декември 2012


Кулите на вечното съзнание

Се издигат от картон,

Изникват чрез човещкото страдание,

Поканено на аудуенция

Във зала застлана със найлон!

Advertisements
                                                        dance_of_death
                                                              Сановникът съновници раздава
                                                     сред пурпурът оръфан на къртците,
                                              но няма нищо топло под недрата на хладилника,
                                                      отпаднал е стремежът на лъжиците.

Загубих се, но открих един забравен свят…OLYMPUS DIGITAL CAMERAТам, в препълненото заведение, понятието герой беше загубило своя смисъл и се напиваше от мъка.

OLYMPUS DIGITAL CAMERAСам той не знаеше своята сила и слава, почиваше отдавна изгнил в земята. „Република“ – дума, която се беше загубила заедно с мен, стоеше самотно на сянка под навеса на старата спирка.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Проклет богохулник, пред бога показал своите язви!OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Намерих се! Отзад на планината, но все пак на планината, макар и отзад. Но не бях сам!

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Републиканската кръв е силна. Тя бди!

OLYMPUS DIGITAL CAMERAНе се намерих, а и тук няма никакви шибани елфи!

OLYMPUS DIGITAL CAMERAНамери ме!

И щипе!

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Слънцето рядко огряваше над Велико Тръново.

          Принц Тиквоглав се беше съсредоточил върху мазната лоена капка, която се стичаше бавно по брадата му. В скута му сред царските грамоти и укази се валяше и една наръфана овнешка плешка. Той тежко въздъхна:

– Пфууууу, е добре де! Пак нищо не разбрах?!

– Кажете багрянородни. – отвърна му с възможно най-мазния глас Великият боил.

– Защо ти подписваш указите на баща ми?

–  Амиии, защото аз съм секретар на Ваше величество баща Ви.

Капката се отдели от пършивите косми, обрасли на места върху масивната челюст на принца и тупна върху един от многобройните восъчни печати. Гербът привлече вниманието му. Той метна надалеко кокала, в ъгъла две хрътки се сборичкаха и бутнаха жарника.

– Е добре де! Ами защо тримата боили подписват твоите укази и нареди?

Великият боил се преведе много ниско напред в поклон, който изкриви и без това гърбавата му стойка.

– Ваша светлост. Аз съм много зает. Преглеждам всичко, което главните писари са записали от гласа на преслетвия Ви баща. После ги поднасям до височайшото му знание. Броя хазната, разходите и данъците. Тримата боили са мои секретари и следят всичко да е…

– Ясно, ясно. – прекъсна го принцът. – Но не мога да разбера какво правят тогава малите боили, багаините, комитупулите, старейшините и … А и излиза, че ти имаш повече секретари от баща ми.

Старецът се преведе още повече.

– Така е устроено царството премъдри. Старейшините вършат работата на комитопулите, те гледат всичко да е наред в делата на багаинте, които се грижат всичко да е в уреда при малите боили, които поднасят на готово всичко на боилите, те представят държавните дела на мен, а аз запознавам нашата пресветла мъдрост Царя.

– Е ясно де! Ама ти за какво си? Не може ли старейшините да се събират в тронната зала и да докладват … сипи ми малко вино и ми донеси едно печено… пиле, не патенце … да речем месечно, каква е работата и царят да решава.

Великият боил почти се удави в кашлицата си.

–  Ама ваше първородно целомъдрие, това дето го казвате мирише на РЕПУБЛИКА!!!!

Принцът скочи на крака, книжата се разпиляха по земята пред него! Той поправи коланите и бутафорния си меч и се огледа към ъглите, където слугите бяха замръзнали и се бяха вторачили в него.

– Какво гледате бе? – кресна той. – После се обърна към велможата. – Добре де, обясними, защо е Република, ако царят си върши сам работата.

– Ваша светлост! Селяните никога няма да си платят данъците, десятъците, владищината и да отработят повинностите доброволно. Затова старейшините им събират париците и реколтата. Старейшините, за да не задържат по много от данъците, отчитат се на комитопулите, те на багаините, а те на боилите, а пък аз, за да не става нужда да ги бесим всичките, следя ги да не си заделят премного от това, което иде в царската хазна. На мен пък царят е дал…

–  Е! Значи съм прав ! Вие първо нищо не работите, а после крадете от царя и от хазната. Тъй ли е или не е тъй.

Старият сановник отпусна рамене, въздъхна тежко и накрая се предаде. Тръгна към изхода и преди да излезе се обърна и рече:

–  Не е тъй, нас ни има, за да взимаме от народа и да даваме на царя, а той понеже няма нищо, ни дава част от откраднатото.

Два дни по-късно великият боил се помина. О т старост ли, от тежка болест или от грижи по държавните дела  – никой не разбра, а и не беше нужно, защото всичко си продължи по старо му из дворците, селцата и паланките на Бълхария.