юли 2011


Интересно ми е да разбера, кое от тези събития ви се струва особено и защо.

Ани Цолова е поканила Мис България 2000

Двете няма за какво да си говорят

Мис България е довела детето си – Румен, който е син на Румен и внук на Румен.

Румен е в застрахователния бизнес – шеф на „Армеец”

Мис България вече не е манекен, а шеф на неправителствена организация

Мис България разказва за семейството и домакинските си навици

Мис България е сменила приоритетите и не ходи по купони, а си гледа детето

На детето му е скучно, но се държи възпитано

На детето му се пишка в ефир

Мис България вика „Стискай”

Асистентката отвлича детето в тоалетната

Мис България продължава да няма какво да си говори с Ани Цолова

Ех приоритети, приоритети, приоритети!

Ще се научат ли българските политици да се страхуват заради мизериит, които вършиха, вършат и ще продължават да вършат?

„Ако взривовете пред партийните централи на ДСБ и РЗС са заради изборите, то в България се случва нещо ужасно“, това заявиха от партията на Костов. Чакай да помисля малко, хмммм, а ми, че то тва не е много вярно. В България, заради политическите сили – леви, десни, сини, червени, безцветни и шарени, от 21 години се случва нещо ужасно! Нищо, че никой политик не го вижда, а сега му треперат мартенките: „Аууу – недоволен избирател ли е, вътрешна опозиция ли е, външни противници или тия дето ми дадоха комисионна, а пък аз не свърших работата?““Нещо ужасно се случва тук“, така казал и царят, когато един ден решил да надникне в кухнята. Кръв, черва, потни жени, пари, миризми – отвратил се, после помислил малко, па огладнял, седнал и се натъпкал като прасе. През кухнята повече не минал и бързо забравил, че там се случва „нещо ужасно“.

Спомняте си един от заветите на бат Бойко: „Магистрали, магистрали, магистрали – голямо сиво поле!“.

През последната седмица става ясно, че чрез новите магистрали премиерът Борисов работи подмолно за втори мандат, „купувайки“ ромски гласове. Наскоро на изхода на магистрала „Люлин“, срещу кв. Филиповци се обърнаха два тира – един с дини, един с праскови. И двата бяха разграбени най-мародерски. Ромите не останали доволни от първата катастрофа, защото по-голямата част от дините се пръснали, опитът с прасковите бил по-сполучлив. Според запознат източник, пожелал анонимност, в дните до изборите, на същото място, е предвиден за обръщане първо тир с охладени пилета, а после и с кебапчета. По този начин, доволни от строежа на магистралата, която им дава поминък, филиповските роми започват все повече да симпатизират на ГЕРБ.

Горнеказаното, разбира се, е шега, но горчива. Остава обаче един въпрос. Може ли магистрала да свършва със завой и светофар, а знаците за намаляване на скоростта да започват на 30 метра преди завоя? По този начин в утробата на вложените милиони се роди поредния мутирал изрод на прехода и ако отговорните агенции и спящите писарушки не вземат мерки, ще има още катастрофи, а най-вероятно и жертви. После пак ще чуем: „Абе аз им давам парите, ама те не си вършат работата“. Иначе джобчето пълно с лентички, а втроият мандат ясен като слънце.

Аман!

ЧАСТ 3; към ЧАСТ 1 и ЧАСТ 2

Властта да говориш и омразата да слушаш. Това е до сетния ти ден!

Дезинформатос Трънковчански се събуди все така мрачен, схванат и изморен. Настроението му се влоши в ректората, където се превърна в глупец, защото спори до обяд с глупци, а към края на деня, след като му се наложи да посети и дворцовата канцелария, той вече приличаше на демон, но не от онези страшните, а сив и безплътен като сянка. Успокои се чак когато се прибра и седна зад писалището. „Е, каза си той с възможно най-голяма доза на самоирония, лесно е да пишеш за бедните селяни и овчари, но ако надникнеш зад високите зидове на двореца, патриаршията и ректората, можеш да видиш толкова много омраза, притворена умело и представена като най-височайша форма на любов, благоволение и предразположение към всички хора, птички и мушички в царството, че ще се изумиш, после ще се замаеш, а накрая най-вероятно ще отидеш при богомилите”. Сколарът постоя още малко замислен и после забоде тънкото перо в жълтата хартия.

Великият император-стоик Марк Варелий е записал в трудовете си: „Когато си богат – имаш  право да пишеш за бедните, защото лесно можеш да обеднееш, но когато си беден – нямаш право да пишеш за богатите и богатството, защото богат се става много по-трудно отколкото беден”. Това разбира се е мисъл, вярна от гледна точка на 3-те логики, но нейният смислов конструк изумява с простотата си. И разбира се, освен богатството, бог и провидението са дали на царя и 12-те благородни фамилии във Великотрънковското царство да управляват мирянското стадо, въпреки всички трудности и тежките задължения, които ежедневно им се налага да извършват в името на обикновения орача, занаятчията и търговеца. В такъв случай можем да кажем, че да управляваш е любов, защото именно голямата отговорност, която носиш, те кара с пълна обич да изпълняваш задълженията си. Но аз лесно мога да докажа, че и тук любовта е омраза, защото мисълта на божествения Варелий, може да бъде аналитично раздробена и поставена на внимателна дисекция, която ще ни докаже, че на много повече хора им се иска да станат богати господари, отколкото да се превърнат в бедни селяни. Е, тогава означава, че човек обича самата власт, а не възможностите, които тя му предоставя. Също така е очевидно, че всеки, особено онези, които могат да си го позволят, обичат да имат права и свободно време, но не и задължения и работа, която да гризе от деня им като циклоп овча плешка. Казано по-простовато – всеки обича властта но, мрази отговорностите и задълженията, които са неизменно свързани и не могат да бъдат отделени дори от най-внимателния бръснар на света. Но нека не пускаме думите като снежни топки в ковашка пещ, а да дадем един конкретен пример, който точно ще ни разясни как любовта към властта рано или късно, но винаги се превръща в омраза към задълженията и отговорностите.

Това се лучи по-отдавна, когато бях още бодърстваш писар в дворцовата канцелария и приемната зала на господаря наш во Хласта Тиквоглав IV Шашкънин. В онези времена той загуби за две години три последователни войни, едната,от които заради това, че отново върнаха щерка му, било заради грозотата, лошотията или вродената й глупост. Втората година беше лоша и по ред други причини. На пролет река Глазне придойде и изпотроши водениците и механите в Криво село, после дойдоха скакалците, а един незаконно вкаран товар коприна донесе в престолния град чумни бълхи. Отслужи се голяма литургия, направи се литйно шествие, но и края на безводното лято не ни прости, когато Бизантонците нахлуха в нашите земи, за да си поискат данъка и военните репарации, подписани при последния позорен за нас мир. Когато жупан Цвятко дойде, за да съобщи страшната вест, аз стоях в тронната зала и водих протокола”

–         Ваше Величество, позволете да говоря.

–         Говори!

–         Йон Чепикски най-вероломно е нахлул в земите ви и се движи към престолнината.

–         Уффф, пак ли? Какво иска този път?

–         Иска данъка за последните две години и военните репарации от последната война.

–         Иска, иска, той не разбра ли, че хазната е празна. Като иска, да дойде сам да се убеди, ще отворим портите, ще пострадат малко момите, но какво и друг път се е случвало…

–         Ваше Величество, императорът води със себе си и втория ви братовчед Зелкогла…

–         КАККВООО!?!?!? УЗУРПАТОР!!! Свикай гвардия, събуди ковача, мобилизирай селяните, доведи конете….

–         Ваше величество!

–         …приготви 1000 пики и 500 стрелци, заповядай ловни дружини за храна и коли за пре…

–         Ваше величество!

–         ДА?

–         Всичките ни момци млади са по горите и се крият, а по-старите ги плениха, знаете, а ковача отнесе го него черната порезница, воловете са мършави, а коларите карат чумните извън града, няма как да спечелим…

–         Уфффф. Какво предлагаш

–         Главният Боил: Не можем да се бием, да затворим портите и да чакаме на обсада зимата, пак не можем, чума има, но все някоя друга монета може да съберем та да заситим глада му.

–         Жупана: ще има бунтов…

–         Тиквоглав: – Не ни се слуша повече, уморени сме. Боиле разпореди да вдигнат данъците. Писарчето, ще предадеш заповедта ми на Главния боил, който с кралски щемпел да я подпише и да я даде на глашатаите.

След излизането на царя аз подадох заповедта на Главния боил, който ми изрева:

–         Да се отнесе до боилският съвет и оттам да се разпише и сведе до знанието на хората. Никой в боилския съвет не пожела да я вземе, но все пак успях да я бутна в тогата на най-младия от тях Жечо Краводерски, като му казах, че другите не искат да сложат подписа си. Той я отнесъл при прониарите и им наредил да я подпишат и разгласят, а те пък я дали на оръженосците си, които не могат да пишат и да четат, отнесли я при викачите и те викат ли викат. „Нов данък…”. И тогава стана страшно, хората боси, голи, озверели излезнаха на площада кой с каквото има. Те разбиха дворцовата порта и нахълтаха в покоите на царя, но щом го видяха се спряха, а той пита, хапвайки череши.

–         Какво има добри хора, защо така с лошо се нахвърляте към вашия баща?

Един старей му тикна отнетата от викача грамота.

Царят хвърли едно око и бащински каза:

–         Колко сте наивни, деца мои, та това е някаква шега. Вижте, това е само лист хартия – няма ни подпис мой, ни на някой от боилите, шпионите на Зелкоглав сигурно имат пръст тука.

Хората се прибраха спокойни по домовете си, а на други ден с голяма пищност главата на градския викач беше отрязана, осолена и побита на градската порта за назидание. Императорът се върна в Монопол, защото се уплаши от чумата, а Тиквоглав IV Шашкънин властва и до днес с присъщата си любов към властта и омраза към отговорностите, които тя му носи, а когато един ден смъртта надвисне и над него, то със сигурност ще се чуят много слова на признателност за мъдрото му дълголетно царуване. Но привидната любов не може да задуши същността на омразата, която струи не само от селсклите хижи и землянки, но и от високите палати дворци.

Бащата на Гацо беше добър собственик и стопанин

Гацо Бурето обиколи три пъти хълместите улички на Велико Трънково. Запенен като заквасено мляко и бесен като разплоден бик, той не можеше да си намери място. „Ше му видя сметката, ше му видя сметката, нема да му се размине тозпът”. В един момент Гацо усети как сърцето му се вдига в гърлото и кръвта му замръзва в главата. Спря се да си поеме дъх, защото си помисли за секунда, че дяволът е дошел да му вземе душата. „Бреее пусти лихвари, ще ме затрият, душицата ми изсмукаха”. Бурето беше от стар бъчварски род, но тъй се замогна баща му, че на нищо не го научи. И той като истински синковец повече лежеше под пълните бурета, отколкото да наднича в тях с чука и длетото – един обръч не беше поставил през живота си. Един слънчев ден баща му си отиде и нашият хубавец, нищо не разбрал от живота, остави майсторите сами да въртят работата. Мина се не мина се година, един взел кило пирони, друг взел две дъски – започна да запада работата. Появиха се от дъскорзницата, пари искат – оттук оттам, все пари искат. Отказа Гацо първо пушеното месо и кървавицата, после маслините и меда, ама пак не стигаха. Един ден го отведе неволята при Кирил Сопола – един от най-уважаваните лихвари. Взе 1000 гроша и все връща, и все му вика Кирил, бъркайки си в носа: „Имам да взимам още малко, към 1200 – 1300 гроша”. Дърпа Гацо чертата един ден и му вика: „Брей стига взима – 3800 гроша съм ти броил досега, повече няма да видиш и медна аспра”. Стана, тръшна му вратата и излезе. След два месеца, днеска, гледа той стражниците от Кривата кула, изнасят и бъчви и легла от тях. Вика им: „Ей, ей, какво правите бе хора, жив ли ме оплаквате”, а те му се хилят и викат: „Имаме заповед – съдебна, да съберем до 2000 гроша шото ти е останало, та да ги дадем на дон Кирил. Ако пък нямаш, ще ти режем ушите и ще те даваме в Сапун на пазара, да те купи някой за гребец.”



Но Гацо се забърка с лихвари

Бре място не може да си намери Гацо, ще му отхвръкне душата. И тъкмо както се беше задъхал и подпрял на стената с една ръка, вдигна поглед и видя накривен надпис, изписан с въглен. „Трошипръст – трошим пръсти всякакви, цена по договаряне”. Усмихна се той злорадо, пипна кесията на колана си, разтвори я и наброи – 73 гроша и няколко дребни пари. „Все ще стигнат за малките му криви показалци, които алчно поблизва, за да побутва монетите”– рече си той и се усмихна злорадо. Обърна се и се огледа за другия маркер. „Аха, ето го там” и тръгна по въгленовите резки и черти, излезе от Отворената порта, мина под моста над Сухата река и пое по маркировката. Свирка си Гацо по пътя и си мисли „Трошипръст, ха да видим как ше ти изпукат артритните кости като те спипа тоя великан злодей”. Така си говореше той, когато насреща му се изправи на една морена кльощав, оръфан скитник с патерици. Погледна го Гацо Бурето и му викна „Извинете, да сте виждали могъщия господин Трошипръст?”. „Зависи кой и за какво го търси”, отвърна му хромият. „Хей човече, по работа съм дошел, та не ми губи времето, а ми кажи”. „трошипръст, драги ми господине, не е „кой”, а е „какво”. Бурето почна да стопля бавно. „Ахам, аз такова, то магия ли е някаква?”. „Мдаа”, каза му чародея с нисък загадачен глас. „Трябва по пълна луна да ми донесеш нещо, дето се държи с ръка, после вълчи или мечи капан, пет яйца, една питка хляб, малко винце иии, кви пари имаш”. „Ами, ако купя всички тия неща, ще мога да ти броя 50 гроша”. „Петдесет гроша, за пет пръста – става и гледай яйцата да са пресни, че не обичам да ям стари.” Озадачи се Гацо Бурето, мисли си, вика си – пак на шарлатанин попаднах, ама де да му се не види – друг път нямам, ще я върша работата и това си е. Купи той всичко, което трябваше и се върна при чародея. Оня като се нахвърли върху яйцата и питките и му вика после: „Уф да се не спомина, че от три месеца съм само на чай, гъби и горски плодов и тъй го карам, ама нали знаеш – не върви бизнеса, а и хората не могат да четат тез дни, но на работа”. Взе той свещника, донесен от Бурети, после и капана и изрече ясно „Абра катабра, тумба лумба – трошипръст”. Чукна капана с тоягата си, после чукна свещника и те се завъртолиха в прахта, докато не се сляха в един предмет, ала той приличаше на свещник, а не на капан. „Ето, вика чародея на Бурето, ще го подариш това на твоя душманин, ще го замамиш някак си и, хи, хи хи – трошипръст”. Зарадва се Гацо Бурето, затърча се и право при Сопола отиде. Вика му мазно и смирено. „Ха да не се караме повече, дар ти нося – верно меден, ама свещник, пари нямам, ама чак да ме затриеш на галерите да греба, имай милост.” Гацо внимателно постави свещника на голямото дъбово бюро, но далеко, та де защипе тая гад по-късно. Сопола го погледна с лукавите си очи и каза: „Добре, с бъчвите в склада и с посудата и леглото остана съвсем малко, но с бащата ти бяхме близки, а и щом с добро идеш, знаеш хора сме, правоверни – опрощавам ти остатъка”. Гацо така се зарадва, че на слизане по стълбите почти тичаше и дори не забеляза как блъсна по рамото главния градски съдя, който закачулен се катереше по стъпалата. Изхвърча той на улицата и макар само с дрехите на гърба си, усмихна се и хвана накъдето му видят очите…

„Дон Кирил, каза заговорнически градския съдя, приготвили ли сте ми нещичко”. Лихварят небрежно бръкна под тогата си, извади една кесия и я метна с пренебрежителен жест на бюрото, близо до свещника. „Ууу, какъв хубав свещник, каза съдията, бизантионски ли е? Ща взема и него, та нали ще работим пак – щраккк, ааааа.”

Та така се случиха нещата в лето 7309 от сътворението на света един беден глупак позна щастието, а един лаком глупак позна богатството и усвои храненето, гъзобърсането и писането с лявата ръка, но такъв е живота…