Няма тук да става въпрос за виновни и невинни за представянето ни на най-престижното международно състезание. По-скоро ще напомним за нежеланието на родните политици да си махнат ангелските крилца и да слезнат на земята.

Представянето ни е слабо, в това няма съмнение. Ето една малка статистика за доказателство:

год.

място медали злато сребро бронз

1988

7

35

10

12

13

1992

18

16

3

7

6

1996

22

15

3

7

5

2000

17

13

5

6

2

2004

33

12

2

1

9

2008

42

5

1

1

3

2012

63

2

0

1

1

Данните са на Международния олимпийски комитет. Те сочат, че вината е колективна – на всички правителства след 1992

Както и да погледнеш тази таблица, чисто статистически – това  не е един страхотен провал, стъпил върху шанса и късмета, а систематично натрупване на грешки, довело до постоянна криза. Какво обаче  заяви за българските медии Б. Борисов, вече всички знаете: „При повече шанс на олимпийските игри, всички щяхме да говорим за блестящо представяне“. Цялото изказване е типично за български политик от годините на прехода. Говори се за  фактори, свързани със свръхестественото, и като цяло се заема позиция, която отказва да признае и регистрира реалния проблем. Но защо? Ако регистрира проблем, то трябва да се търси решение, решението изисква финансиране, а двете заедно, изискват публично изявление, съдържащо обещание. А обещанията вече се регистрират 🙂 и още повече обещания за хляба и зрелищата се дават най-трудно. Защото, който не може и това да достави на народа, отива на политическото бунище.

Аз не съм спортна натура, не ми пука за олимпиадата, но написах този текст, защото смятам, че по подобен начин стоят нещата и с българските: икономика, образование, вътрешна сигурност, здравеопазване и т.н. и т.н. Когато Кремиковци потъваше за пореден път: „Не виждам причини за притеснение“, децата се профанизират: „Това убийство в училище е по-скоро иницидент. Ние работим активно по няколко проекта в сферата на образоваието“ и т. н. и т.н. Не знам, при това положение, дали не е добре да се изработи и една метрична система, която да отчита до колко изказванията на политиците изобщо отговарят на реалността, защото при „повече шанс“ в прехода можехме да сме една великолепна развита държава, а не опашкари – било то в Шенген или на Олимпиадата.

Advertisements