missiles

Омръзна ми да бъда предпазлив – а трябва!

Единственото, което намерих в изоставената хижа, беше купчина стари вестници. Докато ги мачках на топки и ги пъхах между влажните си дрехи с безразличие гледах заглавията:

„Близкият Изток и Средна Азия в пламъци“,

„Израел и САЩ нанесоха прецизни ядрени удари по стратегически обекти на Техеран“,

„Иран обстрелва атомни централи в Израел, Турция, Източна и Централна Европа“,

„Ядрената конфронтация между Индия и Пакистан продължава да е в разгара си“,

„Северна Корея се включи в ядрената война. Япония и Хаваи поразени“,

„Планетарния радиационен фон в пъти над нормата“,

„Озверели тълпи в търсене на убежище“,

„Недостиг на неща от първа необходимост“

„Властите съветва гражданите сами да вземете мерки за сигурността си“,

„Зачестяват случаите на канибализъм“

Мамка му! Каква ирония, когато четях на времето тези редове, те не ми помогнаха с нищо. Сега най-актуалните бяха отпреди две години, но щяха да ми влезнат все пак в употреба, а казват, че журналистиката не била полезна.  Заспах самоубеждавайки се, че ми е топло и не съм гладен.

            Не е приятно всеки втори храст да те удря по лицето и всяка втора съчка да те дърпа за крачолите, но кой те е карал да ядеш гъби, като не ги познаваш. Всичко е прекрасно, всичко е чудесно, ако не ти харесва, слез в града да те изплюскат мародерите. Слез, ама като нямаш топки. Уауауаугу. Е все пак понякога е хубаво да повърнеш и да подремнеш под открито небе…

            Пак ли вали, още един хребет и се отказвам. Няма да намеря своята Обетована земя. По дяволите, косата ми пак започна да капе, сигурно приличам на 70-годишна оперна перука. Ма за кво ми е, трябва да си търся шапка, идва зима или не…

Сама жена, а и с две деца – добре облечени. Гледай само как върти брадвата. Ще се покажа, или то вече няма смисъл нито да търся, нито да се крия. Май извадих късмет този път.

–          Здравейте госпожо!

Щрак!

–          Моля ви, не стреляйте, няма да ви нараня.

–          Само пробвай и ще те гръмна право между очите. Деца приберете се в къщата.

–          Търся подслон и храна за една вечер, нека ви помогна с дървата.

–          Сам ли си? Откъде си? Откъде идваш?

–          Сам съм. Вървя с дни през гората, търся убежище. В градовете и ниското е страшно.

–          Приближи се! Много си слаб!

–          Ходя отдаван, едва ли някой ме е проследил.

–          Добре! Отивам да сложа супника. Ти се хващай за брадвата. – Петре излез и го дръж на мушка, ако шавне го гръмни. – Ще те гръмне без да му мигне окото.

–          Госпожо свърших, госпожо нацепих ги!

–          Излизай, не ми прекрачвай прага! Петре!

–          Тихо, госпожо – той спи на верандата. Казах ви, няма да ви нараня. Просто искам да се нахраня и да поспя.

–          Престани да ровиш с лъжицата – ние сме вегетарианци! В планината няма канибали, а и да има вече са се самоизяли отдавна.

–          Благодаря Ви госпожо. Вие няма ли да хапнете?

–          Ния ядем по веднъж – на обяд, знаете как е! Мария – оправи фитила на свещта.

–          Свещи, откъде имате свещи.

–          Аз съм предвидлива жена, запасила съм се, а и това тук е стара манастирска свещоливница, така че си топим.

–          Охх, доспа ми се от супата и дървата, къде мога да поле…

–          Тук…

–          Аааа, престанете, пуснете ме. Ще ми изтече кръвтаааа.

Не е хубаво да висиш от тавана, закачен за двата ахилеса на кука, увесен над казан, ала кога пък ще ти се случи. Обещавам си да не припаднАААА…

–          Пуснете ме, ААААА.

–          Петре, вържи му устата.

–          ОООааааа, нали казахте, че не сте канибали, не пред децата, моля ви.

–          Не сме канибали, вегетарианци сме, но откъде  лой за свещите, така че…

Не съм сигурен дали чух или осъзнах когато пушката гръмна. Да свършиш в казана, колко приказно.

            Омръзна ми да бъда предпазлив – а трябваше!

Advertisements