Бащата на Гацо беше добър собственик и стопанин

Гацо Бурето обиколи три пъти хълместите улички на Велико Трънково. Запенен като заквасено мляко и бесен като разплоден бик, той не можеше да си намери място. „Ше му видя сметката, ше му видя сметката, нема да му се размине тозпът”. В един момент Гацо усети как сърцето му се вдига в гърлото и кръвта му замръзва в главата. Спря се да си поеме дъх, защото си помисли за секунда, че дяволът е дошел да му вземе душата. „Бреее пусти лихвари, ще ме затрият, душицата ми изсмукаха”. Бурето беше от стар бъчварски род, но тъй се замогна баща му, че на нищо не го научи. И той като истински синковец повече лежеше под пълните бурета, отколкото да наднича в тях с чука и длетото – един обръч не беше поставил през живота си. Един слънчев ден баща му си отиде и нашият хубавец, нищо не разбрал от живота, остави майсторите сами да въртят работата. Мина се не мина се година, един взел кило пирони, друг взел две дъски – започна да запада работата. Появиха се от дъскорзницата, пари искат – оттук оттам, все пари искат. Отказа Гацо първо пушеното месо и кървавицата, после маслините и меда, ама пак не стигаха. Един ден го отведе неволята при Кирил Сопола – един от най-уважаваните лихвари. Взе 1000 гроша и все връща, и все му вика Кирил, бъркайки си в носа: „Имам да взимам още малко, към 1200 – 1300 гроша”. Дърпа Гацо чертата един ден и му вика: „Брей стига взима – 3800 гроша съм ти броил досега, повече няма да видиш и медна аспра”. Стана, тръшна му вратата и излезе. След два месеца, днеска, гледа той стражниците от Кривата кула, изнасят и бъчви и легла от тях. Вика им: „Ей, ей, какво правите бе хора, жив ли ме оплаквате”, а те му се хилят и викат: „Имаме заповед – съдебна, да съберем до 2000 гроша шото ти е останало, та да ги дадем на дон Кирил. Ако пък нямаш, ще ти режем ушите и ще те даваме в Сапун на пазара, да те купи някой за гребец.”



Но Гацо се забърка с лихвари

Бре място не може да си намери Гацо, ще му отхвръкне душата. И тъкмо както се беше задъхал и подпрял на стената с една ръка, вдигна поглед и видя накривен надпис, изписан с въглен. „Трошипръст – трошим пръсти всякакви, цена по договаряне”. Усмихна се той злорадо, пипна кесията на колана си, разтвори я и наброи – 73 гроша и няколко дребни пари. „Все ще стигнат за малките му криви показалци, които алчно поблизва, за да побутва монетите”– рече си той и се усмихна злорадо. Обърна се и се огледа за другия маркер. „Аха, ето го там” и тръгна по въгленовите резки и черти, излезе от Отворената порта, мина под моста над Сухата река и пое по маркировката. Свирка си Гацо по пътя и си мисли „Трошипръст, ха да видим как ше ти изпукат артритните кости като те спипа тоя великан злодей”. Така си говореше той, когато насреща му се изправи на една морена кльощав, оръфан скитник с патерици. Погледна го Гацо Бурето и му викна „Извинете, да сте виждали могъщия господин Трошипръст?”. „Зависи кой и за какво го търси”, отвърна му хромият. „Хей човече, по работа съм дошел, та не ми губи времето, а ми кажи”. „трошипръст, драги ми господине, не е „кой”, а е „какво”. Бурето почна да стопля бавно. „Ахам, аз такова, то магия ли е някаква?”. „Мдаа”, каза му чародея с нисък загадачен глас. „Трябва по пълна луна да ми донесеш нещо, дето се държи с ръка, после вълчи или мечи капан, пет яйца, една питка хляб, малко винце иии, кви пари имаш”. „Ами, ако купя всички тия неща, ще мога да ти броя 50 гроша”. „Петдесет гроша, за пет пръста – става и гледай яйцата да са пресни, че не обичам да ям стари.” Озадачи се Гацо Бурето, мисли си, вика си – пак на шарлатанин попаднах, ама де да му се не види – друг път нямам, ще я върша работата и това си е. Купи той всичко, което трябваше и се върна при чародея. Оня като се нахвърли върху яйцата и питките и му вика после: „Уф да се не спомина, че от три месеца съм само на чай, гъби и горски плодов и тъй го карам, ама нали знаеш – не върви бизнеса, а и хората не могат да четат тез дни, но на работа”. Взе той свещника, донесен от Бурети, после и капана и изрече ясно „Абра катабра, тумба лумба – трошипръст”. Чукна капана с тоягата си, после чукна свещника и те се завъртолиха в прахта, докато не се сляха в един предмет, ала той приличаше на свещник, а не на капан. „Ето, вика чародея на Бурето, ще го подариш това на твоя душманин, ще го замамиш някак си и, хи, хи хи – трошипръст”. Зарадва се Гацо Бурето, затърча се и право при Сопола отиде. Вика му мазно и смирено. „Ха да не се караме повече, дар ти нося – верно меден, ама свещник, пари нямам, ама чак да ме затриеш на галерите да греба, имай милост.” Гацо внимателно постави свещника на голямото дъбово бюро, но далеко, та де защипе тая гад по-късно. Сопола го погледна с лукавите си очи и каза: „Добре, с бъчвите в склада и с посудата и леглото остана съвсем малко, но с бащата ти бяхме близки, а и щом с добро идеш, знаеш хора сме, правоверни – опрощавам ти остатъка”. Гацо така се зарадва, че на слизане по стълбите почти тичаше и дори не забеляза как блъсна по рамото главния градски съдя, който закачулен се катереше по стъпалата. Изхвърча той на улицата и макар само с дрехите на гърба си, усмихна се и хвана накъдето му видят очите…

„Дон Кирил, каза заговорнически градския съдя, приготвили ли сте ми нещичко”. Лихварят небрежно бръкна под тогата си, извади една кесия и я метна с пренебрежителен жест на бюрото, близо до свещника. „Ууу, какъв хубав свещник, каза съдията, бизантионски ли е? Ща взема и него, та нали ще работим пак – щраккк, ааааа.”

Та така се случиха нещата в лето 7309 от сътворението на света един беден глупак позна щастието, а един лаком глупак позна богатството и усвои храненето, гъзобърсането и писането с лявата ръка, но такъв е живота…

Advertisements