Призраците от миналото се превръщат в нова реална заплаха

За огромно съжаление историческият опит само на теория има отговорната задача да ни предпази от грешки в настоящето и бъдещето. В наши дни се вдига много шум относно АСТА и казусите, които тя разглежда. Основния мотив на защитниците набляга на факта, че международното споразумение само допълва юридическите документи в областта на авторското право и няма да доведе до рестрикции при ползването на информационни услуги. Историческият опит обаче показва друго.

Преди 500 години, когато Гутенберг и неговите последователи започват да развиват книгопечатането, не са съществували никакви законодателни норми, които да регулират първата система за масово разпространение на информация. Това води до бум на дейностите, свързани с книгопечатането и след 50 години през 1500 г. в Европа работят приблизително 250 печатници. Бързото развитие на книгопечатането води след себе си до два естествени проблема – увеличаване на конкуренцията (в това число и нелоялната), нуждата от регулация на книгопечатането, заради нарастващата му социално-политическа роля.

По чия инициатива започва регулацията? Не, не по инициатива на държавните институции, а по желание на частните предприемачи да осигурят стабилност на инвестициите си. През 1502 г. венецианският издател-хуманист Алдус Мануциус официално се оплаква, че в Италия и Франция книгите му са обект на пиратско посегателство. В следствие на жалванията на редица издатели във Венеция се създава, срещу заплащане, двустепенна система за легализиране и привилегироване на изданията им. Те са почувствали за нужно да предпазят начинанията си, но не са били на ясно какво си пожелават.

Внимавай какво си пожелаваш.

През следващите 50 години книгата и нейното възпроизвеждане става обект на тотален (да не се бърка с тоталитарен) държавен контрол и регулация. През 1537 г. във Франция с кралски указ е гласуван един от първите закони за авторско право, който предпазва издателските марки, но налага и определени изисквания към професията. В Англия по същото време започва процеса по институционализиране на частната гилдия на лицата, занимаващи се с производство и търговия с книги, която от стимул за развитие през 1557 г. се превръща в държавна институция за контрол. Връхна точка на регулацията е католическия Index librorum Prohibitorum (1559-1948), който постановява, че книгите, отпечатвани в римокатолическия свят, подлежат на предварителен преглед и цензура. Тези от тях, които са в разрез с официалната идеология, се забраняват. Не трябва да се учудвате, че в този списък попадат имената на онези автори, които са изиграли най-важна роля за изграждането на съвременните ни разбирания: Рабле, Монтен, Декарт, Паскал, Монтескьо, Волтер, Дидро, Стендал, Балзак, Виктор Юго, Александър Дюма, Емил Зола, Метерлинк, Анатол Франс, Сартър и много други. Все хора, които в наши дни се изучават под една или друга форма, са били обект на строги забрани (в някои случаи издателите са изгаряни на клада – издателят на Рабле). Е, ясно е, за кой е била полезна нормативната уредба, а още по-ясно е, че за човечеството тя е играла ролята на спирачка в неговото развитие.

Постепенно самите издатели започват да изнемогват заради множащите се изисквания и забрани, отправяни към дейността им. Става ясно, че регулацията, защитата и контролът вървят ръка за ръка. Налага се Европа да изчака до втората половина на ХХ в. за възвръщането на свободата на словото, която страда и до днес от сериозни недостатъци в световен мащаб. СОПАТА е удряла и преди, през последните години се наблюдават редица сходства между системата на книгопечатането и системата на компютърните комуникации – това е естествено, защото те изпълняват сходни цели, така че ако не бъдем бдителни, историята ще се повтори отново. И отново наследниците ни ще се гордеят с онези, които са се опълчили на забраните, а историята ще обрече на забвение или подигравки създателите им. Но какво от това, при положение, че ние трябва за пореден път да изпием горчилката.

Advertisements