Трактат за човешката глупост

Отсъдено е, макар че друго беше ти намислил, да страда во веки човешкият род. В томове прашни да търси опора, но сляп да остане, невеж догматик, да тъне в забрава за всичко, което постигнал е сам.

Когато епископът напусна високата каменна стая, престарелият мъж дишаше едва доловимо. Той беше отпуснал тялото си върху масивния дървен стол и единствено потрепването на брадата му показваше, че още не е предал богу дух. Дървата в камината изпращяха и той се сепна.

– Татко ти ли си, прошепна полугласно старикът?

– Йоханес, Йоханес – казах ти аз, че не ще постъпиш правилно, ако изоставиш бащиния занаят.

– Но татко аз …

– Не постъпи правилно ти и мен и още много хора подведе!

Гласът изтъня, а после отново зажужа в главата му.

– Господин Фуст, та аз ви се издължих до последния гулден…

– Твоето дело беше ли в Бога праведно?

-Ваше преосвещенство, та нима не възвеличих словото Божие?

– Стани и се представи! Сега!

Старецът надигна тромавото си тяло, стори кръст и пое бавно напред.

– На къде ме водиш, попита той към гласа, идващ от ослепителната светлина пред него.

– Всекиму според делата! Да, всеки му според делата, но вие знаете драги ми Йоханес.

– Какво е делото ми – добро или зло?

– Върви в смирение – не ще избегнеш това, което ти е отредено.

Старият мъж усети хладната ръка, която пое десницата му и го задърпа бързо надолу по безкрайната спирала. Скоро спряха пред зеещи масивни двери, висящи на строшените си железни панти, а на арката над тях бе издълбано в скалата „Надежда всяка тука оставете”.

– Е?! Това ли е? Разбирам!

Старият мъж се спря за секунда, погледна върховете на алените си ботуши, погали дългата си брада и каза:

-Щом това е отредено, ще ми се поне да знам къде съм съгрешил…

– Не бой се, каза му гласът, ще имаш цялото времето оттук до безкрая, за да помислиш и приведеш душата си в покой. Твоят грях е ни повече, ни по-малко тежък от моя, а аз съм отдясно на трона му със знаме в ръка.

Мъжът надигна бавно погледа си, изправи приведената си стойка и с цялото достойнство, което намери в себе си, се обърна към гласа, погледна истината в очите и рече с плътен, ясен глас:

– Води!

-Азазел винаги води хората натам, накъдето са решили да тръгнат сами.

Демонът потропа с козите си копита по скалата, даде знак с ръка и двамата преминаха под свода. И не жегата на разтапяща се сяра, а лепкав студ вцепени душата на старика, но щом заслизаха по безкрайната вита стълба, тежестта на годините престана да смазва плещите му, завесата се вдигна от полуслепите му очи, а артритните му пръсти се раздвижиха по дебелата вълнена мантия.

– Не се диви – отвърна на негласното му почуда Азазел – работа ни чака! Не ще изкупиш греховете си заспал в черупката на грохнал старец.

Демонът ускори крачката, но стълбите не свършваха, нижеха се една след друга, спускайки се навътре в мрака. Не дни, не седмици, ни месец и година, но пътят беше дълъг, много дълъг и когато двамата стъпиха на последното стъпало, новодошлият вече беше изгубил представа за хода на небесните тела и пустота бе обзела цялото му съзнание. Там в средата на сводеста зала, чиито стени бяха покрити от пода до безмерния таван с прашни томове и свитъци, на гранитен аналой бе разтворена масивна книга, с тежки пергаментови страници. Над разтворените й страни се губеше съсухрен крилат демон с монокъл и перо в лявата ръка, който шареше по редовете. Азазел се приближи, удари с жезъла си поизлъсканите каменни плочници и ясно и високо изрече:

– Библиотекарю! Представя се Йоханес Генсфлайш цур Ладен цум Гутенберг!

Демонът намести пенснето си и с учудваща лекота заразлиства тежките страници, които не шумоляха, а издаваха звук като от кръстосващи се шпаги. Демонът-библиотекар провери няколко пъти редовете с кривия си нокътест пръст, забоде перото и бавно отлитна към насрещната стена. Извади дебел прашен кодекс и след като се върна на мястото, го тикна в ръцете на грешника и сухо заповяда.

– Подпишете тук.

Гутенберг се подчини безмълвно, а после бавно погледна заглавието: „За деянията на невинното бездушие на техническото любопитство, подбудили метежи, войни, революции, водещи до прогрес без щастие или как човек човеку вреди чрез прогреса. Йоханес Гутенберг – живот, дело и присъда.

– Въпросите ти имат отговор, приятелю – изсъска Азазел и му посочи прашните читателски места осветени от дебели, мъждиви свещи.

Гутенберг пое натам и още в движение разлисти дебелата книга. Тя бе прегледно изписана на ръка с готически шрифт, наситнен на големите страници в две колони. Опитът му с книгите го поведе по пожълтелите листове и той отвори на регистрите, където с почуда видя изписаните имена на милиони непознати за него хора. Рубриките ясно изпъкваха на фона на обяснителните бележки. „За индулгенциите, печатните бланки и как печатарите в Майнц умножиха греховете на богатите”. „За Мартин Лутер, печатните прокламации и селските войни – или как хиляди селяни бяха покосени от печатното слово”. „За папите, църковните институции и инквизицията – или как печатните книги могат да послужат за подпалки”. Той бавно започна да осъзнава и горчива болка заседна в гърлото, нататък имаше само дати, напред във времето откакто той предаде Богу дух. Запрелиства бързо – „За Просвещението и гневът на непросветените”. „За кралете, революциите и как книгите могат да отсичат глави”. „За това как книгите изяждат хората”. „За Адолф Хитлер и „Моята борба”, „За свободата на словото и оковите на мисълта”. Повече от всичко, което можеше да си представи и понесе, но с твърда ръка, разгърна последната страница, където в колофон бе записано: „Осъжда се – заради всичко надлежно посочено, записано и предвидено – на вечни мъки като Главен печатар на преизподнята”. Стана и нададе Вик!

– Но не тялото ти ще покоси твоя грях и не костите ти ще усетят болка, душата ти тук ще гори.

~~

Шумът, излизащ от пресите, се блъскаше в масивните колони и високите сводове на безкрайните опушени зали. Грешници с отворени празни глави пишеха неуморно върху грубите си писалища и предаваха час по час сътвореното. Милиони слепи демони поемаха ръкописите, взираха се с мътните си невиждащи очи и набираха текста с масивни груби букви. Печатарите с кривите си възлести ръце ги печатаха с бяло мастило върху снежнобелите страни на листовете. Измъчени създания от всички епохи поемаха купищата хартията и я подвързваха старателно от трите страни, зашивайки надълбоко познанието на единствената книга. По средата на стълпотворението, върху ниска могила стоеше брадат мъж с калем в ръка и нанасяше корекции върху невидимия „Трактат за човешката глупост”.

 

Advertisements