–         Капитан Панов, капитан Панов, изправете се….

–         Това е заповед капитане…

Много лица и сцени минаха пред очите ми – уморени очи, злобни усмивки, тъжни гласове, угрижени бръчки ме водеха от помещение в помещение – светли стаи, тъмни коридори, асансьори, операционна зала….

За мое учудване не дойдох в съзнание в болнично легло. Мислите ми успяха да пробият на повърхността докато клечах в гола бетонна килия и внимателно, с ритмични жестове галех шевовете по обръснатата си глава. Нарочно не се изправих веднага. Загледах се в стъпалата си, виеше ми се свят, не можех да се фокусирам върху положението си. „Да, със сигурност не съм в болница и със сигурност тези не са умрели от желание да ми осигурят комфорт.

–         Капитан Панов, капитан Панов, изправете се! Източникът на гласа не можеше да бъде определен с точност, но в стаята нямаше никой освен мен.

Продължих да гледам упорито надолу.

–         Капитан Панов, престанете с този цирк, под достойнството ви е. Имате биодатчици по тялото.

–         Знаем, че сте в съзнание. Изправете се!

Да, наистина железен аргумент, няма какво да се спори по въпроса. Бавно се надигнах и се изправих доколкото можах, цялото тяло ме болеше. В бронираното стъкло отсреща ме гледаше мършава фигура, облечена в раирана пижама, а по главата и безразборно стърчаха кървави марли.

–         Капитан Панов, пази честта на пагона – самоиронизирах се полугласно аз при вида на собствения си облик в отражението.

–         Капитан Панов, обвинен сте в диверсия срещу свободата и независимостта на нашата комуна. Имате право да мълчите, в противен случай всичко казано може да бъде използвано срещу вас. Предвид тежестта на първоначалното и вторичните обвинения имате право на служебен адвокат, който да пледира за смекчаване на присъдата, която по законите ни е публична смърт.

–         За диверсия? Вторични обвинения? Смърт?

–         Вашите действия доведоха до човешки жертви и сериозни материални щети, от голямо значение е и факта, че присъствието ви застраши нашият начин на живот, а оттук и самият смисъл на съществуването ни.

–         Това се казва да си говориш със стената.

Знаеш, че арогантността винаги ми е помагала, особено в моменти, в които нямам какво да губя. Можех да се пробвам да им обясня всичко, но понеже беше ясно, че някой ми е подлял вода, по-добре щях да направя, ако използвах правото си да мълча. Освен това, някак си, мълчейки, трябваше да изкопча информация за това, „което съм направил”. Едно е сигурно, нещата не минаха така както трябваше, затова си позволих още един майтап.

–         Кога ще е коктейла по случай награждаването?

–         Моля …?

Минаха няколко часа, през които ми дадоха храна и вода, а после се запознах и с „адвоката” си. Той беше младо, още голобрадо момче, със стегната семпла униформа. Говореше като автомат, стоеше изправен като робот, не проявяваше никакви емоция и чувства – отличен комарджия. Той ми подаде четец с дело 15 363 и застина в неподвижна поза, очите му бяха като научноизследователски скенери. Аз започнах да прехвърлям материалите. Според обвинителния акт, под прикритието на хуманитарна мисия, съм превозвал насочващи устройства за подпространствените торпедоносци на Съюза. С разнасянето на „хуманитарните“ контейнерите в различни точки на планетата, моето действие щяло да доведе до почти напълно сваляне на планетарната защита и насилственото присъединяване на комуната към Съюза. Всичко звучеше перфектно изпипано и си беше перфектно изпипано.

–         Запознахте ли се с доказателствения материал по основното обвинение? – попитах го аз.

–         Разбира се – адвокатът бръкна в страничния си джоб и извади малък сребрист цилиндър – Това не е контейнер с хелий, а подпространствен сонар, който да неутрализира изкуствените магнитни полета и да пусне торпедоносците във вътрешния пръстен на планетата – перфектен замисъл, добре, че не ги разпратихме по предназначение преди да ги проверим.

–         Извинявай пич, ти не трябва ли да играеш мой защитник? А и как разбрахте за диверсията преди да отворите контейнерите? А ако са ме накиснали?

–         Капитан Панов, ние сме високотехнологична планета! Знаехме за намеренията ви още при навлизането ви в атмосферата, а и ако бяхте невинен нямаше да разрушите цял терминал. Вашите действия доведоха до смъртта на двама диспечери и един охранител – това е достатъчно доказателство за вина. Ако признаете съпричастността си, ще пледирам за смекчаване на присъдата и изпълнението й в присъствието на прокурора и съдията.

–         Аха, няма да цъфна във всеки нюзруум в галактиката докато ме …

–         Инжектираме публично с отрова.

Нямаше никакъв смисъл, метнах му документите и възможно най-ясно казах.

–         Твой съм.

–         Капитан Панов, може ли да ви питам нещо? Как човек, чиито роден дом е бил унищожен от Съюза, се навива за няколко електронни цифрички да навреди на хора, чиито убеждения е изповядвал до скоро?

–         ХЪм, усмихнах се аз наистина развеселен, за това с кредитите си има обяснение, но аз подозирам, че за в конкретния случай един ден истината за тези събития ще стане известна на децата ти – зависи, разбира се, кой ще победи и кой ще пише учебниците.

Адвокатът стана и без да каже нито дума напусна килията. На излизане той ми остави малък хартиен плик. Бележката в него беше пределно кратка и ясна.

Заседанието на съдебния състав ще се проведе утре в десет часа.

„Мамка му”, мислех си аз, докато ме влачеха по коридора към съдебната зала, „тук дори не са чували за последно желание на смъртника, или още има надежда, или ще дадат кльопачката след присъдата”. Едно беше сигурно, покрай „диверсията” беше устроен цял медиен спектакъл, поне щях да се прочуя като за последно. Най-яката част на публичния процес, след прочитането на обвинителния акт, беше фактът, че адвокатът ми, по мое желание, пледира виновен по всички обвинения – направих го, не защото ми пукаше пред колко хора ще пукна, а защото ми бяха отредили ролята на малко зверче в един добре режисиран спектакъл, в който аз би трябвало да отричам до дупка, за да се дигне шум до небесата. Е, нестана – като се мре, да се мре.

–         Инжекцията болеше ли? – попита капитан Зверински.

–         Ако искаш ми вярвай, това, че животът ти минава като на кинолента е абсолютна вярно – гледах как епруветките се изпразват една по една във веноката и се сетих за всичко – за детството, за пансиона, за академията и дори затова как ми строши носа в трети курс.

–         Интересно, но свиквай, защото май няма да ти е за последен път !?!

Край на втора глава

Към трета глава

Advertisements