май 2012


„Не умножавай същностите повече от необходимото“

Окам

Силикат се събуди доста преди определения срок и му стана ужасно скучно. Космооктуса беше получил киселини и тъй като капитанът лежеше в по-ниската част на стомаха, те подразниха повърхността на биоорганичния му скафандър. Той побутна Манган, но колегата му нямаше никакво намерение да се събуди преди заплануваното. Оставаха приблизително 30 раздела докато напуснат орбитата на последния газов гигант във вътрешната част на звезданта система и през астероидния пояс достигнат до оазиса за презареждане. Силикат тъкмо се чудеше дали да се приведе отново в състояние на хибернация когато нов силен спазъм изхвръли голямо количество кисилина чак до горната диафрагма. Манган цопна звучно в бавно отичащата се отрова и шумно изруга:

–  Какво подяволите става тук?

Той панически заоглежда органичната си обвивка, но тя беше непокътната.

– Ще му бия една доза антирадион, може би е погълнал по-голямо количество радиация от тази планета и сега изпитва ужасна болка.

Сякаш за да потвърди думите му космооктусът замърда с дългите си пипала, започна бързо да променя цветовете си и да потъмнява.

– Нещо не е наред, ако продължи да се вълнува, ще трябва да си сменим скафандрите, а имаме само още по два комплекта. Ще хвърля един поглед на биоданните.

Органичните обвивки бързо се износваха в търбуха на чудовището, а без тях космонавтите щяха да се изложат директно на вредата на стомашните киселини.

– Не съм сигурен дали ще се справим по обратния път, ако продължава да хълца така ще си имаме сериозни проблеми.

– Млъкни и ми помогни – изтрака му Силикат – това би трябвало да помогне.

Той опипа внимателно вътрешностите, бавно вкара иглата и изпразни съдържанието на спринцовката. Космическият звяр веднага започна да възвръща прозрачността си, а сърдечният му ритам влезе в норма.

– Е мисля, че сега спокойно ще стигнем до оазиса, а после здравей живот. Няма начин при наличието на такава атмосфера на обекта да няма живи същества, а защо не и примитвини туземки.

–  Съгласен съм с първото, но…– Манган бавно се наведе и чукна брачния символ на Силикат – но за туземките не съм много убеден капитане.

От години силицианците работеха по утвърдена схема, която им позволяваще с относителна точност да издирват себеподобни по разум същества. Работният план изискваше изследването на втората планета от всяка звездна система, която при наличието на достатъчно въглероден двуокис, налягане и висока температура позволяваше на минералите и металите да се съчетаяат по уникален жизннеструктуриращ начин. С малко късмет и правилна социална организация се появяваха и общества с различна степен на напредналост, но неяснотите в енергийната сигнатура на тази система не им позволяваше с точност да определят стадият на развитието й от растояние.

В началото силицианците използвали астероидите и кометите, за да проучват космоса, но този метод бил бавен, неефективен, а понякога и смъртоносен за исзледваните планети. Пионерите на космонавтиката дебнели блуждаещи космически тела и ги взимали на стоп, те ги возели на дълги, скучни и предвидими екскурзии, които отнемали много време, а заради честите инциденти с други небесни тела те били и опасни. Тогава, въпреки всеобщите предубеждения към органичната материя, професор Опалхаймер открил и наложил в науката възможностите на космооктосите – уникални създания. На всеки цикъл от своя живот те летяха из космоса и с усет умееха да надушват кислородните планети в чиито орбити зареждаха с биоматерия мощните си тела, а понякога се чивтосваха със себеподобните си. Тези уникални създания, върхът на задънената биологична еволюция, отвеждаха учените в плътна близост до въглеродните планети, които като правило предшестваха в орбиталната си подредба около слънцето кислородните. Сега Силикат и Манган трябваше само да изчакат Пепелино, както нежно наричаха приносителя си, да си почине в горните слоеве на кислородната атмосфера, а после щяха да го стимулират с леки електрически импулси и той да се отправи против волята си към нужния космически обект. След проучването създанеитео щеше да ги върне на Азалия – тревистата кислородната планета, която се намираше до родният им дом – Сицила. Тяхната основна задача до пристигането им се състоеше в това да обгрижват Пепелино.

 –   Да – скучно е да бъдеш през цялото време ветеринарен доктор, само за да те повърнат в края на полета.

–     На него едвали му е по-приятно да има камъни в стомаха, така че…

Настроението им се повдигна, те пътуваха за трети път заедно и си допадаха. И двамата имаха чувство за хумор, и двамата бяха семйни и не обичаха шума и славата при връщането. Шегите започнаха да се прескачат една след друга. Когато ударът ги връхлетя, те не разбраха какво е станало. Силикат се заби в отсрещната страна и дълбоко поряза вендузестата стена на стомаха. Космооктусът се отблъсна назд от обект, в който се беше ударил и нервно започна да го опипва с пипалата си. После, по собствената си логика, както правеше обикновенно, го погълна. Скоро пратката изтроплои в търбуха пред двамата космонавти, които в потрес гледаха металическия цилиндър и смачканите му лъскави криле.

–  Какво е това, капитане!?

–  Метално е!

–  Живо ли е?

–  Съдържа енергиен импулс, но мисля, че го убихме

–  Не може, ама то е…

–  То е многокомпонентно!

–  Протези?!?

–  Не мисля.

–  Какво е тогава?

–  Крайниците му останаха отвън

–  Живо ли е?

–  Не знам, виж какъв курс поехме след удара.

–  Не е променен, но чакай…

–  Какво?

–  Трябва да има някаква ужасна грешка!

–  Какво?

– Енергийната сигнатура не се излъчва от втората планета… излъчва се от третата планета!?!

Силикат грубо избута Манган от спектрометъра и започна да проучва данните. Нямаше грешка – на втората палнета нямаше инсталации и устройства, които да консумират, преработват и изпускат енергия, но около кислородната планета имаше ясно изразено енергийно хало, което недвусмислено доказваше наличието на … Цивилизация!!!

–    Не може да бъде!

–    И аз това казвам. Не може да бъде!

Те набързо обсъдиха положението и решиха, че ще съберат данни по време на презареждането и после няма да стимулират космооктоса, а ще се върнат направо у дома, за да запознаят всички с великото си откритие – органична разумна форма на живот.

–  Капитан Силикат, хипотезата Ви е, меко казано, нелепа – Космическата агенция вече е проучила над 20 000 системи и констатациите й са недвусмислени – поради своята нетрайност и примитвиност органичната материя не може да се организира в разумни форми на живот, а камоли в цивилизаци от типа А3 – късноиндустриална епоха.

–     Но!

–  Капитане, Вие и ръководената от Вас мисия е претърпяла тежък инцидент. Космооктосът е бил наранен, а уредите Ви разстроени. Наруши ли сте протокола и не сте посетили нужното космическо тяло. Наличието на енергийна сигнатура не е доказателство за органична цивилизация, а за повреден спектрометър и сериозни пропуски в изследователска процедура. Мисля, че научната награда ще Ви се размине, но в замяна на това мога да Ви уредя военен съд.

Първоначално всичко беше потулено, но след появата на книгата „Органичен разум” правителството не можа да понесе случката. Силикат и Манган се радваха кратко на големия обществен интерес, но постепенно атрактивната им теория отшумя и изпадна в забвение. За това разбира се помогнаха и големите медии, които ги забравиха скоро. Правителството и космическата агенция обаче не забравиха, да проверят данните – откъде пари за глупости, те просто си спомниха, че е добре да приберат бившите си непокорни служители в лудницата.

Advertisements

 

Трактат за човешката глупост

Отсъдено е, макар че друго беше ти намислил, да страда во веки човешкият род. В томове прашни да търси опора, но сляп да остане, невеж догматик, да тъне в забрава за всичко, което постигнал е сам.

Когато епископът напусна високата каменна стая, престарелият мъж дишаше едва доловимо. Той беше отпуснал тялото си върху масивния дървен стол и единствено потрепването на брадата му показваше, че още не е предал богу дух. Дървата в камината изпращяха и той се сепна.

– Татко ти ли си, прошепна полугласно старикът?

– Йоханес, Йоханес – казах ти аз, че не ще постъпиш правилно, ако изоставиш бащиния занаят.

– Но татко аз …

– Не постъпи правилно ти и мен и още много хора подведе!

Гласът изтъня, а после отново зажужа в главата му.

– Господин Фуст, та аз ви се издължих до последния гулден…

– Твоето дело беше ли в Бога праведно?

-Ваше преосвещенство, та нима не възвеличих словото Божие?

– Стани и се представи! Сега!

Старецът надигна тромавото си тяло, стори кръст и пое бавно напред.

– На къде ме водиш, попита той към гласа, идващ от ослепителната светлина пред него.

– Всекиму според делата! Да, всеки му според делата, но вие знаете драги ми Йоханес.

– Какво е делото ми – добро или зло?

– Върви в смирение – не ще избегнеш това, което ти е отредено.

Старият мъж усети хладната ръка, която пое десницата му и го задърпа бързо надолу по безкрайната спирала. Скоро спряха пред зеещи масивни двери, висящи на строшените си железни панти, а на арката над тях бе издълбано в скалата „Надежда всяка тука оставете”.

– Е?! Това ли е? Разбирам!

Старият мъж се спря за секунда, погледна върховете на алените си ботуши, погали дългата си брада и каза:

-Щом това е отредено, ще ми се поне да знам къде съм съгрешил…

– Не бой се, каза му гласът, ще имаш цялото времето оттук до безкрая, за да помислиш и приведеш душата си в покой. Твоят грях е ни повече, ни по-малко тежък от моя, а аз съм отдясно на трона му със знаме в ръка.

Мъжът надигна бавно погледа си, изправи приведената си стойка и с цялото достойнство, което намери в себе си, се обърна към гласа, погледна истината в очите и рече с плътен, ясен глас:

– Води!

-Азазел винаги води хората натам, накъдето са решили да тръгнат сами.

Демонът потропа с козите си копита по скалата, даде знак с ръка и двамата преминаха под свода. И не жегата на разтапяща се сяра, а лепкав студ вцепени душата на старика, но щом заслизаха по безкрайната вита стълба, тежестта на годините престана да смазва плещите му, завесата се вдигна от полуслепите му очи, а артритните му пръсти се раздвижиха по дебелата вълнена мантия.

– Не се диви – отвърна на негласното му почуда Азазел – работа ни чака! Не ще изкупиш греховете си заспал в черупката на грохнал старец.

Демонът ускори крачката, но стълбите не свършваха, нижеха се една след друга, спускайки се навътре в мрака. Не дни, не седмици, ни месец и година, но пътят беше дълъг, много дълъг и когато двамата стъпиха на последното стъпало, новодошлият вече беше изгубил представа за хода на небесните тела и пустота бе обзела цялото му съзнание. Там в средата на сводеста зала, чиито стени бяха покрити от пода до безмерния таван с прашни томове и свитъци, на гранитен аналой бе разтворена масивна книга, с тежки пергаментови страници. Над разтворените й страни се губеше съсухрен крилат демон с монокъл и перо в лявата ръка, който шареше по редовете. Азазел се приближи, удари с жезъла си поизлъсканите каменни плочници и ясно и високо изрече:

– Библиотекарю! Представя се Йоханес Генсфлайш цур Ладен цум Гутенберг!

Демонът намести пенснето си и с учудваща лекота заразлиства тежките страници, които не шумоляха, а издаваха звук като от кръстосващи се шпаги. Демонът-библиотекар провери няколко пъти редовете с кривия си нокътест пръст, забоде перото и бавно отлитна към насрещната стена. Извади дебел прашен кодекс и след като се върна на мястото, го тикна в ръцете на грешника и сухо заповяда.

– Подпишете тук.

Гутенберг се подчини безмълвно, а после бавно погледна заглавието: „За деянията на невинното бездушие на техническото любопитство, подбудили метежи, войни, революции, водещи до прогрес без щастие или как човек човеку вреди чрез прогреса. Йоханес Гутенберг – живот, дело и присъда.

– Въпросите ти имат отговор, приятелю – изсъска Азазел и му посочи прашните читателски места осветени от дебели, мъждиви свещи.

Гутенберг пое натам и още в движение разлисти дебелата книга. Тя бе прегледно изписана на ръка с готически шрифт, наситнен на големите страници в две колони. Опитът му с книгите го поведе по пожълтелите листове и той отвори на регистрите, където с почуда видя изписаните имена на милиони непознати за него хора. Рубриките ясно изпъкваха на фона на обяснителните бележки. „За индулгенциите, печатните бланки и как печатарите в Майнц умножиха греховете на богатите”. „За Мартин Лутер, печатните прокламации и селските войни – или как хиляди селяни бяха покосени от печатното слово”. „За папите, църковните институции и инквизицията – или как печатните книги могат да послужат за подпалки”. Той бавно започна да осъзнава и горчива болка заседна в гърлото, нататък имаше само дати, напред във времето откакто той предаде Богу дух. Запрелиства бързо – „За Просвещението и гневът на непросветените”. „За кралете, революциите и как книгите могат да отсичат глави”. „За това как книгите изяждат хората”. „За Адолф Хитлер и „Моята борба”, „За свободата на словото и оковите на мисълта”. Повече от всичко, което можеше да си представи и понесе, но с твърда ръка, разгърна последната страница, където в колофон бе записано: „Осъжда се – заради всичко надлежно посочено, записано и предвидено – на вечни мъки като Главен печатар на преизподнята”. Стана и нададе Вик!

– Но не тялото ти ще покоси твоя грях и не костите ти ще усетят болка, душата ти тук ще гори.

~~

Шумът, излизащ от пресите, се блъскаше в масивните колони и високите сводове на безкрайните опушени зали. Грешници с отворени празни глави пишеха неуморно върху грубите си писалища и предаваха час по час сътвореното. Милиони слепи демони поемаха ръкописите, взираха се с мътните си невиждащи очи и набираха текста с масивни груби букви. Печатарите с кривите си възлести ръце ги печатаха с бяло мастило върху снежнобелите страни на листовете. Измъчени създания от всички епохи поемаха купищата хартията и я подвързваха старателно от трите страни, зашивайки надълбоко познанието на единствената книга. По средата на стълпотворението, върху ниска могила стоеше брадат мъж с калем в ръка и нанасяше корекции върху невидимия „Трактат за човешката глупост”.

 

Ти взе ли бонус? (sagervolcan @ deviantart.com)

Да се изсереш на метеното е скандално, но когато елегантно се изакаш сред лайняния пейзаж – то тогава няма проблем. След популисткия скандал с бонусите на висши чиновници, които трябваше „да върнат парите“, сега удари часът на демагогията. В парламента управляващите постановиха чиновническите бонуси да не надхвърлят 10 брутни работни заплати. Какво означава това? Означава, че ако това беше регламентирано по-рано, то изобщо нямаше да има скандал с д-р Нешева. Възниква тогава и въпросът – кой е постъпил неправилно. Тя, защото е взела толкова пари. Или тези, които сега уредиха придобиването на подобни суми законово. И при двете положения е ясно едно. От това страда държавата, служителите и най-вече гражданите й. Дребните чиновници взимат 400-700 лв. и от години не им се увеличава заплатата с мотива, че „трябва да стягаме коланите, пари няма“. Голяма част от тях, поради това, използват държавната администрация за трупане на стаж и за трамплин в живота, а има и такива, работещи на шопския принцип „не моат да ми плащат толкова малко, колкото малко моем да работим“. От друга страна имаме една административна върхушка с политически произход, която взима високи заплати, бонуси, пари по граждански договори и пари под масата. Разликата е толкова фрапираща, че направо можеш да се гръмнеш. Ако един дребен чиновник, взимащ 400 лв. на месец = 4800 годишно, ще може да взема, ако има кой да му даде, 4000 лв. бонус, то един висш чиновник със заплата 1200 лв. на месец = 12400 годишно, ще може да прибере, а и има кой да му ги даде, 12000 лв. годишен бонус или почти три пъти повече от годишното възнаграждение на дребния чиновник. Направо не мога да си обясня, защо след като тези суми се изплащат от бюджета, не вдигнат на всички заплати с 50%. Тогава всички ще са доволни и държавата ще е по-богата, но лакомията е голяма. Хубавото е, че през последните години започва все повече да се налага една максима:

Популизъм + демагогия = на политически трупове.