Стоят като овце, търчат като овце – що е то? Овце!

Тази перифраза на прочутата вече песен става все по-настойчива част от ежедневието ни. Защо? Ами може би, защото наистина сме овчедушни. Подобни „оптимистични” мисли, разбира се, не са ме налазили случайно – за тях има конкретен повод.

През почивните дни решихме да хванем влакчето и да отидем на планина. Избрахме си влака за Червен бряг, който тръгва от Централна гара в 10.20 часа с крайна наша цел – Лакатник. Купихме билетите в 10.00 часа и зачакахме да излезе коловоза, от който ще потеглим. Пред таблото цял митинг, но информация няма. Става 10.05 ч. и хората започват да питат на гише Информация, защо няма обявен перон, но жената вдига рамене и заявява с липса на всякакво чувство:

–          Знам колкото вас – ще чакате.

Става 10.10, но ни вест, ни кост. Отивам аз и й казвам:

–         Госпожо, тук има възрасни хора с бастуни, майки с деца и хора с огромни раници. Как смятате, че ще стигнем до влака?

–         Нищо не знам господине, но ако искате – на първи перон е шефът на движението – питайте го него.

Пълен хаос и мрак – всички мърморят, никой нищо не прави, а напрежението расте. Отивам аз при шефа, а той кротко си чете вестник и нехае за допусната грешка.

–         Извинете, влакът за Червен бряг тръгва в 10.20, остават 5 минути, а няма и помен за перона, от който ще потегли.

Взима той бавно и важно дистанционното, щрака на една плазма и вика:

–         Аха, верно че нема.

Тъкмо ми идеше да влезна и да го гушостисна, когато по уредбата беше обявена дългоочакваната информация. И като юрна стадото, едно търчане, едно блъскане, едни писъци, врясъци и крясъци – ум да ти зайде. За мое учудване всички се качиха, но вече изнервени до безумие, а влака потегли само с 2 минути закъснение (предпоследният път имаше инфо, но закъсняхме 55 минути). Както можете да се сетите, това беше основна тема за разговор в целия влак, през цялото пътуване.

Минава кондуктурката и един пенсиониран служител на железницат я пита:

–         Душа, що си целата потна? А тя му отговаря задъхано:

–         Мани, тия нашите идиоти ни казаха коловоза в последните минути и едва се качихме на композицията – голям майтап, а.

Да, наистина голям майтап. Започнахме ние да си коментираме, че може би това е таен план за опростачването и дебилизирането на обществото, но в душата ми остават тайни съмнения относно тази версия – сам не искам да повярвам на нещата, които говорим. Не ми беше нужно много време, за да се убедя, че всъщност има някаква невидима сила, която иска да ни държи постоянно нервни. Връщаме се ние заредени с впечатления, бира и свинско, усмивките ни цъфтят по лицата и хоп – на същата Централна гара, в неделя вечер, когато всички се прибират от почивка, единият ескалатор за изкачване от подлеза не работи. Бре блъскане, бре настъпване, бре нервен край на почивните дни – наистина голям майтап. Гледа милата ми Пипилотка и вика с тъга:

–         Ето това е, затова хората все по-често избират Терминал 2, отколкото Перон 6.

Дааа, направо невероятно, но подплатено с истински, голи и злобни факти, които не могат да се тълкуват многозначно – жалко, а ни е хубава планината[1].

П.С.: Този текст се посвещава на хората, пикали в железничарската тоалетна на Гара Лакатник.


[1] Когато сваля снимките, ще ги пусна 🙂

Advertisements