Част 2

(към глава 1 на “Последна надежда”)

Графът пусна голямата триизмерна карта на галактиката и увеличи сектора Ореон, чиито звездни купове се разляха между ренесансовите картини и бароковите скулптури на работния му кабинет. Той извади със сухите си пръсти списъка с нестабилните федерати и започна да активира системите една по една. Резултатите не го изненадаха, всички колонии се намираха в периферията на галактическия ръкав и бяха или малки поселения, които дори не могат да се самоиздържат, или бивши гранични планети на Конфедерацията, които бяха толкова нестабилни политически и икономически, че на практика се намираха в лапите на шайки, банди и частни милиции. Тези планети очертаваха дебела оцветена в жълто елипса, която обграждаше централните области на галактическия ръкав. Графът се притесняваше се най-вече от факта, че доброволната интеграция течеше прекалено бавно и на много места по краищата оцветените в червено зони на съюзните територии избледняваха до оранжево и жълто. В покрайнините на Ореон жълтото приливаше в светло синьо – там където почваха граничните територии на 13-те извънземни монархии. Те се бяха загнездили комфортно по тези места далеч преди хората да започнат да колонизират сектора и от векове баяха спрели да се разрастват. За тях експанзията на човека беше нов и непознат проблем, който излезе извън компетенциите на съществуващата трансгалактическа комуникация. Най-страшното, което хората не знаеха и засега не можеха да си представят е мощта на 13-те. Дали влиянието на Лигата на монархиите се простираше единствено във външните части на ръкава Ореон или  заемаше части от Персей и Стрелец – никой не можеше да каже. Самият факт, че хората не успяха да намерят информация, че Звездната палата на Лигата заседава на планета в тази част на галактиката беше доста плашещо. „Мислим си, че сме лъвове захапали сочна антилопа, а можем да се окажем в положението на кърлеж захапал воден бивол“. Графът не можеше да повярва, че на фона на тази заплаха, заобикаляща отвсякъде обиталищата на земната раса, все още се намираха хора, които са против обединението и се дърпаха на всеки опит за политическо единство. „Трябва да ги стиснем за топките“, помисли си графът и после даде знак на сянката от ъгъла да се приближи към центъра на звездната карта.

–         Професорът ви чака ваша светлост – каза тихо икономът.

–         Поканете го да влезе!

Професор Дуейн, солиден 50-годишен мъж – типичен представител на звездната археология – чорлав, брадат и облечен екстравагантно, влезе като мечка в кабинета.

–         Здравейте графе. Радвам се, че променихте решението си, макар и да ви беше нужна  година.

Граф Дерби ненавиждаше обноските и самочувствието на американците, особено на тези с претенциите за всестранна ерудираност и затова се почувства длъжен да го прекъсне възможно най-рязко.

–         Вижте професоре! Не искам да се ласкаете от поканата ми, защото аз съм в положението на удавник, който търси спасителна сламка. Така, че в никакъв случай не трябва да възприемате решението ми като продукт на спокойна и трезва преценка. Повиках ви, защото времето и опциите за постигането на пробив в отношенията ни със свободните планети и Лигата се стесняват като процеп на затваряща се врата, който много бързо изчезва. Трябва ми коз, за да съм сигурен, че хора ще са влезли на топло и сигурно, преди бурята да започне.

–         Вижте, не е нужно да ставате груб, аз така или иначе се интересувам единствено от реализацията на проекта си. Вашите съображения не ме интересуват и за мое съжаление съм длъжен да ви уведомя, че не ви нося сламка, а гюле.

Графът повдигна многозначително веждата си и изключи картата.

–         Пуснете я, ще ни трябва – каза напълно спокойно професорът и се настани в най-близкото кресло, без да изчака покана. Той игнорира раздразнението на графа и бавно извади от чантата си черна       сфера с размерите на бейзболна топка.

–         А ето го и вашето гюле – каза той и подаде предмета на графа.

–         Професоре, нека да спрем с гатанките и да преминем към същността на въпроса.

–         Ще започна от начало, защото не знам до каква степен сте прегледали материалите в доклада ми, преди да ме отрежете предходния път.

–         Целият съм в слух – процеди графа и се разположи срещу учения.

–         Човечеството винаги е вярвало на небивалици – богове, атланти, титани, извънземни. Знаете, че в обратен порядък последното стана истина преди много столетия. Хората като че ли се зарадваха на факта, че суеверията им се превръщат в истина и никой не обърна внимание на няколко дребни подробности. Първо, независимо че са съществували преди първия контакт, извънземните никога не са идвали да ни отвличат и помагат, второ – тази констатация уби окончателно теорията за трансгалактическата цивилизационна дифузия. Всички станаха, рекоха и отсякоха – „така както живот и разум са възможни навсякъде, така и цивилизациите са възникнали навсякъде автономно, без взаимни контакти. При това положение за нас несъгласните с тази универсална глупост остана възможността единствено да се заврем по най-затънтените кътчета на познатия ни свят и да чоплим остатъците на тези, които не са имали късмета да оцелеят до днес. В най-затънтените кътчета обаче няма място за префърцунени академични меродавни теории и  врякащи до бога учени, които обвиняват всеки и всичко в наукообразност и шарлатанство. Теренните проучвания се провеждат на места, на които да се срещнеш с човек, та бил и той най-големият мошеник  и кръволок, си е цяло щастие. Обикалям по такива места вече второ десетилетие и това ми позволи да сглобя някои факти, които ще изпратят в кофата теорията за автономното развитие. Но не искам да ви отегчавам. Миналата година, когато ви потърсих, за първи път успях да купя, след като години съм слушал за тях,  нанунакен – изключително ценен артефакт, който по думите на зелените гниди принадлежи не на кой да е, а на працивилизацията Нанунакена. Да знам, че ви звучи познато, знам, че и на земята има подобна шумерска легенда, но нима разумните същества не са еднакви навсякъде, или не – не са. Разбира се, че не са, но защо тогава навсякъде пристигат Анонаките (при хората), Анунакен (при колхите) Нанунакен (при паладите) и така нататък и така нататък. Всичко се крие в тази невзрачна топка. Артефактите нанунакен са изключително редки и скъпи.

–         Какво представлява тази сфера?

Към Част 3 [натисни тук]

Advertisements