Към глава 1

Космодромът на Прудон приличаше по-скоро на игрище за голф. Осемте контролни кули бяха разпръснати върху зелени ливади, срещу които шахматно лежаха площадките за кацане и дюзите на подземните хангари – липсваха само флагчетата и хората с карирани панталони, но иначе насред моравата кипеше оживено движение на разнообразни превозни средства. Палавата костенурка се спускаше плавно, умело водена от диспечера. В един момент, след като навлезнахме в зоната на съоръженията, започнаха да се усещат вибрации, които едновременно зачестиха и се усилиха.

–         Капитане  – чу се гласът на Тамра – диспечерът започна да понижава антигравитационната тяга извън допустимите норми, губим енергия и няма да можем да стигнем до площадката за…

–         Кула, тук 3232 П.К., губим мощност, повтарям – губим мощност!!!

–         3232 П.К., тук кулата, всичко е наре…

–          Капитане, поемете незабавно управлението – чу се гласът на Тамара.

Веднага заглуших честотата на диспечера „натиснах педала” и задърпах щурвала към тялото си, антигравите започнаха да вият зловещо. Точно успях да възстановя  баланса и кабината беше пронизана от нов алармен сигнал.

–         Капитане – уцелиха ни със смукач. Енергията спада много бързо на 78%

Харпунът за енергийно дезактивиране се беше врязал точно под основните двигатели. Звездолетът започна да се бори с разнопосочните желания и команди – да лети или да падне.

–         Тамара Крючко автоматичен боен режим, огън!!!

–         Приоритети – отвърна хладния глас на кибердоминанта?

–         Диспечерската кула!

Оръдието започна да пее своята безсмислена песен. Само след секунди Костенурката се пльосна от има няма десет-осем метра върху зелената морава, товарната платформа поддаде и каргото от сини хуманитарните контейнери се пръсна по полосата за кацане. Аз си ударих челно в напречния трегер над пулта за управление и главата ми започна да жужи, единственото, което все още усещах е, че отбранителната кула на звездолета продължава да стреля. Нямах никаква видимост към ситуацията, защото корабът полегнал на една страна. Едва ли щях да успея да го отлепя от земята. После, започнах да мисля трескаво, все така, без да помръдна, изстрелях на сляпо едно от торпедата и последното нещо, което видях през горния илюминатор, беше огромен бронетранспортьор, който се вряза на пълна скорост във фюзелажа. Подскокнах още веднъж, превъртях се и пак си ударих главата. Обгърна ме топла сивота…

Към шеста част

Advertisements