януари 2013


…Ħ≠ĽŦƔƕĦ≈ƣƻƕ˨˽ д≠рŦƔƕĦ≈ƣƻƕ˨˽ дирŦƔƕĦ≈пƻƕе˽ дирекŦƔоп≈ƣƻне˽ дирекŦно предаƻане˽…

Полома Гнойтак не само се стараеше, той излъчваше недоверие с цялото си същество!

–          Е! – каза той, докато чоплеше съсирек  между двата мелтаниеви елемента на една от дванадесетте си лакътно-коленни стави. – Искате да ми кажете, че те харчат безконечни времеви периоди от реалните си функционални възможности, рафинират до най-фините съществуващи нива, използват остатъчния продукт и после се чудят къде да захвърлят стоката, ей така почти без никаква охрана!?

–          Да, и при това производителността им е доста голя…

–          Нали знаете, че ако ме подведете за подобно нещо, ще хвърчат крайници, и то не само в преносен смисъл!

–          Мисля че вече е излишно да ви убеждаваме – отвърна му Пуроза Пункт – и побутна един металически поднос, на който лежеше пневмоинжектор. – Уверете се сам.

–          Винаги има смисъл да ме убеждавате, не искам да го забравяте това– отговори Гнойтар, разтваряйки максимално вендузите по хранителните си подмишници. Той пое ловко шприца и го поднесе към торса си. После се спря и бавно го бутна напред.

–          Пуроза, моите уважения, бих искал да споделите този върховен момент заедно с мен.

Вторият адютант на ТАРКОМАНА вече беше порозовял от нерви затова забрави за добрите обноски и с мигновено движение се пресегна от 15 метра за медицинския инструмент.

–          Ще ви оставя половината – каза той и се инжектира. Още докато връщаше уреда тялото му започна да свети във всички 13 цвята на дъгата.

ТАРКОМАНА пое спринцовката, пръсна малко върху кожата си и с хриптене изрече.

–          Не е нужно да се изнервяме. Виждам как се оцвети, просто данните са, хъм, меко казано нереални.

Съветът се отпусна на вертикалните си куки и звучно в един тон въздъхна. Пуроза, който отдавна разчиташе единствено на чудо, за да се докаже пред шефа си, дори си позволи да изхърка няколко литра лимфа.

–          Но! Да не се разсейваме. Давам ви време за сериозно обмисляне и план за действие. Разполагате с три вера (48 секунди), за да ми дадете работещо решение за това как да се възползваме от тази лоена създормия.

Генерал Уестли Бут не можеше да си намери място от нерви. Той метна една чаша с воднисто студено кафе към картата, изрева като ранен глиган и блъсна с две ръце по бюрото.

–          Изобщо не ме интересува с какви правомощия ви е натоварил президентът. За пореден път ви повтарям, че за пръв път чувам … – Секунда – генералът направи всичко възможно, за да се овладее. – Сър, никога не съм чувал за подобна операция и искам да ви уверя, че разполагам с кодовете за секретност до най-високо ниво. Службите никога не са работили върху изфабрикуването на такъв мащабен и чудовищен терористичен акт. Това не е като да пуснеш шизофреник в училище и да му дадеш пушка или да отклониш някой влак, самолет и …

–          Единственото, заради което ви вярвам генерале, е защото вие и вашите подчинени нямате нито толкова мащабно въображение, нито такива големи възможности, но все пак те липсват, а вие, ние и никой на тая шибана Земя не може да ги открие.

–          Да се обърнем към МУСАД. Те са пряко заинтересовани, все пак тук играе най-малко Ал Кайда, Хизбула или дори директно Иран.

–          Глупак! Знам какво ще кажем на медиите, ти мисли как да обясним на президента подобни липси.

–          А руснаците? Агентите ни …

–          Полковник! Не! Майоре, ако тази история напусне този кабинет, не съм много сигурен за последствията.

Палома Гнойтар изпусна през вертикалните си дихателни дюзи огромно количество въздух, наситен с парцали от възпалителен ескудат и даде знак. Първият адютант спокойно и ясно започна изложението си, придружено с триизмерен план.

–          Аз смятам, че най-удачно ще е да нанесем масирани удари по военната им инфраструктура. Ако успеем да парализираме военните, ще можем лесно да принудим цивилните да продължат производството. Ще пуснем една дузина стратосферни газобомбардировачи, които да нанесат удари тук и тук, а после…

Вторият адютант имаше един единствен недостатък, беше непокорен, което му играеше лоша шега в йерархията на Корпорацията. Той невъздържано започна да шуми с мембраните по накрайниците на пипалата си.

–          Какво има пак Пуроза?

–          Този план е абсолютно несъстоятелен. Първо – нашите бойни химикали са прекалено силни за тази форма на живот, второ –  от стратосферата отровите трудно ще различат военните от цивилните, а има и трето. Не трябва да пренебрегваме разузнавателните доклади. Планетата е доста напред във военно отношение и за нас е цяло щастие, че жителите й не са открили технология за усвояване на космическото пространство. Не трябва да забравяме и печалните резултати от предни разузнавателни мисии и не само нашите платформи са били обект на успешно военно противодействие. Напипах документи и от ПланГнойПроект, които също са загубили там свой екип. Няма да можем да минем с хирургическа операция, ще избухне мащабен конфликт и конкуренцията ще надуши намеренията ни. Тогава я вземем лиценз за първооткривателство, я някоя от хрантулите го напипа първа. Ще вдигнем много шум за нищо.

–          Колегата е прав – отвърна Слуздар Обиле, най-старият съветник в Корпорацията. – А и защо да си цапаме ръцете. Аз ви предлагам да влезем в официален контакт – това ще ни даде приоритет за протокола за първооткривателство, а ще можем все да договорим някоя търговска капитулация. Прочетох, че те също имат добра мрежа за търговски услуги и операции, която не се различава в значителна степен със системата, която действа в Лигата. Ще ги питаме от какво имат нужда, ще раздрънкаме няколко дрънкулки и ще подпишем договор за износ.

–          С кой? Намеси се отново Пуроза. Техният свят е изключително раздробен политически. Няма организация, с която да подпишем официален валиден планетарен договор. Ако подпишем с едните, другите ще подпишат с друг! Има и още нещо, те произвеждат такива количества, че ако станат официална част от пазара ни, ще увеличат прекомерно много предлагането, което ще свали цената. Тогава вместо да спечелим, ще загубим.

–          Хъммм – простена Гнойтар – виждам, че си обмислил всичко. Хайде спри да храчиш и дай да чуем какво предлагаш.

–          Мерси ваше първослузие. Няма да изнасям реч по класическите правила на реториката. Само ще обобщя – не можем да влезем със сила – защото ще се вдигне шум, не можем да влезем през парадния вход, защото няма да е изгодно за никой, затова предлагам да влезе с хитрост. Вече се запознахте с последната операцията по набавяне на проби. Предлагам да действаме по същия начин. Локализираме находището, правим субпространствено сливане на реалностите и заместваме контейнерите. Взимаме тези със суровината и оставяме такива пълни със същото количество произволна субстанция. Ще взимаме толкова, колкото е максималната ни производствена програма за цикъл 230987, за да не подбиваме пазара. Знам, че ще питате за нашите производствени мощности. Спестените производствени разходи ще реинвестираме за по-богат асортимент с по-добро качество и реклама. Постепенно ще разширяваме квотите и пазарните обеми. Така никой няма да се усети, а и никой няма да забележи разликата – ще се превърнем в икономическо чудо. По моя икономически план, който ви прилагам, за 8 цикъла трябва да станем водещи на пазара.

В залата се чуха одобрителни хрипове и хъркане.

                Така стават нещата. Тихо напрежение – един двоен агент беше намушкан в Берлин с шило в тила, убиха трима ирански учени, Северна Корея заговори за нов балистичен опит. Трима световни лидери се чуха по червените телефони в най-приемливото време на денонощието, започнаха военни учения, изстрелян бе нов спътник, в планините на Пакистан беше нанесен точен удар по пещера. Лампите в офисите на секретните служби светеха денонощно. Тонове кафе се разсипа пред кръвясалите очи на агентите, но случаят не помръдваше и на сантиметър. Скоро пропяха и първите вестникарски пилета, които вдигнаха толкова много шум, че никой не обърна голямо внимание на поредната грама с гриф строго секретно, която беше публикувана от Уикилиикс:

                „През последните 12 месеца в глобален мащаб са изчезнали 30 контейнера с отработено ядрено гориво. Липсващите обекти са били локализирани в ХОГ на територията на 8 държави. Както следва САЩ – 8; Русия – 6…

По делата им ще ги познаеш!? По скоро не! По покушенията ще ги познаеш!

Много се обърках от всичко около атентата срещу Доган, та малко ли пилета и прасета паднаха в дан на ситуацията, малко ли крилати фрази бяха пуснати с камък на шията! Четох и слушах! Бавно, но все пак си изградих позиция:

Преди по-малко от 50 години Мартин Лутер Кинг изрича думите: „Трябва да се научим да живеем заедно като братя, или да загинем заедно като глупаци“. Малко по-късно той е прострелян и умира в болница. Черният месия от Атланата не е светец, за потайния му живот има изписани томове. Но! Мартин Лутер Кинг умира в името на социалните права на онеправданите в САЩ. Той посвещава живота си, за да руши границите, които историята е издигнала между хората, и поставя началото на процес, който в крайна сметка даде реален видим резултат. Най-голямата военна и икономическа сила в света бе оглавена от чернокож мъж. Джеймс Ърл Рей, предполагаемият убиец, го прострелва със снайпер – без шум, без сценични изпълнения и най-вече с много въпросителни за оръжието и уменията му да планира и извърши подобно покушение.

Преди по-малко от 25 години Ахмед Доган беше пуснат от затвора и влезе в политиката. Той създаде политическа партия, която екстериорно за нацията е част от демократичния процес в България, но интериорно за турския етнос е продължение на авторитаризма и тоталитаризма. Една партия, една личност, един етнос управлявани чрез страховата невроза на различността. Подходът е очевиден – Доган овласти определени „феодали“ по регионите и се стреми всячески да държи българските турци близо до тютюна[1]. Там където те няма да могат да разгадаят лесно лъжата за измислените политически чудовища, които ги „заплашват“. Така между названието на ДПС и действията на политическата сила се очерта една морална пропаст, която постоянно бълва политически химери. „Не искам да забравяте, че аз раздавам порциите“ е реплика, която не събаря бариери, а ги прави по-здрави. Т. нар. етническа карта, която „соколът“ доста умело върти в политическия покер само задълбочава историческите различия между българи и турци. Може би поради факта, че Доган не активизира реални процеси на истинска интеграция на „различните“ в България, той бе „застрелян“ с „воден пистолет“, а не със снайпер. И независимо дали Октай Енимехмедов е част от театрална постановка, милиционерски сценарий или е имал собствени подбуди, той нагледно демонстрира, че партиите у нас ни водят към разделение, а не към единство. Затова ще завърша размислите си с цитат на Кинг, а не на Доган: „Наистина законът не може да принуди някой да ме обича, но може да го спре да ме линчува, което аз намирам за много важно“.


[1] Между другото министър Цветанов отново демонстрира некомпетентността си. Освен че не прави разлика между камикадзе и атентатор самоубиец, той очевидно не прави разлика между българомохамеданин и български турчин.

Част 2

(към глава 1 на “Последна надежда”)

Графът пусна голямата триизмерна карта на галактиката и увеличи сектора Ореон, чиито звездни купове се разляха между ренесансовите картини и бароковите скулптури на работния му кабинет. Той извади със сухите си пръсти списъка с нестабилните федерати и започна да активира системите една по една. Резултатите не го изненадаха, всички колонии се намираха в периферията на галактическия ръкав и бяха или малки поселения, които дори не могат да се самоиздържат, или бивши гранични планети на Конфедерацията, които бяха толкова нестабилни политически и икономически, че на практика се намираха в лапите на шайки, банди и частни милиции. Тези планети очертаваха дебела оцветена в жълто елипса, която обграждаше централните области на галактическия ръкав. Графът се притесняваше се най-вече от факта, че доброволната интеграция течеше прекалено бавно и на много места по краищата оцветените в червено зони на съюзните територии избледняваха до оранжево и жълто. В покрайнините на Ореон жълтото приливаше в светло синьо – там където почваха граничните територии на 13-те извънземни монархии. Те се бяха загнездили комфортно по тези места далеч преди хората да започнат да колонизират сектора и от векове баяха спрели да се разрастват. За тях експанзията на човека беше нов и непознат проблем, който излезе извън компетенциите на съществуващата трансгалактическа комуникация. Най-страшното, което хората не знаеха и засега не можеха да си представят е мощта на 13-те. Дали влиянието на Лигата на монархиите се простираше единствено във външните части на ръкава Ореон или  заемаше части от Персей и Стрелец – никой не можеше да каже. Самият факт, че хората не успяха да намерят информация, че Звездната палата на Лигата заседава на планета в тази част на галактиката беше доста плашещо. „Мислим си, че сме лъвове захапали сочна антилопа, а можем да се окажем в положението на кърлеж захапал воден бивол“. Графът не можеше да повярва, че на фона на тази заплаха, заобикаляща отвсякъде обиталищата на земната раса, все още се намираха хора, които са против обединението и се дърпаха на всеки опит за политическо единство. „Трябва да ги стиснем за топките“, помисли си графът и после даде знак на сянката от ъгъла да се приближи към центъра на звездната карта.

–         Професорът ви чака ваша светлост – каза тихо икономът.

–         Поканете го да влезе!

Професор Дуейн, солиден 50-годишен мъж – типичен представител на звездната археология – чорлав, брадат и облечен екстравагантно, влезе като мечка в кабинета.

–         Здравейте графе. Радвам се, че променихте решението си, макар и да ви беше нужна  година.

Граф Дерби ненавиждаше обноските и самочувствието на американците, особено на тези с претенциите за всестранна ерудираност и затова се почувства длъжен да го прекъсне възможно най-рязко.

–         Вижте професоре! Не искам да се ласкаете от поканата ми, защото аз съм в положението на удавник, който търси спасителна сламка. Така, че в никакъв случай не трябва да възприемате решението ми като продукт на спокойна и трезва преценка. Повиках ви, защото времето и опциите за постигането на пробив в отношенията ни със свободните планети и Лигата се стесняват като процеп на затваряща се врата, който много бързо изчезва. Трябва ми коз, за да съм сигурен, че хора ще са влезли на топло и сигурно, преди бурята да започне.

–         Вижте, не е нужно да ставате груб, аз така или иначе се интересувам единствено от реализацията на проекта си. Вашите съображения не ме интересуват и за мое съжаление съм длъжен да ви уведомя, че не ви нося сламка, а гюле.

Графът повдигна многозначително веждата си и изключи картата.

–         Пуснете я, ще ни трябва – каза напълно спокойно професорът и се настани в най-близкото кресло, без да изчака покана. Той игнорира раздразнението на графа и бавно извади от чантата си черна       сфера с размерите на бейзболна топка.

–         А ето го и вашето гюле – каза той и подаде предмета на графа.

–         Професоре, нека да спрем с гатанките и да преминем към същността на въпроса.

–         Ще започна от начало, защото не знам до каква степен сте прегледали материалите в доклада ми, преди да ме отрежете предходния път.

–         Целият съм в слух – процеди графа и се разположи срещу учения.

–         Човечеството винаги е вярвало на небивалици – богове, атланти, титани, извънземни. Знаете, че в обратен порядък последното стана истина преди много столетия. Хората като че ли се зарадваха на факта, че суеверията им се превръщат в истина и никой не обърна внимание на няколко дребни подробности. Първо, независимо че са съществували преди първия контакт, извънземните никога не са идвали да ни отвличат и помагат, второ – тази констатация уби окончателно теорията за трансгалактическата цивилизационна дифузия. Всички станаха, рекоха и отсякоха – „така както живот и разум са възможни навсякъде, така и цивилизациите са възникнали навсякъде автономно, без взаимни контакти. При това положение за нас несъгласните с тази универсална глупост остана възможността единствено да се заврем по най-затънтените кътчета на познатия ни свят и да чоплим остатъците на тези, които не са имали късмета да оцелеят до днес. В най-затънтените кътчета обаче няма място за префърцунени академични меродавни теории и  врякащи до бога учени, които обвиняват всеки и всичко в наукообразност и шарлатанство. Теренните проучвания се провеждат на места, на които да се срещнеш с човек, та бил и той най-големият мошеник  и кръволок, си е цяло щастие. Обикалям по такива места вече второ десетилетие и това ми позволи да сглобя някои факти, които ще изпратят в кофата теорията за автономното развитие. Но не искам да ви отегчавам. Миналата година, когато ви потърсих, за първи път успях да купя, след като години съм слушал за тях,  нанунакен – изключително ценен артефакт, който по думите на зелените гниди принадлежи не на кой да е, а на працивилизацията Нанунакена. Да знам, че ви звучи познато, знам, че и на земята има подобна шумерска легенда, но нима разумните същества не са еднакви навсякъде, или не – не са. Разбира се, че не са, но защо тогава навсякъде пристигат Анонаките (при хората), Анунакен (при колхите) Нанунакен (при паладите) и така нататък и така нататък. Всичко се крие в тази невзрачна топка. Артефактите нанунакен са изключително редки и скъпи.

–         Какво представлява тази сфера?

Към Част 3 [натисни тук]

Част 1.

(към глава 1 на „Последна надежда“)

Блокадата на СДС се огъна!

 Натиска на гущерите и междугалактическата общност задълбочава федеративната криза.“

„След месеци на неуспешни опити за мирното приобщаване на човешката колония Галактическа свобода флотът на Звездна Британия напусна сектора. Според Гордън Кенет, от Института за галактическа геополитика, действията на земното адмиралтейство са напълно логични и неизбежни. Възелът около казуса с колонията се разплете след процеса Панов, който предизвика сериозни опасения за реална военна заплаха от страна на СДС срещу независимата планета.

Слуховете за изфабрикуваното на процеса бързо бяха заглушени от самопризнанията на капитан Олимпи Панов, който насочи случая в съвсем друга посока. Основавайки се на думите на бившия конфедеративен офицер, управителният съвет на Галактическа свобода поиска от ООП формирането на миротворческа мисия и същевременно се обърна за съдействие към Лигата. Вчера с обявяването на миротворския мандат и пристигането на флотилия от Паладински разрушители земните кораби се отег…“

Сервизът за чай върху бюрото на 29 граф Дерби се разлетя на парчета по всички краища на стаята. Докато мачкаше на топка последния брой на „Галактик Пост“ той не престана да крещи и ругае.

–         Страхливци, оттеглили се тактиче…, гадни смрадливи бъзльовци, само за порцион живеят, перчат се, а един куршум не могат… да…Ами тези от ООП, защо изобщо ги финансираме тези предатели, тези нищожни алтруисти, мир и разбирателство – гниди долни.

Хрътките на графа се шмугнаха покрай иконома и се скриха в градината на имението. Самият иконом обаче нямаше тази възможност и след като погледа около минута как през огромното махагоново писалище на граф Дерби преминава торнадо, спокойно каза.

–         Сър, не е добре за сърцето Ви да се вълнуваме толкова. – Той дръпна главата си, покрай която прелетяха последователно мастилница и тежка лула със сребърни апликации.

–         Да се вълнувам !?! Да се вълнувам ли ?!? – Графът се отпусна тежко в коженото си кресло – Прав си, почисти тук и ме свържи с Локсли, после искам да накараш професор Дуейн да домъкне тук мухлясалия си задник.

Лордът вдигна една тежка папка от бюрото си и пое с бавни стъпки към остъклената градина. Ню Ноузли беше великолепно имение, но политическата работа на граф Уилям Ричард Хенри Стенли не му позволяваше да се задържа често тук. Като секретар на Комисията за външнополитически рискове той трябваше постоянно да кисне в Съвета на Общността на обединените планети (ООП) или да участва в дипломатически совалки по външния периметър, на Съюза на демократичните системи. Това не беше никак лека задача, защото сега територията му се простираше на близо 9 % от вътрешния звезден обем на галактическия ръкав Ореон.

          Графът остави документите, взе една малка ножица и започна да подрязва цветята, това винаги го успокояваше и му помагаше да се съсредоточи. Той тъкмо започна да подрежда логическите връзки на събитията, които предстояха, когато секретната линия се активира.

–         Добър ден графе. Прочетохте ли последния доклад?

–         Локсли, момчето ми, така и не се научи къде ти е мястото, не забравяй, че аз „написах“ последния доклад. Той не ме притеснява, по-скоро съм обезпокоен от това как медиите отрезвяват нещата – „охлабване на примката“, „отстъпление“, и на места дори „бягство“ и макар да не е добавено „позорно“ ти знаеш, че е позорно да заблуждаваме населението с подобни изкривени представи за ситуацията. Ще ми се да развържеш кесията и да накараш гъсоците да крякат в малко по-друга тоналност. Думи като „умна стратегическа маневра“ и „интелигентна многоходова операция“ ще са полезни както за нас и съюзниците ни, така и за онези, които все още на са се решили докрай да приемат десницата на Съюза.

–         За това исках да Ви попитам, ако ми позволите?

–         Слушам.

–         Голяма част от федератите все още не са подписали договорите за покупка на въоръжение, а предвид последните събития вече получихме и няколко отказа…

–         Колко? – Графът се надяваше да получи по кома няколко имена и координати, но след като предаването продължи повече от минута той го спря и отсече – Ясно, не виждам повод за притеснение. Искам да пратиш насрещни оферти и да увеличиш леко цените. Свържи се с военно промишления комплекс и ги увери, че поръчките остават в сила, сроковете също. Не ми се ще да те уча отново как се действа с колебаещите се – искам едно зрелищно изчистване на предатели, няколко промишлени аварии, няколко набега във вътрешния периметър. Искам несигурност.

–         Но сър!? Всички са достатъчно изнервени след случая Панов!

–         Слушайте полковник! Не съм много убеден, че измамното спокойствие, което е обзело някои планети изобщо съществува. Хората са неподготвени за това, което зелените човечета ни замислят, затова им дайте несигурност – тя мобилизира. Пиратите от буферната зона са гладни и уплашени. Извънземните вече не ги допускат в тяхната периферия, нашата периферия се мобилизира и става все по-сигурна и цивилизована. Обещайте им въздух, пуснете ги в пограничните райони, после ги проследете и … На тези, които искат да служат – ги зачислете. Останалите – знаеш. За представителите на човешката раса членството в Съюза не е опция или алтернатива, то е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО.

Полковник Локсли не успя да зададе следващия си въпрос защото графът изключи канала и пое към приемната си. „Аз знам, че има начин да сме крачка напред“!

(Към втора част)

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

В невинността на глупостта дреме кротко същността на всички пороци!

Библиотекарят си дръпна от оригиналната хаванска пура с голяма доза театрално блаженство и каза:

– И какво сега, имаш цяло прасе, не можеш да го изядеш наведнъж и искаш аз да ти помогна, но не с яденето, а със съвет. Ми питай гугъл!

Той се изправи напред и издуха тютюневия дим в лицето на събеседника си, който остана все така свит и с наведена глава.

– Моля ви г-н Валевски, дайте ми рецептата и ще ви изпратя 10 килограма месо. Иначе няма как да заколя животното, а семейството ми не е яло месо отдавна.

– Това не са мои проблеми, хич не ми пука за смрадливото ти прасе. Виж сега какво ще направим. Ако ти прочета рецептата веднъж, ще ми донесеш 10 килограма месо и една кутия цигари. Ако ти я дам да си я прочетеш 2-3 пъти сам, искам 20 килограма месо и 2 кутии с цигари, а ако ти позволя да си я препишеш, защото е дълга и можеш да я забравиш, … тогава искам 20 килограма и 2 кутии цигари сега и да се закълнеш, че получавам правото всеки път когато колиш прасе да ми даваш по 10 килограма месо, консервирано в буркани.

– Но, г-н Валевски …

– Няма, но, няма но – щото всяка година като затваряш месото, ще си я препрочиташ, а и когато ти я дам, можеш да я дадеш на някой срещу друга стока. Информацията е скъпа, а и аз не съм благотворително дружество. Утре, други ден всеки като я знае, аз от какво ще живея.

– Добре, съгласен съм, ще си я препиша. Искам също и онзи текст за сондирането и добиването на вода – 1 към 10 литра за вас, във ваши съдове.

Библиотекарят се усмихна от ухо до ухо, изправи се, намести кобурите на двата си револвера и тръгна по коридора. Газената лампа едвам осветяваше стените, на които кротко лежаха стотици, хиляди стари книги.

– Ало програмистчето, върви пред мен и да не съм видял да пипаш книгите ми.

Двамата мъже вървяха по вехтия коридор, минаваха покрай закованите криво-ляво прозорци, облечени отвътре с арматурни решетки. Те преминаха през две тежки врати. Библиотекарят въведе своя клиент в голяма читалня и започна да оглежда лавиците, а зад гърба му се чу тежка въздишка. Той проговори без да се обръща, проверявайки с показалец книгите.

– Не можем да кажем, че при абсолютната липса на електричество компютрите са напълно безполезни. Ето, аз направих от старите монитори в читалнята отлични кашпи и искам да ти кажа, че магданоза ми се чувства много добре вътре, но да приключваме с това…

Библиотекарят извади една добре подвързана дебела книга със заглавието „Домашна зимнина“, разтвори я на глава консерви от свинско месо, защипа книжния блок с щипки, за да не може да се разлиства и  каза на събеседника си.

– Преписвай бавно и внимателно, да не ти вкисне после месото.

Младият мъж се сви на кълбо в ъгъла и на малкото пламъче започна дума по дума да записва с трепереща ръка рецептата, повтаряйки на глас всяка отделна буква.

 

missiles

Омръзна ми да бъда предпазлив – а трябва!

Единственото, което намерих в изоставената хижа, беше купчина стари вестници. Докато ги мачках на топки и ги пъхах между влажните си дрехи с безразличие гледах заглавията:

„Близкият Изток и Средна Азия в пламъци“,

„Израел и САЩ нанесоха прецизни ядрени удари по стратегически обекти на Техеран“,

„Иран обстрелва атомни централи в Израел, Турция, Източна и Централна Европа“,

„Ядрената конфронтация между Индия и Пакистан продължава да е в разгара си“,

„Северна Корея се включи в ядрената война. Япония и Хаваи поразени“,

„Планетарния радиационен фон в пъти над нормата“,

„Озверели тълпи в търсене на убежище“,

„Недостиг на неща от първа необходимост“

„Властите съветва гражданите сами да вземете мерки за сигурността си“,

„Зачестяват случаите на канибализъм“

Мамка му! Каква ирония, когато четях на времето тези редове, те не ми помогнаха с нищо. Сега най-актуалните бяха отпреди две години, но щяха да ми влезнат все пак в употреба, а казват, че журналистиката не била полезна.  Заспах самоубеждавайки се, че ми е топло и не съм гладен.

            Не е приятно всеки втори храст да те удря по лицето и всяка втора съчка да те дърпа за крачолите, но кой те е карал да ядеш гъби, като не ги познаваш. Всичко е прекрасно, всичко е чудесно, ако не ти харесва, слез в града да те изплюскат мародерите. Слез, ама като нямаш топки. Уауауаугу. Е все пак понякога е хубаво да повърнеш и да подремнеш под открито небе…

            Пак ли вали, още един хребет и се отказвам. Няма да намеря своята Обетована земя. По дяволите, косата ми пак започна да капе, сигурно приличам на 70-годишна оперна перука. Ма за кво ми е, трябва да си търся шапка, идва зима или не…

Сама жена, а и с две деца – добре облечени. Гледай само как върти брадвата. Ще се покажа, или то вече няма смисъл нито да търся, нито да се крия. Май извадих късмет този път.

–          Здравейте госпожо!

Щрак!

–          Моля ви, не стреляйте, няма да ви нараня.

–          Само пробвай и ще те гръмна право между очите. Деца приберете се в къщата.

–          Търся подслон и храна за една вечер, нека ви помогна с дървата.

–          Сам ли си? Откъде си? Откъде идваш?

–          Сам съм. Вървя с дни през гората, търся убежище. В градовете и ниското е страшно.

–          Приближи се! Много си слаб!

–          Ходя отдаван, едва ли някой ме е проследил.

–          Добре! Отивам да сложа супника. Ти се хващай за брадвата. – Петре излез и го дръж на мушка, ако шавне го гръмни. – Ще те гръмне без да му мигне окото.

–          Госпожо свърших, госпожо нацепих ги!

–          Излизай, не ми прекрачвай прага! Петре!

–          Тихо, госпожо – той спи на верандата. Казах ви, няма да ви нараня. Просто искам да се нахраня и да поспя.

–          Престани да ровиш с лъжицата – ние сме вегетарианци! В планината няма канибали, а и да има вече са се самоизяли отдавна.

–          Благодаря Ви госпожо. Вие няма ли да хапнете?

–          Ния ядем по веднъж – на обяд, знаете как е! Мария – оправи фитила на свещта.

–          Свещи, откъде имате свещи.

–          Аз съм предвидлива жена, запасила съм се, а и това тук е стара манастирска свещоливница, така че си топим.

–          Охх, доспа ми се от супата и дървата, къде мога да поле…

–          Тук…

–          Аааа, престанете, пуснете ме. Ще ми изтече кръвтаааа.

Не е хубаво да висиш от тавана, закачен за двата ахилеса на кука, увесен над казан, ала кога пък ще ти се случи. Обещавам си да не припаднАААА…

–          Пуснете ме, ААААА.

–          Петре, вържи му устата.

–          ОООааааа, нали казахте, че не сте канибали, не пред децата, моля ви.

–          Не сме канибали, вегетарианци сме, но откъде  лой за свещите, така че…

Не съм сигурен дали чух или осъзнах когато пушката гръмна. Да свършиш в казана, колко приказно.

            Омръзна ми да бъда предпазлив – а трябваше!

–         Капитан Панов, капитан Панов, изправете се….

–         Това е заповед капитане…

Много лица и сцени минаха пред очите ми – уморени очи, злобни усмивки, тъжни гласове, угрижени бръчки ме водеха от помещение в помещение – светли стаи, тъмни коридори, асансьори, операционна зала….

За мое учудване не дойдох в съзнание в болнично легло. Мислите ми успяха да пробият на повърхността докато клечах в гола бетонна килия и внимателно, с ритмични жестове галех шевовете по обръснатата си глава. Нарочно не се изправих веднага. Загледах се в стъпалата си, виеше ми се свят, не можех да се фокусирам върху положението си. „Да, със сигурност не съм в болница и със сигурност тези не са умрели от желание да ми осигурят комфорт.

–         Капитан Панов, капитан Панов, изправете се! Източникът на гласа не можеше да бъде определен с точност, но в стаята нямаше никой освен мен.

Продължих да гледам упорито надолу.

–         Капитан Панов, престанете с този цирк, под достойнството ви е. Имате биодатчици по тялото.

–         Знаем, че сте в съзнание. Изправете се!

Да, наистина железен аргумент, няма какво да се спори по въпроса. Бавно се надигнах и се изправих доколкото можах, цялото тяло ме болеше. В бронираното стъкло отсреща ме гледаше мършава фигура, облечена в раирана пижама, а по главата и безразборно стърчаха кървави марли.

–         Капитан Панов, пази честта на пагона – самоиронизирах се полугласно аз при вида на собствения си облик в отражението.

–         Капитан Панов, обвинен сте в диверсия срещу свободата и независимостта на нашата комуна. Имате право да мълчите, в противен случай всичко казано може да бъде използвано срещу вас. Предвид тежестта на първоначалното и вторичните обвинения имате право на служебен адвокат, който да пледира за смекчаване на присъдата, която по законите ни е публична смърт.

–         За диверсия? Вторични обвинения? Смърт?

–         Вашите действия доведоха до човешки жертви и сериозни материални щети, от голямо значение е и факта, че присъствието ви застраши нашият начин на живот, а оттук и самият смисъл на съществуването ни.

–         Това се казва да си говориш със стената.

Знаеш, че арогантността винаги ми е помагала, особено в моменти, в които нямам какво да губя. Можех да се пробвам да им обясня всичко, но понеже беше ясно, че някой ми е подлял вода, по-добре щях да направя, ако използвах правото си да мълча. Освен това, някак си, мълчейки, трябваше да изкопча информация за това, „което съм направил”. Едно е сигурно, нещата не минаха така както трябваше, затова си позволих още един майтап.

–         Кога ще е коктейла по случай награждаването?

–         Моля …?

Минаха няколко часа, през които ми дадоха храна и вода, а после се запознах и с „адвоката” си. Той беше младо, още голобрадо момче, със стегната семпла униформа. Говореше като автомат, стоеше изправен като робот, не проявяваше никакви емоция и чувства – отличен комарджия. Той ми подаде четец с дело 15 363 и застина в неподвижна поза, очите му бяха като научноизследователски скенери. Аз започнах да прехвърлям материалите. Според обвинителния акт, под прикритието на хуманитарна мисия, съм превозвал насочващи устройства за подпространствените торпедоносци на Съюза. С разнасянето на „хуманитарните“ контейнерите в различни точки на планетата, моето действие щяло да доведе до почти напълно сваляне на планетарната защита и насилственото присъединяване на комуната към Съюза. Всичко звучеше перфектно изпипано и си беше перфектно изпипано.

–         Запознахте ли се с доказателствения материал по основното обвинение? – попитах го аз.

–         Разбира се – адвокатът бръкна в страничния си джоб и извади малък сребрист цилиндър – Това не е контейнер с хелий, а подпространствен сонар, който да неутрализира изкуствените магнитни полета и да пусне торпедоносците във вътрешния пръстен на планетата – перфектен замисъл, добре, че не ги разпратихме по предназначение преди да ги проверим.

–         Извинявай пич, ти не трябва ли да играеш мой защитник? А и как разбрахте за диверсията преди да отворите контейнерите? А ако са ме накиснали?

–         Капитан Панов, ние сме високотехнологична планета! Знаехме за намеренията ви още при навлизането ви в атмосферата, а и ако бяхте невинен нямаше да разрушите цял терминал. Вашите действия доведоха до смъртта на двама диспечери и един охранител – това е достатъчно доказателство за вина. Ако признаете съпричастността си, ще пледирам за смекчаване на присъдата и изпълнението й в присъствието на прокурора и съдията.

–         Аха, няма да цъфна във всеки нюзруум в галактиката докато ме …

–         Инжектираме публично с отрова.

Нямаше никакъв смисъл, метнах му документите и възможно най-ясно казах.

–         Твой съм.

–         Капитан Панов, може ли да ви питам нещо? Как човек, чиито роден дом е бил унищожен от Съюза, се навива за няколко електронни цифрички да навреди на хора, чиито убеждения е изповядвал до скоро?

–         ХЪм, усмихнах се аз наистина развеселен, за това с кредитите си има обяснение, но аз подозирам, че за в конкретния случай един ден истината за тези събития ще стане известна на децата ти – зависи, разбира се, кой ще победи и кой ще пише учебниците.

Адвокатът стана и без да каже нито дума напусна килията. На излизане той ми остави малък хартиен плик. Бележката в него беше пределно кратка и ясна.

Заседанието на съдебния състав ще се проведе утре в десет часа.

„Мамка му”, мислех си аз, докато ме влачеха по коридора към съдебната зала, „тук дори не са чували за последно желание на смъртника, или още има надежда, или ще дадат кльопачката след присъдата”. Едно беше сигурно, покрай „диверсията” беше устроен цял медиен спектакъл, поне щях да се прочуя като за последно. Най-яката част на публичния процес, след прочитането на обвинителния акт, беше фактът, че адвокатът ми, по мое желание, пледира виновен по всички обвинения – направих го, не защото ми пукаше пред колко хора ще пукна, а защото ми бяха отредили ролята на малко зверче в един добре режисиран спектакъл, в който аз би трябвало да отричам до дупка, за да се дигне шум до небесата. Е, нестана – като се мре, да се мре.

–         Инжекцията болеше ли? – попита капитан Зверински.

–         Ако искаш ми вярвай, това, че животът ти минава като на кинолента е абсолютна вярно – гледах как епруветките се изпразват една по една във веноката и се сетих за всичко – за детството, за пансиона, за академията и дори затова как ми строши носа в трети курс.

–         Интересно, но свиквай, защото май няма да ти е за последен път !?!

Край на втора глава

Към трета глава

Следваща страница »