Илюстрация от: виж

Сред блатата на Църна река злият воден дух Радичко беше най-старият обитател. Блатникът обичаше да си повтаря в самотата на дълбоките вирове, че именно заради него бяха дали такова име на реката и околните блата, които бяха погълнали в подмолите си много невнимателни пътници, ловци и юнаци. Но това не го правеше щастлив, умората на годините беше се увила вече около дългата му жилеста шия и тежеше върху плещите му като воденичен камък на удавник. Но Радичко не можеше да се удави, освен в собствената си скръб и самота. Другите блатни духове и създания на нощта отдавна се страхуваха от него и го отбягваха, защото, дори и когато не го искаше, крадеше от силите им. Тъй преди много лета дори блатната кикимора спря да го навестява и той не знаеше – шъта ли още тъдява или отдавна е заспала на блатното дъно. Чудеше се и той, дали да не прегърне някой голям камък и да не заспи за дълго, но сън не го ловеше, защото всяка вечер го навестяваха духовете на удавниците, които беше завлякъл в тъмните води на блатните ями. Колко бяха, вече отдавна не помнеше. Не му помагаше вече и лъскането и реденето на съкровищата, кинжалите и сабите, които бе насъбрал с годините в мочурливата си подводна пещера, където завличаше клетниците. Много скоро, още докато беше млад дух, той осъзна, че жълтиците, лъскавите пръстени, тежките печати не носят радост на обречената му душа, а само на сивите му воднисти очи, които никога не примигваха. И сега той стоеше приклекнал, обвил с ръце щръкналите си нагоре ръбати колене и се взираше през две странни малки  рамки с прозрачни кристалчета в бездиханното тяло на един странник, който има неблагоразумието да последва прочистена в храсталака просека, за да прекоси блатата. Сега домашните му щяха да го чакат край огнището, но той нивга нямаше вече да приседне до тях. Старият блатник най-добросъвестно изхвърли смешната плоска шапка и ботушите му до другия край на езерото като старателно ги наръфа с пожълтелите си зъби, които с годините се бяха изострили като дамаска стомана. Трябваше да се знае, че блатото има господар, иначе Радичко се нуждаеше от по един чиляк сякога когато се сменяха годишните времена и това му беше повече от достатъчно.

Преди много, много лета, когато още властваха старите богове, той убиваше заради бурната си младост. Но хората тогава бяха по-плахи и рядко напущаха укрепените си землянки и могили. Тогава най-обичаше приказните юнаци, за които никога не са били писани приказки. Те миришеха най-силно на страх. С годините Радичко спря да завлича клетниците всякога когато срещнеше човек. Старата кикимора му беше казала, че ако не напусне блатото ще живее вечно, а и той се хранеше не с плътта, а със страха на хората. Колкото по-уплашен беше удавника, толкова повече сила се вливаше в жилавите крайници на водния дух. Затова той никога не бързаше, а внимателно измисляше как да подмами и удави небрежните пътници. Еднаж подлагаше сивия си шуплест гръб, досущ като камък, на брода и щом стъпеха отгоре му, спускаше се надолу, друг път подлагаше ръка под тоягата на пътниците и те мислиха, че е плитко и цопваха в дълбокия заблатен вир. Най-обичаше обаче суетните, които се оглеждаха в зеленото водно огледало. Тях той завличаше за гушата с ноктестите си пръсти. Всички давеше бавно, за да чувства страха и надеждата им, а малко преди да ги завлече завинаги под мътните води на блатото, им показваше спаруженото си от влагата и годините лице и с ужасен вик изтръгваше всичките им явни и тайни страхове.

Сега обаче, когато завлече последната си жертва, нещо не стана точно така. Посипал беше малко пръст и листа от брега на блатото и бавно дебнеше с очи. Мъжът ходеше със странен продълговат вързоп на рамото и с метално червено-бяло копие бучкаше водата, после пишеше нещо в една книга. Сетне влезе навътре и по-навътре, но когато блатникът го остави да стъпи на раменете му с тежките си ботуши и после рязко се потопи, човекът просто изруга, глътна вода и издъхна – без надежда, без страх. Затова Радичко с внимание го изучаваше. Вънкашно, човек като човек, одеянията му малко по-инакви бяха, а пък багажа му съвсем така. Радичко взе продълговатия вързоп и като се почуди малко, разкъса го от единия край. Отвътре излезе една книга – дълга и широка, а на книгата някакви драски, кръгове и писания, странни. Радичко засрича най-отгоре : „Хидро-мелиорационен план за пресушаване и рекултивиране на средното течение на Църна”. Нищо не разбра, метна книгата и макар, че продължи да оглежда с любопитство последната си жертва, през шизофренните писъци на неговите удавници злокобно продължи да се прокрадва думата „пресушаване”.

Advertisements