Съществуват ли наистина митичните същества от древните приказки и легенди? Този въпрос може да получи много и различни отговори, в зависимост от хората, които попитате. Така например професор Маврудиев ще поклати отрицателно глава и с убедителни словосъчетания и термини ще ви увери, че става въпрос за ехо, рудимент от времето когато нашите предци са се опитвали да си обяснят плашещи за тях природни явления и космически феномени в осеяното със звезди нощно небе. „Тъмнината например, ще каже уверено той, си играе със сетивата ни. Липсата на директен зрителен контакт със заобикалящата ни среда поражда страх, а страхът е основният генератор за въображението”.

Съвсем друг отговор ще получите от баба Севда, от Костинброд, която освен че си спомня детските приказки от време оно, е чела и интересни разкази на очевидци за светлините от Царичина, произлизащи от корабите на инопланетните ни гости. Тя често се сблъсква с изгодата от нездравия интерес на любопитните „пришълци” с раници и апарати, които събота и неделя щурмуваха малкото градче и окрайнините му. Докато се пробваше да им пробута някое яйце или домат, жилавата старица все прибавяше нещо към невероятните случки и от себе си. „Унуй, чедо, беше ни маж ни жена, с една такава глава голяма, абе изрод някакъв, йела чедо да ти завием неколко яйца, преснички са и после че ти покажем оная ливада дето я окоси светлината”, нареждаше тя и потропваше със самоделния си бастун.

Има ли други версии? Да! Свой отговор за нещата има и Виктор, по прякор Мъглата. Няколко неплатени наема, едно-две сбивания и редица „хулигански прояви” го бяха направили едновременно добър познайник на полицията и бездомник. Обявен за общонационално издирване, той прекарваше времето си в планините около София. Ако му се случеше да се сети за някой свой „приятел”, на който изненадващо да погостува ден-два, той често се прибираше пеш до София. Преходите траеха до три дни и по време на дългите нощи, огрявани от мъждивия огън, той често чуваше странни звуци. Беше ли виждал нещо? И сам не знаеше. Ако вярваше на очите и образите в съзнанието си – да. Той обаче редовно прекаляваше с алкохол, хапчета и лепило и не можеше ясно да разграничи реалното от измислицата. За собствено успокоение заемаше междинната защитна позиция, че не се интересува от достоверността на това, което си спомняше. Истина или не – какво значение има, след като дребният Сево Полукрак го беше черпил с медовина и му беше давал да пуши от лулата си. Разбира се, въпреки че се славеше с голямата си уста и буйния си нрав, самият той рядко разказваше за „срещите си” пред „случайните” планински туристи, защото така намаляваше шанса си да измуфти някоя цигара или бира. Хората обичаха странните неща, само когато им се наслаждаваха от уюта на собственото си холско канапе.

Свое мнение по въпроса имаше и кентавърът Македон, който живееше с малкото си семейство и още две дузини Приказни – егати обидата – същества в планината Галичица, опънала могъщата си снага между Охридското и Преспанското езера. Той беше млад и буен и затова често оспорваше примирението, с което дружките му се самовъзприемаха за „приказни”.

–   Що за глупости са това, сопна се той и отпи от огромната калена халба. – Туристи, муристи. За последно видях човек през 1903-та. Въпреки че носеше гърмяща тояга и беше клекнал да сере, пак се осра от шубе. А итези, как им викаха, комитите – бяха най-опасните дето щъкаха наоколо. И да са казали на някой, едва ли им хващат дикиш – всичките бяха непрокопсаници, серсеми и пияници. Трябва да намерим някой от онези с двойните стъклени очи и да му обясним, че ставаме за нещо повече от приказки.

–   Но защо? Нима и ти искащ да пиеш, как му викаха, бира, на брега на езерото в онези шумни нафрашкани съборетини, възрази му бродникът Радичко.

–   Не, но ми писна също да се крия. А и всички знаем, че не всеки от нас си стои дома.

–   Спомням си каза Самдал, когато по тези планини хората бяха по-малко от нас. Тогава те се криеха от нас, докато бродиха из лесовете, а не ние. И все пак и тогава и сега не съм виждал смисъла да се показвам и да бия котелто. Хората са жестоки, но за нас са безвредни. Винаги, дори да си почиват и да имат време, ходят по едни и същи места, минават по едни и същи друмища. Охрид – изворите – манастира и обратно. Най-много някой да се отскубне от групата, да мине сто метра по склона и от сумрака да се стресне и да побегне назад. Дори онези там от пограничната стражева кула все по едни и същи пътечки обикалят напред-назад. Можеш цял живот да ходиш по склоновете на околните била и да не срещнеш човек. За какво ти е да им се откриваш?

–   Добре де! Няма сега да те подсещам за землемера, който даже ти яде от храната, но можеш ли да отидеш, да речем, на морето при Пелеон и да потърсиш гривестите. Не можеш.

–   А кой ти каза, че ако се разкриеш, ще можеш. Пресече го Радичко. – Най-много да свършиш с кол в гърдите и със сребърна игла в петата.

–   Аз ням пети, възрази му Македон. – А и нас не ни третират като кръвопийци.

–   Не ставай груб, махна му с ръка бродникът и стана от грубата дъсчена маса. – не ми се спори вече. Троши си главата, прави каквото искаш.

–   Ще правя, сопна му се в отговор Македон, но остана на местото си.

–   А и все не си казваме всичко докрай, все си мълчим за това какво правят някои от нас. –Лесно ви е да бъдете оптимисти, повиши тон Македон. – Бела самодива тури малко червило, па си препаше сребърното коланче връз белата риза и кеф и на плажа, кеф и на дискотека, че чак в Щатите за булка я поискаха. Късокраките даже в тухларната работят. Всички им викат дребосъци, ама вече и сред хората им се носи славата, че са им големи пикалата, а нощните създания само тарашат по мръкнало къмпингите и …

–   Хей, хей, я се спри, ревнаха в един глас джуджетата. – Аз, повториха всички те на един дъх, както обичаха да правят, не съм виновен, че си половин кон.

Кентавърът се изправи на задните си крака,  а предните му неподковани копита хвърлиха искри при удара в чакълестата почва.

Половин кон?! Половин кон!? Аз съм македон, потомък на Федомед, син на Хирон и не съм никакъв кон – нито цял, нито половинка. Аз съм ЧОВЕК, който по прищевките на съдбата е дарен с конско тяло. Човек съм и ще ви го докажа.

Преди някой да успее да проговори, кентавърът се загуби между дърветата. Нямаше грешка, че е тръгнал към близките албански села, отвъд границата. Там където, според неговите думи, споменът за старата дружба между кентаврите и хората бил още жив.

Виктор допиваше последната глътка от ракията, която замени срещу едно фенерче на гара Бов . Утре щеше да е в Нови Искър, нямаше да си оставя резерва. Пусна челника, нещо шавна в храстите.

–         Кой е там, викна той сякаш на себе си.

–         Аз съм Мъгла, Дарко Полукрак.

–         Оххх, ела, приближи се, ракията вече носеше съзнанието му из безкрая на планинските сенки.

–         Загаси таз ламба, рече джуджето и метна съчки в огъня.

–         Дай да те пипна, пресегна се Виктор.

Джуджето го перна с тоягата си леко и седна.

–         Не ставай нахален.

Огънят не се разгаряше и дребосъкът започна да ровичка из раницата на Мъглата. Извади един вестник и почна да прави топчета от хартията. На една от скъсаните страници все още се четеше заглавието: ”Охридски граничари отстреляха кентавър. Тялото на човека-кон се разложило за секунди”.

–         Егати небивалиците, рече Дарко полукрак и метна вестника в огъня. Меката светлина на пламъците огря бъчонката с медовина. – Вие хората сами си измисляте небивалици, за да има в какво да вярвате, каза ниският брадатко и му подаде напитката.

На сутринта Виктор отръска натежалата си глава и без да си задава излишни въпроси, пое през сутрешната мъгла към големия град.

Advertisements