престани да ни мотаеш копеле, така или иначе си мъртъв. – Старшинката се изплю шумно в тила ми и изруга. – Този ни води в кръг! Не знам как ще се получи и защо му се вързахме.

–          Той няма избор! – усмихна се Мършата. – Да му дадем още някакъв срок, за да докаже, че не се ебава, защото ако не стане работата и ние сме за никъде.

–          Обещавам ви, че ще се появи – изпъшках аз, бълвайки кървави лиги. – Просто трябва да го потърсим, той никога не стои на едно място, обикаля…

–          Млъкни бе задник съдран. Ще те гръмна ей сега, ставай и тръгвай …

Всички поеха нагоре, речното корито лъкатушеше между скалите, върху които дъбовете бяха впили здравите си коренища. Доста усойно, доста затворено.

–          Стойте! – ревна Пришката. –  Тоя ни води в засада.

Групата се наостри, брадясалите мъже веднага вдигнаха цевите нагоре, но нищо не последва. Върховете на скалните зъбери и зелените дървета продължиха мълчаливо да наблюдават мръсната дузина. Две шепи мърляви, некъпани сенки, облечени с всевъзможни парцали, въоръжени до зъби, не до уши. След няколко минути мълчаливо изчакване Старшинката каза спокойно.

–          Качваме се на високото и ако този твой билкар не е там, просто ще ти тегля един в тила. Да видим ще имаш ли късмет или няма. Като гледам склона, остава ти не повече от половин час. Той се усмихна с жълтите си изпотрошени зъби. Венците му бяха покрити с кървави пришки и язви, от които лъхаше на кенеф.

–          Да видим – отвърнах му аз.

Вече лазехме по слънчевия склон, когато очите ми зърнаха мястото. Аз само вдигнах ръка и посочих морената.

–          Дайте ламарината и ми съберете съчки.

На камъка, под шарената сянка бяха наредени на снопове див чесън, лапад, коприва, дъбови връхчета, спанак, киселец, други билки и зеленак, а още гъби и две дузини диви яйца. Отвързаха ми ръцете и аз се заех да кълцам зеленината. Подадоха ми купа, за да забъркам яйцата и листата. След малко вегетарианските кюфтенца започнаха да църкат върху ламарината и да изчезват без ред, топли, топли в бездънните стомаси на мародерите.

–          Истински пир – мляскайки изрева Старшинката. – И всичко това можеш да го ядеш и береш, без да садиш и поливаш – егати майтапа, а ние всеки ден се стреляме по градовете за някоя гранясала консерва. Ще ни оправи ли зъбите? Ей дай ракията.

–          Ще ви оправи целите – отвърнах му аз. Витамини, въглехидрати – ще станете като Попай. Уча ви какво да берете и ме пускате – нали?

–          Е разбира се, а яйцата. Макарон що ти трепери ръката бе отрепко. – Старшинката пое ракията и глътна. Задави се изплю огнената течност и падна на колене. – Заседна миии… Двуметровият мъж се изтъркаля напред.

–          Ще те уби… Той падна по очи и почна да потрепва кунволсивно с крайниците си.

Скокнах на крака и хукнах към дърветата. Страхът ме гонеше по петите, но не се чуха изстрели. От дърветата ме посрещна тъмна сянка. Спрях и погледнах през рамо. Мръсната дузина лежеше на земята. Аз пипнах наранената си буза и избитите зъби, вдигнах очи и попитах.

–          Защо се забави? Щяха да ме очистят.

–          Извинявай, този път замалко да се издъня, но не намерих достатъчно паралитици. – Фигурата отметна назад качулката, отдолу се подаде къдрава руса коса и две прекрасни сини очи. Тя ме прегърна и целуна по бузата – Ще внимавам вече, ела да видим какво са ни донесли тези симпатяги.

Тръгнахме към натъркаляните мърши, които бавно изстиваха на пролетното слънце – и без друго щяха да убиват, докато не бъдат убити от някой по-силен.