Паниката започна да лази по тила и гърдите на Горан и младият мъж продължи да ускорява крачката си. Фугите на зелените плочки по стените на подлеза започнаха да се сливаха пред погледа му, но той вече бе загубил вяра, че скоростта ще го измъкнат от нелепата ситуация. Когато чу писъците на съчинителите, младшият библиотекар вече напълно бе попаднал в лапите на страха. Въпреки прилива на адреналин Горан успя да направи единственото нещо, което разумът му подсказа – напрегна всичките си сили и заби пети във влажния хлъзгав под. Ръчната пазарска количка се завъртя от тежестта си, но въпреки всичко спря. Той бръкна под скъсаната си мантия и извади менталния ориентир. Уредът очевидно не можеше да му укаже правилната посока, защото отчиташе, че на три метра пред него трябва да има изход. „Нямам избор”! Стените на теракотени коридор започнаха да се деформират и да попиват звука и той наистина осъзна, че времето му изтича. Ритна ядно количката и книгите се разпиляха без ред по земята. Не можеше да ги остави в лапите на съчинителите, това щеше да отвори огромна дупка в междината пространствена зона, която и без това се картографираше с големи усилия и трудности, не можеше и да ги унищожи, защото много неща щяха да се загубят и променят безвъзвратно.

– Нямам избор – повтори вече на глас мъжа, стъпи върху попиляните томове, натисна бутона и изрече високо – scriptum est mortem. Тялото му бавно започна да се втвърдява.

*

Дебелият показалец на кмета продължаваше да сочи ядно снимката на първата страница, под която се мъдреше сензационно заглавие: „Паметник изниква за нощ в центъра”.

– Те ми се подиграват! Цял паметник на улицата, за една нощ! Знаете ли как ще се отрази това на предизборния ми рейтинг, а знаете ли, че може би тази нощ сте се превърнали в кандидати за трудовата борса.

Лицето му вече беше станало мораво, но той продължаваше да крещи и не чуваше оправданията на съветниците си. Накрая с очевидна досада се отпусна в гигантското си кожено кресло и уморено каза.

– Знам, че няма как да изникне за една нощ, но е там и вие трябва да разберете кой ни намаза с лайна.

„Паметникът на книжния глупак” гласеше надписът на бронзовата мъжка фигура в реален размер, цъфнал на булеварда пред кметството в столицата. Таксито се беше забило точно в ботуша на неизвестния герой, който с пренебрежение газеше разхвърляни под краката му книги.

*

„Каква нелепа грешка, да събира печатните издания преди да е намерил ръкописния извод и протографа”, мърмореше си главният библиотекар докато преминаваше от един обърнат наопаки склад в разбита и мърлява обществена тоалетна. Коридорът със стари разхвърляни чинове го отведе до една влажна съблекалня и менталният ориентир му подсказа, че го очаква още дълъг път. За негово щастие дотук не забеляза някакви съществени промени, все пак Горан не се беше оплескал до края. Съчинителите обичаха да си играят с материята, но за щастие на всички, страдаха от учудваща липса на свои творчески идеи. Ето, например тази врата – обърнали са я хоризонтално, поставили са я срещу дърво, но не са успели да я отворят. Въпреки че с годините той започна да разглежда действията им по-скоро като невинни детски закачки, самите те не осъзнаваха какви щети нанасят на реалните измерения, в които еидосите добиваха материална физическа форма. Стотиците нашепнати през вековете идеи се разпространяваха като епидемия в душите на хората и те ги прилагаха под формата на брутални факти в реалността. Ето например, една формула за философски камък, която се мъдреше на тавана на този цирков фургон, взета или открадната незнайно от кой заблуден пътешественик, беше променила научните интереси и забавила еволюцията в много светове. Главният библиотекар внимателно се изкачи по тавана, извади един сребърен стилус и дописа внимателно формулата за неутрализиране на пагубното влияние. Отгоре видя и къде е захвърлен източникът – малко томче на „Сума алхимия”. Съчинителите бяха оставили само празни страници след себе си, но корицата му даде достатъчно информация. Той внимателно я вдигна с тояжката си и високо каза:

– Вървете си, не ми пречете, аз имам повече брада по лицето, отколкото страх в очите. Не си маска на клоун, върви си.

Фургонът започна бавно да се трансформира в алхимична лаборатория, която постепенно се изливаше като пясъчен часовник обратно в книга. Стареят изчака внимателно и без да обръща внимание на тъмните сенки на съчинителите, бързо прибра томчето и продължи по пътя си. Никъде не видя отключени и разбити врати и тъкмо когато вече започна да се дразни, забеляза една канализационна арка с ръждясала решетка. Знакът за плътност беше изтрит от водата и той внимателно го вдълба в камъка, преди да премине. Влажният канал го изведе през широка още топла камина в мрачна средновековна стая. Тежката дъбова маса беше отрупана с дебели разтворени томове, грижовно затиснати със сребърни показалки. На пирамидалното писалище стоеше прещипан линиран пергаментов лист. По стената имаше лавица, върху която бяха наредени двадесетинна книги с тежки закопчалки. Главният библиотекар се приближи бавно до масата и погледна началната страница на тетрадката – „Приложна демонология или как да разпознаем обсебения” и друг със заглавие „Светите отци или църковна история” – готов за подшиване. Той събра първия ръкописа и внимателно го прибра в чантата си. Огледа се и забеляза в ъгъла тясно легло, на което лежеше мъж на средна възраст в богато църковни одежди. Над главата му сияеше лек ореол. Стареят застана до балдахин, докосна главата на епископа и напевно изрече.

– Остави го, къде го водиш – той е разказвач, а не съчинител.

– Да бъде, с нас или без нас – това не е въпрос.

Библиотекарят се учуди на реакцията, но вече беше късно. Съчинителят го държеше здраво за ръката, а пипалата му бавно преляха хиляди трансформирани идеи в главата на спящия мъж. После изрисува пламък на челото му…

*

Слънцето огря стените и покривите и се плъзна по дългите булеварди на Мексико. Хуан де Торкемада отвори дървените капаци на своя дом, погледна аутодафето на площада, замисли се за миг и после приседна на писалището си. Избута с безразличие всички изписани листове, които се разпиляха навсякъде из стаята. Постави един нов и записа Los veinte y un libros rituales y Monarchia Indiana. На централния площад вече разваляха кладата, която тази вечер нямаше да изпържи месото на грешниците. За пръв път от столетия плочниците на старата столица нямаше да вкусят човешка кръв.

*

– Не мога да повярвам, че го направи, каза библиотекарят.

– Това беше грешка, не съм погледнал първото име на отец Торкемада, отвърна му с жлъчка съчинителят.

– Независимо от всичко – се получи добре.

– Да, получи се и затова смятам, че е време забравим за старата вражда, да затворим библиотеката и да пуснем идеите на свобода

– Ще видим стари приятелю, ще видим!

*

На тръгване библиотекарят вдигна от земята един вчерашен вестник и пробяга с очи по първите страници. Горан подлял вода на стария градоначалник и най-големият град в един малък син свят щеше да има своята първа жена кмет. „Какво пък”, сви рамене библиотекарят, „надявам се да не върне човешките жертвоприношения” и пое към поредния портал.

Advertisements