ЧАСТ 3; към ЧАСТ 1 и ЧАСТ 2

Властта да говориш и омразата да слушаш. Това е до сетния ти ден!

Дезинформатос Трънковчански се събуди все така мрачен, схванат и изморен. Настроението му се влоши в ректората, където се превърна в глупец, защото спори до обяд с глупци, а към края на деня, след като му се наложи да посети и дворцовата канцелария, той вече приличаше на демон, но не от онези страшните, а сив и безплътен като сянка. Успокои се чак когато се прибра и седна зад писалището. „Е, каза си той с възможно най-голяма доза на самоирония, лесно е да пишеш за бедните селяни и овчари, но ако надникнеш зад високите зидове на двореца, патриаршията и ректората, можеш да видиш толкова много омраза, притворена умело и представена като най-височайша форма на любов, благоволение и предразположение към всички хора, птички и мушички в царството, че ще се изумиш, после ще се замаеш, а накрая най-вероятно ще отидеш при богомилите”. Сколарът постоя още малко замислен и после забоде тънкото перо в жълтата хартия.

Великият император-стоик Марк Варелий е записал в трудовете си: „Когато си богат – имаш  право да пишеш за бедните, защото лесно можеш да обеднееш, но когато си беден – нямаш право да пишеш за богатите и богатството, защото богат се става много по-трудно отколкото беден”. Това разбира се е мисъл, вярна от гледна точка на 3-те логики, но нейният смислов конструк изумява с простотата си. И разбира се, освен богатството, бог и провидението са дали на царя и 12-те благородни фамилии във Великотрънковското царство да управляват мирянското стадо, въпреки всички трудности и тежките задължения, които ежедневно им се налага да извършват в името на обикновения орача, занаятчията и търговеца. В такъв случай можем да кажем, че да управляваш е любов, защото именно голямата отговорност, която носиш, те кара с пълна обич да изпълняваш задълженията си. Но аз лесно мога да докажа, че и тук любовта е омраза, защото мисълта на божествения Варелий, може да бъде аналитично раздробена и поставена на внимателна дисекция, която ще ни докаже, че на много повече хора им се иска да станат богати господари, отколкото да се превърнат в бедни селяни. Е, тогава означава, че човек обича самата власт, а не възможностите, които тя му предоставя. Също така е очевидно, че всеки, особено онези, които могат да си го позволят, обичат да имат права и свободно време, но не и задължения и работа, която да гризе от деня им като циклоп овча плешка. Казано по-простовато – всеки обича властта но, мрази отговорностите и задълженията, които са неизменно свързани и не могат да бъдат отделени дори от най-внимателния бръснар на света. Но нека не пускаме думите като снежни топки в ковашка пещ, а да дадем един конкретен пример, който точно ще ни разясни как любовта към властта рано или късно, но винаги се превръща в омраза към задълженията и отговорностите.

Това се лучи по-отдавна, когато бях още бодърстваш писар в дворцовата канцелария и приемната зала на господаря наш во Хласта Тиквоглав IV Шашкънин. В онези времена той загуби за две години три последователни войни, едната,от които заради това, че отново върнаха щерка му, било заради грозотата, лошотията или вродената й глупост. Втората година беше лоша и по ред други причини. На пролет река Глазне придойде и изпотроши водениците и механите в Криво село, после дойдоха скакалците, а един незаконно вкаран товар коприна донесе в престолния град чумни бълхи. Отслужи се голяма литургия, направи се литйно шествие, но и края на безводното лято не ни прости, когато Бизантонците нахлуха в нашите земи, за да си поискат данъка и военните репарации, подписани при последния позорен за нас мир. Когато жупан Цвятко дойде, за да съобщи страшната вест, аз стоях в тронната зала и водих протокола”

–         Ваше Величество, позволете да говоря.

–         Говори!

–         Йон Чепикски най-вероломно е нахлул в земите ви и се движи към престолнината.

–         Уффф, пак ли? Какво иска този път?

–         Иска данъка за последните две години и военните репарации от последната война.

–         Иска, иска, той не разбра ли, че хазната е празна. Като иска, да дойде сам да се убеди, ще отворим портите, ще пострадат малко момите, но какво и друг път се е случвало…

–         Ваше Величество, императорът води със себе си и втория ви братовчед Зелкогла…

–         КАККВООО!?!?!? УЗУРПАТОР!!! Свикай гвардия, събуди ковача, мобилизирай селяните, доведи конете….

–         Ваше величество!

–         …приготви 1000 пики и 500 стрелци, заповядай ловни дружини за храна и коли за пре…

–         Ваше величество!

–         ДА?

–         Всичките ни момци млади са по горите и се крият, а по-старите ги плениха, знаете, а ковача отнесе го него черната порезница, воловете са мършави, а коларите карат чумните извън града, няма как да спечелим…

–         Уфффф. Какво предлагаш

–         Главният Боил: Не можем да се бием, да затворим портите и да чакаме на обсада зимата, пак не можем, чума има, но все някоя друга монета може да съберем та да заситим глада му.

–         Жупана: ще има бунтов…

–         Тиквоглав: – Не ни се слуша повече, уморени сме. Боиле разпореди да вдигнат данъците. Писарчето, ще предадеш заповедта ми на Главния боил, който с кралски щемпел да я подпише и да я даде на глашатаите.

След излизането на царя аз подадох заповедта на Главния боил, който ми изрева:

–         Да се отнесе до боилският съвет и оттам да се разпише и сведе до знанието на хората. Никой в боилския съвет не пожела да я вземе, но все пак успях да я бутна в тогата на най-младия от тях Жечо Краводерски, като му казах, че другите не искат да сложат подписа си. Той я отнесъл при прониарите и им наредил да я подпишат и разгласят, а те пък я дали на оръженосците си, които не могат да пишат и да четат, отнесли я при викачите и те викат ли викат. „Нов данък…”. И тогава стана страшно, хората боси, голи, озверели излезнаха на площада кой с каквото има. Те разбиха дворцовата порта и нахълтаха в покоите на царя, но щом го видяха се спряха, а той пита, хапвайки череши.

–         Какво има добри хора, защо така с лошо се нахвърляте към вашия баща?

Един старей му тикна отнетата от викача грамота.

Царят хвърли едно око и бащински каза:

–         Колко сте наивни, деца мои, та това е някаква шега. Вижте, това е само лист хартия – няма ни подпис мой, ни на някой от боилите, шпионите на Зелкоглав сигурно имат пръст тука.

Хората се прибраха спокойни по домовете си, а на други ден с голяма пищност главата на градския викач беше отрязана, осолена и побита на градската порта за назидание. Императорът се върна в Монопол, защото се уплаши от чумата, а Тиквоглав IV Шашкънин властва и до днес с присъщата си любов към властта и омраза към отговорностите, които тя му носи, а когато един ден смъртта надвисне и над него, то със сигурност ще се чуят много слова на признателност за мъдрото му дълголетно царуване. Но привидната любов не може да задуши същността на омразата, която струи не само от селсклите хижи и землянки, но и от високите палати дворци.

Advertisements