Снимка: Above the Law

Ветровете ловко се гонеха и блъскаха звучно ламарините по разнебитената козирка на бензиностанцията. „Кралят на пътя” жадно отпи от бутилката с едномалцово уиски и дръпна от марковата цигара. „Кралят на пътя – трънки”, коригира веднага мислите си Виктор, отпи още една глътка и стана от стола. Той се отправи криволичейки към щандовете. Мина направо през строшената витрина и без гняв, ей така, даже и без конкретна мисъл, започна да събаря продуктите на земята. Стигна до цигарите, бутайки пътьом две бири, застана мирно, загледа се в шарената стена от кутии, отмести бавно погледа си към витрината със скъпите напитки и се замисли. „Когато работех и всичко беше наред, нито можех да си позволя да пуша, камо ли да пия уиски. Ебаси!”. Той отново започна да събаря всичко, което му попадне пред очите. Постепенно безсмислената му дейност се докосна до границите на безумието. Гневът му се засили като лавина и Виктор не престана дори след като смаза кокалчетата на ръката си в един пожарогасител, който изтръгна от стената и засили в щанда с чипсовете. Накрая се тръшна на пода и заплака с глас. „

–         Мога ли да оцелея и защо изобщо съм жив?

Единственото което виждаше в мрака беше как дебелите бузи на жена му се друсаха в такт. Тя лежеше по корем върху варела, поклащаше се рязко напред-назад и не преставаше да повтаря.

–         Детето е болно …, има треска …, нали ще ми дадете лекарствата …, обещахте ми…, аз само затовааа…

Мъжът в камуфлажа грухтеше като нерез и се движеше все по-бързо. Виктор държеше малкия Никола на ръце и се пробваше да застане с глава между празния взор на по-големия си син Ангел и грозната гледка. Той тъкмо се беше извърнал, когато в мрака проехтя изстрел.

–         Тъпа дебела свиня, за твойте месища не бих ти дал и вода. Капитанът се загащи с припряни движения и рязко отдръпна кубинките си от разстилащата се по асфалта кръв. – Пфу че гадост.

Камъкът го уцели точно по челото. Военният се развика инстинктивно, защото не видя от къде дойде атаката. Той обаче бързо се окопити и започна да стреля в мрака. Момчето продължи да мята камъни, докато една сянка не го издърпа зад тъмната завеса на нощта. Виктор тичаше под  свистящите куршуми, лашкайки на рамо малкия си син и дърпайки с всичка сила големия.

–         Всичко е наред, всичко ще се оправи повтаряше Виктор през зъби, опитвайки се едновременно да диша, да говори и да тича. Гласовете от лагера започнаха да се отдалечават, но той не спря своя тръст докато не се препъна в камък и не залитна напред.

Кордонът от коли спя сред облак прах. Моторите бръмчаха неравномерно, но над тях се извиси дрезгав мъжки глас.

–         Крал Станчо пита кой си и какво правиш в неговите земи.

Виктор отвори дясното си око, но срещу лъчите на изгряващото слънце не успя да различи дори силуетите на хората. Главата го болеше, устата му лепнеше, но той все пак измърмори.

–         Кой е тоя крал и какво е откраднал?

Тежък ритник в гърдите го изхвърли от стола на който дремеше.

–         Отговаряй мършо, че сега ще те претрепем.

–         Кралю, тук всичко е изпотрошено.

–         Какво има?

–         Пак само цигари, пиячка и боклуци.

Мъж на средна възраст с корона от пера на главата се наведе над свитото тяло на Виктор?

–         Не обичам да се ебават с мен. Къде са консервите и горивото?

–         Сигурно ги е откраднал някой крал.

–         Този не е на себе си – обяви на глас крал Станчо, вдигна високо душът, който носеше в дясната си ръка и заповяда – Да си обираме крушите, оставете го този нещастник.

–         Да му видим ли сметката?

–         Аз отдавна нямам сметки – простена от ниското Виктор.

–         Ти кво искаш бе, завъртя се Станчо и го прасна с душа по слепоочието.

–         Нищо, изсъска през зъби Виктор, но после добави високо. – Просто се чудих, защо си крал, а не цар или дори император – те са по-високопоставени.

Дори форсирането на двигателите не успя да заглуши кикота и хъркането на гърчещия се мъж.

–         Император Станчо ти подарява живота, но няма да е толкоз милостив при следващата ни среща.

Колите започнаха да се изтеглят бавно през изхода на бензиностанцията.

Камъните бавно покриваха безжизненото телце на Никола. Виктор ги наместваше внимателно и бавно, обсипван от ругатните на големия си син.

–         Какъв мъж си ти бе. Не можа да опазиш мама, спъна се и разби главата на Никола. Теб трябваше да те гръмнат…

Той не му отговори. Постави последния камък, изправи се, посегна с ръка и глухо каза:

–         Да вървим.

–         Да вървим, къде да вървим, с теб да вървя – да ме затриеш и мен.

–         Да вървим, повтори още веднъж Виктор и направи крачка напред.

–         Не ме доближавай, не искам да ме пипаш

Виктор се съвзе след секунди, уроците по айкидо, които плащаше с цената на допълнителни часове труд, явно бяха дали резултат. Ангел се скри зад близките дървета и той повече никога не го видя. „Надви ме едно девет годишно дете. Ще оцелее, а аз…”, той се завъртя на пети и с наведена глава тръгна в обратна посока.

Преди, когато всичко беше „наред”, даваше всичко за семейството си, след кризата не можа да направи „нищо”, но как можеш да сбъркаш, ако не знаеш верния отговор. Всичко стана много неочаквано, за по-малко от месец и той не можа дори да разбере какво се случва. Новинарските емисии така или иначе бълваха постоянно траурни ленти и зловеща черна драперия на катастрофи, природни бедствия, икономически сривове, военни сблъсъци и социални размирици. Повечето хора се заслушаха в тях едва когато в магазините започнаха да се образуват опашки от изнервени хора с препълнени колички. Един прекрасен ден в кварталния хипермаркет влезнаха въоръжени мъже с полицейски униформи. Стреляха във въздуха, ревяха и мучаха грубо. Взеха всичката храна и битови потреби под предлог, че ги конфискуват, натовариха ги в буса на магазина. Заявиха шумно, че паричната-стоковата размяна от днес е забранена и се преминава към натурална и с мръсна газ и свистене на гуми изчезнаха пред смаяни погледи на хората. Те не чакаха дълго преди да се сбият за останалите кроасани и солети и изпотрошиха магазина. Виктор се прибра с насинено око и празна торба. Взе дистанционното и започна да сменя каналите. „Калифорния обявява намеренията си да се откачи от долара и догодина да проведе референдум за независимост”, „Европейската икономическа зона се разпадна окончателно”, „Гневни тълпи опожариха десетки офиси и банкови клонове във Франкфурт”, „Властите в София препоръчват да не напускате домовете си”…

Дълго мълча. Не отговори на нито един от въпросите на жена си, сипа по една ракия, седна на масата и я покани на семеен съвет. Обсъдиха внимателно случващото се и взеха решение да изчакат, но все по-трудно ставаше да се намерят дори семки за чоплене. В началото на лятото за по-малко от десет дни спряха тока, водата и телефоните, а към края на юни започнаха мародерските набези, грабежите и палежите, които създаваха над града вечно дневно зарево и пелена от гъст дим. Направо беше като лотария, кой ще изгърми, кой ще бъде запален. После дойде ред на масовите набези, хаотичната стрелба и боя с камъни. След като в блока не успяха да се разберат за доброволна охрана, Виктор предложи на Жана да вземат децата и всичко най-необходимо и да се пробват да стигнат до Бургас при родителите му. Така и стана, но не стигнаха по-далеко от разклона за подбалканската, където една групичка от Богоров, преградила пътя, им остави само шише с вода. В отговор на молбата на Виктор да им оставят поне малко храна за децата той получи звучен шамар. Цялата орда ревна одобрително след като насилникът гордо заяви:

–         Че ближат на жена ти путката, кисела, в тая жега, и ще се оригват на лимон.

–         Хахаха.

Продължиха пеш, но до никъде не стигнаха.

Сега, когато остана сам, дори не знаеше на къде върви или на къде да тръгне. Минаха дни, а той остана да се носи като есенно листо по течението на бавно поточе. Залисан в мислите си, пречупеният мъж влезе в уличка, водеща до малък селски стадион със земен насип и двуетажна съблекалня. На мястото на вратата беше паркиран тежък автобус, наежен със заварените по него металните шишове и караулка.

–         Стой, кой там? Викна мъжа на караулката.

–         Сам съм, търся подслон. Мога да помагам.

Часовият изсвири с пръсти и до него на минутата се появи възрастен сух мъж с черти на оса.

–         Кмете, сам е търси подслон.

–         От къде си и на къде отиваш?

–         Към Бургас тръгнах, но загубих семейството си и сега не знам какво да правя.

–         А какво можеш да правиш, на ти ли си с електричеството и генраторите.

–         Не, аз съм учител по английски, ако имате деца, мога да им преподавам.

Двамата мъже започнаха нещо да си шушнат и след малко кметът каза грубо.

            -Върви си, нямаме храна за теб. Не можеш нищо да сториш, а още едно гърло, зима иде. Той размаха макаровеца и почна да го напъжда, но изотвътре се чу детски глас. Виктор нищо не долавяше от думите, но в сърцето му се появи надежда.

            – Разбрахме, че имаш професионално фенерче и нож в палтото, остави ги на земята, обърни се и да те няма.

Така Виктор събори и последната стена от къщата на дотук познатия му свят. Поне разбра със сигурност, че синът му е намерил подслон. Обърна се, погледна хоризонта и тръгна напред.

Първите снежинки започнаха да се трупат по козирката на бензиностанцията. „Кралят на пътя” отвори нова бутилка, отпи с едра глътка, погали дългата си брада и зарея поглед в нищото. Той вече нямаше какво да губи и затова не загуби, не спечели, но и не загуби. Зимата щеше да дойде и да си отиде, но пътят и неговият крал щяха вовеки да останат там откъдето нито можеш да дойдеш, нито да си тръгнеш.

Advertisements