август 2012


Няма тук да става въпрос за виновни и невинни за представянето ни на най-престижното международно състезание. По-скоро ще напомним за нежеланието на родните политици да си махнат ангелските крилца и да слезнат на земята.

Представянето ни е слабо, в това няма съмнение. Ето една малка статистика за доказателство:

год.

място медали злато сребро бронз

1988

7

35

10

12

13

1992

18

16

3

7

6

1996

22

15

3

7

5

2000

17

13

5

6

2

2004

33

12

2

1

9

2008

42

5

1

1

3

2012

63

2

0

1

1

Данните са на Международния олимпийски комитет. Те сочат, че вината е колективна – на всички правителства след 1992

Както и да погледнеш тази таблица, чисто статистически – това  не е един страхотен провал, стъпил върху шанса и късмета, а систематично натрупване на грешки, довело до постоянна криза. Какво обаче  заяви за българските медии Б. Борисов, вече всички знаете: „При повече шанс на олимпийските игри, всички щяхме да говорим за блестящо представяне“. Цялото изказване е типично за български политик от годините на прехода. Говори се за  фактори, свързани със свръхестественото, и като цяло се заема позиция, която отказва да признае и регистрира реалния проблем. Но защо? Ако регистрира проблем, то трябва да се търси решение, решението изисква финансиране, а двете заедно, изискват публично изявление, съдържащо обещание. А обещанията вече се регистрират 🙂 и още повече обещания за хляба и зрелищата се дават най-трудно. Защото, който не може и това да достави на народа, отива на политическото бунище.

Аз не съм спортна натура, не ми пука за олимпиадата, но написах този текст, защото смятам, че по подобен начин стоят нещата и с българските: икономика, образование, вътрешна сигурност, здравеопазване и т.н. и т.н. Когато Кремиковци потъваше за пореден път: „Не виждам причини за притеснение“, децата се профанизират: „Това убийство в училище е по-скоро иницидент. Ние работим активно по няколко проекта в сферата на образоваието“ и т. н. и т.н. Не знам, при това положение, дали не е добре да се изработи и една метрична система, която да отчита до колко изказванията на политиците изобщо отговарят на реалността, защото при „повече шанс“ в прехода можехме да сме една великолепна развита държава, а не опашкари – било то в Шенген или на Олимпиадата.

Снимка: Above the Law

Ветровете ловко се гонеха и блъскаха звучно ламарините по разнебитената козирка на бензиностанцията. „Кралят на пътя” жадно отпи от бутилката с едномалцово уиски и дръпна от марковата цигара. „Кралят на пътя – трънки”, коригира веднага мислите си Виктор, отпи още една глътка и стана от стола. Той се отправи криволичейки към щандовете. Мина направо през строшената витрина и без гняв, ей така, даже и без конкретна мисъл, започна да събаря продуктите на земята. Стигна до цигарите, бутайки пътьом две бири, застана мирно, загледа се в шарената стена от кутии, отмести бавно погледа си към витрината със скъпите напитки и се замисли. „Когато работех и всичко беше наред, нито можех да си позволя да пуша, камо ли да пия уиски. Ебаси!”. Той отново започна да събаря всичко, което му попадне пред очите. Постепенно безсмислената му дейност се докосна до границите на безумието. Гневът му се засили като лавина и Виктор не престана дори след като смаза кокалчетата на ръката си в един пожарогасител, който изтръгна от стената и засили в щанда с чипсовете. Накрая се тръшна на пода и заплака с глас. „

–         Мога ли да оцелея и защо изобщо съм жив?

Единственото което виждаше в мрака беше как дебелите бузи на жена му се друсаха в такт. Тя лежеше по корем върху варела, поклащаше се рязко напред-назад и не преставаше да повтаря.

–         Детето е болно …, има треска …, нали ще ми дадете лекарствата …, обещахте ми…, аз само затовааа…

Мъжът в камуфлажа грухтеше като нерез и се движеше все по-бързо. Виктор държеше малкия Никола на ръце и се пробваше да застане с глава между празния взор на по-големия си син Ангел и грозната гледка. Той тъкмо се беше извърнал, когато в мрака проехтя изстрел.

–         Тъпа дебела свиня, за твойте месища не бих ти дал и вода. Капитанът се загащи с припряни движения и рязко отдръпна кубинките си от разстилащата се по асфалта кръв. – Пфу че гадост.

Камъкът го уцели точно по челото. Военният се развика инстинктивно, защото не видя от къде дойде атаката. Той обаче бързо се окопити и започна да стреля в мрака. Момчето продължи да мята камъни, докато една сянка не го издърпа зад тъмната завеса на нощта. Виктор тичаше под  свистящите куршуми, лашкайки на рамо малкия си син и дърпайки с всичка сила големия.

–         Всичко е наред, всичко ще се оправи повтаряше Виктор през зъби, опитвайки се едновременно да диша, да говори и да тича. Гласовете от лагера започнаха да се отдалечават, но той не спря своя тръст докато не се препъна в камък и не залитна напред.

Кордонът от коли спя сред облак прах. Моторите бръмчаха неравномерно, но над тях се извиси дрезгав мъжки глас.

–         Крал Станчо пита кой си и какво правиш в неговите земи.

Виктор отвори дясното си око, но срещу лъчите на изгряващото слънце не успя да различи дори силуетите на хората. Главата го болеше, устата му лепнеше, но той все пак измърмори.

–         Кой е тоя крал и какво е откраднал?

Тежък ритник в гърдите го изхвърли от стола на който дремеше.

–         Отговаряй мършо, че сега ще те претрепем.

–         Кралю, тук всичко е изпотрошено.

–         Какво има?

–         Пак само цигари, пиячка и боклуци.

Мъж на средна възраст с корона от пера на главата се наведе над свитото тяло на Виктор?

–         Не обичам да се ебават с мен. Къде са консервите и горивото?

–         Сигурно ги е откраднал някой крал.

–         Този не е на себе си – обяви на глас крал Станчо, вдигна високо душът, който носеше в дясната си ръка и заповяда – Да си обираме крушите, оставете го този нещастник.

–         Да му видим ли сметката?

–         Аз отдавна нямам сметки – простена от ниското Виктор.

–         Ти кво искаш бе, завъртя се Станчо и го прасна с душа по слепоочието.

–         Нищо, изсъска през зъби Виктор, но после добави високо. – Просто се чудих, защо си крал, а не цар или дори император – те са по-високопоставени.

Дори форсирането на двигателите не успя да заглуши кикота и хъркането на гърчещия се мъж.

–         Император Станчо ти подарява живота, но няма да е толкоз милостив при следващата ни среща.

Колите започнаха да се изтеглят бавно през изхода на бензиностанцията.

Камъните бавно покриваха безжизненото телце на Никола. Виктор ги наместваше внимателно и бавно, обсипван от ругатните на големия си син.

–         Какъв мъж си ти бе. Не можа да опазиш мама, спъна се и разби главата на Никола. Теб трябваше да те гръмнат…

Той не му отговори. Постави последния камък, изправи се, посегна с ръка и глухо каза:

–         Да вървим.

–         Да вървим, къде да вървим, с теб да вървя – да ме затриеш и мен.

–         Да вървим, повтори още веднъж Виктор и направи крачка напред.

–         Не ме доближавай, не искам да ме пипаш

Виктор се съвзе след секунди, уроците по айкидо, които плащаше с цената на допълнителни часове труд, явно бяха дали резултат. Ангел се скри зад близките дървета и той повече никога не го видя. „Надви ме едно девет годишно дете. Ще оцелее, а аз…”, той се завъртя на пети и с наведена глава тръгна в обратна посока.

Преди, когато всичко беше „наред”, даваше всичко за семейството си, след кризата не можа да направи „нищо”, но как можеш да сбъркаш, ако не знаеш верния отговор. Всичко стана много неочаквано, за по-малко от месец и той не можа дори да разбере какво се случва. Новинарските емисии така или иначе бълваха постоянно траурни ленти и зловеща черна драперия на катастрофи, природни бедствия, икономически сривове, военни сблъсъци и социални размирици. Повечето хора се заслушаха в тях едва когато в магазините започнаха да се образуват опашки от изнервени хора с препълнени колички. Един прекрасен ден в кварталния хипермаркет влезнаха въоръжени мъже с полицейски униформи. Стреляха във въздуха, ревяха и мучаха грубо. Взеха всичката храна и битови потреби под предлог, че ги конфискуват, натовариха ги в буса на магазина. Заявиха шумно, че паричната-стоковата размяна от днес е забранена и се преминава към натурална и с мръсна газ и свистене на гуми изчезнаха пред смаяни погледи на хората. Те не чакаха дълго преди да се сбият за останалите кроасани и солети и изпотрошиха магазина. Виктор се прибра с насинено око и празна торба. Взе дистанционното и започна да сменя каналите. „Калифорния обявява намеренията си да се откачи от долара и догодина да проведе референдум за независимост”, „Европейската икономическа зона се разпадна окончателно”, „Гневни тълпи опожариха десетки офиси и банкови клонове във Франкфурт”, „Властите в София препоръчват да не напускате домовете си”…

Дълго мълча. Не отговори на нито един от въпросите на жена си, сипа по една ракия, седна на масата и я покани на семеен съвет. Обсъдиха внимателно случващото се и взеха решение да изчакат, но все по-трудно ставаше да се намерят дори семки за чоплене. В началото на лятото за по-малко от десет дни спряха тока, водата и телефоните, а към края на юни започнаха мародерските набези, грабежите и палежите, които създаваха над града вечно дневно зарево и пелена от гъст дим. Направо беше като лотария, кой ще изгърми, кой ще бъде запален. После дойде ред на масовите набези, хаотичната стрелба и боя с камъни. След като в блока не успяха да се разберат за доброволна охрана, Виктор предложи на Жана да вземат децата и всичко най-необходимо и да се пробват да стигнат до Бургас при родителите му. Така и стана, но не стигнаха по-далеко от разклона за подбалканската, където една групичка от Богоров, преградила пътя, им остави само шише с вода. В отговор на молбата на Виктор да им оставят поне малко храна за децата той получи звучен шамар. Цялата орда ревна одобрително след като насилникът гордо заяви:

–         Че ближат на жена ти путката, кисела, в тая жега, и ще се оригват на лимон.

–         Хахаха.

Продължиха пеш, но до никъде не стигнаха.

Сега, когато остана сам, дори не знаеше на къде върви или на къде да тръгне. Минаха дни, а той остана да се носи като есенно листо по течението на бавно поточе. Залисан в мислите си, пречупеният мъж влезе в уличка, водеща до малък селски стадион със земен насип и двуетажна съблекалня. На мястото на вратата беше паркиран тежък автобус, наежен със заварените по него металните шишове и караулка.

–         Стой, кой там? Викна мъжа на караулката.

–         Сам съм, търся подслон. Мога да помагам.

Часовият изсвири с пръсти и до него на минутата се появи възрастен сух мъж с черти на оса.

–         Кмете, сам е търси подслон.

–         От къде си и на къде отиваш?

–         Към Бургас тръгнах, но загубих семейството си и сега не знам какво да правя.

–         А какво можеш да правиш, на ти ли си с електричеството и генраторите.

–         Не, аз съм учител по английски, ако имате деца, мога да им преподавам.

Двамата мъже започнаха нещо да си шушнат и след малко кметът каза грубо.

            -Върви си, нямаме храна за теб. Не можеш нищо да сториш, а още едно гърло, зима иде. Той размаха макаровеца и почна да го напъжда, но изотвътре се чу детски глас. Виктор нищо не долавяше от думите, но в сърцето му се появи надежда.

            – Разбрахме, че имаш професионално фенерче и нож в палтото, остави ги на земята, обърни се и да те няма.

Така Виктор събори и последната стена от къщата на дотук познатия му свят. Поне разбра със сигурност, че синът му е намерил подслон. Обърна се, погледна хоризонта и тръгна напред.

Първите снежинки започнаха да се трупат по козирката на бензиностанцията. „Кралят на пътя” отвори нова бутилка, отпи с едра глътка, погали дългата си брада и зарея поглед в нищото. Той вече нямаше какво да губи и затова не загуби, не спечели, но и не загуби. Зимата щеше да дойде и да си отиде, но пътят и неговият крал щяха вовеки да останат там откъдето нито можеш да дойдеш, нито да си тръгнеш.

Съществуват ли наистина митичните същества от древните приказки и легенди? Този въпрос може да получи много и различни отговори, в зависимост от хората, които попитате. Така например професор Маврудиев ще поклати отрицателно глава и с убедителни словосъчетания и термини ще ви увери, че става въпрос за ехо, рудимент от времето когато нашите предци са се опитвали да си обяснят плашещи за тях природни явления и космически феномени в осеяното със звезди нощно небе. „Тъмнината например, ще каже уверено той, си играе със сетивата ни. Липсата на директен зрителен контакт със заобикалящата ни среда поражда страх, а страхът е основният генератор за въображението”.

Съвсем друг отговор ще получите от баба Севда, от Костинброд, която освен че си спомня детските приказки от време оно, е чела и интересни разкази на очевидци за светлините от Царичина, произлизащи от корабите на инопланетните ни гости. Тя често се сблъсква с изгодата от нездравия интерес на любопитните „пришълци” с раници и апарати, които събота и неделя щурмуваха малкото градче и окрайнините му. Докато се пробваше да им пробута някое яйце или домат, жилавата старица все прибавяше нещо към невероятните случки и от себе си. „Унуй, чедо, беше ни маж ни жена, с една такава глава голяма, абе изрод някакъв, йела чедо да ти завием неколко яйца, преснички са и после че ти покажем оная ливада дето я окоси светлината”, нареждаше тя и потропваше със самоделния си бастун.

Има ли други версии? Да! Свой отговор за нещата има и Виктор, по прякор Мъглата. Няколко неплатени наема, едно-две сбивания и редица „хулигански прояви” го бяха направили едновременно добър познайник на полицията и бездомник. Обявен за общонационално издирване, той прекарваше времето си в планините около София. Ако му се случеше да се сети за някой свой „приятел”, на който изненадващо да погостува ден-два, той често се прибираше пеш до София. Преходите траеха до три дни и по време на дългите нощи, огрявани от мъждивия огън, той често чуваше странни звуци. Беше ли виждал нещо? И сам не знаеше. Ако вярваше на очите и образите в съзнанието си – да. Той обаче редовно прекаляваше с алкохол, хапчета и лепило и не можеше ясно да разграничи реалното от измислицата. За собствено успокоение заемаше междинната защитна позиция, че не се интересува от достоверността на това, което си спомняше. Истина или не – какво значение има, след като дребният Сево Полукрак го беше черпил с медовина и му беше давал да пуши от лулата си. Разбира се, въпреки че се славеше с голямата си уста и буйния си нрав, самият той рядко разказваше за „срещите си” пред „случайните” планински туристи, защото така намаляваше шанса си да измуфти някоя цигара или бира. Хората обичаха странните неща, само когато им се наслаждаваха от уюта на собственото си холско канапе.

Свое мнение по въпроса имаше и кентавърът Македон, който живееше с малкото си семейство и още две дузини Приказни – егати обидата – същества в планината Галичица, опънала могъщата си снага между Охридското и Преспанското езера. Той беше млад и буен и затова често оспорваше примирението, с което дружките му се самовъзприемаха за „приказни”.

–   Що за глупости са това, сопна се той и отпи от огромната калена халба. – Туристи, муристи. За последно видях човек през 1903-та. Въпреки че носеше гърмяща тояга и беше клекнал да сере, пак се осра от шубе. А итези, как им викаха, комитите – бяха най-опасните дето щъкаха наоколо. И да са казали на някой, едва ли им хващат дикиш – всичките бяха непрокопсаници, серсеми и пияници. Трябва да намерим някой от онези с двойните стъклени очи и да му обясним, че ставаме за нещо повече от приказки.

–   Но защо? Нима и ти искащ да пиеш, как му викаха, бира, на брега на езерото в онези шумни нафрашкани съборетини, възрази му бродникът Радичко.

–   Не, но ми писна също да се крия. А и всички знаем, че не всеки от нас си стои дома.

–   Спомням си каза Самдал, когато по тези планини хората бяха по-малко от нас. Тогава те се криеха от нас, докато бродиха из лесовете, а не ние. И все пак и тогава и сега не съм виждал смисъла да се показвам и да бия котелто. Хората са жестоки, но за нас са безвредни. Винаги, дори да си почиват и да имат време, ходят по едни и същи места, минават по едни и същи друмища. Охрид – изворите – манастира и обратно. Най-много някой да се отскубне от групата, да мине сто метра по склона и от сумрака да се стресне и да побегне назад. Дори онези там от пограничната стражева кула все по едни и същи пътечки обикалят напред-назад. Можеш цял живот да ходиш по склоновете на околните била и да не срещнеш човек. За какво ти е да им се откриваш?

–   Добре де! Няма сега да те подсещам за землемера, който даже ти яде от храната, но можеш ли да отидеш, да речем, на морето при Пелеон и да потърсиш гривестите. Не можеш.

–   А кой ти каза, че ако се разкриеш, ще можеш. Пресече го Радичко. – Най-много да свършиш с кол в гърдите и със сребърна игла в петата.

–   Аз ням пети, възрази му Македон. – А и нас не ни третират като кръвопийци.

–   Не ставай груб, махна му с ръка бродникът и стана от грубата дъсчена маса. – не ми се спори вече. Троши си главата, прави каквото искаш.

–   Ще правя, сопна му се в отговор Македон, но остана на местото си.

–   А и все не си казваме всичко докрай, все си мълчим за това какво правят някои от нас. –Лесно ви е да бъдете оптимисти, повиши тон Македон. – Бела самодива тури малко червило, па си препаше сребърното коланче връз белата риза и кеф и на плажа, кеф и на дискотека, че чак в Щатите за булка я поискаха. Късокраките даже в тухларната работят. Всички им викат дребосъци, ама вече и сред хората им се носи славата, че са им големи пикалата, а нощните създания само тарашат по мръкнало къмпингите и …

–   Хей, хей, я се спри, ревнаха в един глас джуджетата. – Аз, повториха всички те на един дъх, както обичаха да правят, не съм виновен, че си половин кон.

Кентавърът се изправи на задните си крака,  а предните му неподковани копита хвърлиха искри при удара в чакълестата почва.

Половин кон?! Половин кон!? Аз съм македон, потомък на Федомед, син на Хирон и не съм никакъв кон – нито цял, нито половинка. Аз съм ЧОВЕК, който по прищевките на съдбата е дарен с конско тяло. Човек съм и ще ви го докажа.

Преди някой да успее да проговори, кентавърът се загуби между дърветата. Нямаше грешка, че е тръгнал към близките албански села, отвъд границата. Там където, според неговите думи, споменът за старата дружба между кентаврите и хората бил още жив.

Виктор допиваше последната глътка от ракията, която замени срещу едно фенерче на гара Бов . Утре щеше да е в Нови Искър, нямаше да си оставя резерва. Пусна челника, нещо шавна в храстите.

–         Кой е там, викна той сякаш на себе си.

–         Аз съм Мъгла, Дарко Полукрак.

–         Оххх, ела, приближи се, ракията вече носеше съзнанието му из безкрая на планинските сенки.

–         Загаси таз ламба, рече джуджето и метна съчки в огъня.

–         Дай да те пипна, пресегна се Виктор.

Джуджето го перна с тоягата си леко и седна.

–         Не ставай нахален.

Огънят не се разгаряше и дребосъкът започна да ровичка из раницата на Мъглата. Извади един вестник и почна да прави топчета от хартията. На една от скъсаните страници все още се четеше заглавието: ”Охридски граничари отстреляха кентавър. Тялото на човека-кон се разложило за секунди”.

–         Егати небивалиците, рече Дарко полукрак и метна вестника в огъня. Меката светлина на пламъците огря бъчонката с медовина. – Вие хората сами си измисляте небивалици, за да има в какво да вярвате, каза ниският брадатко и му подаде напитката.

На сутринта Виктор отръска натежалата си глава и без да си задава излишни въпроси, пое през сутрешната мъгла към големия град.