ЧАСТ 2; към ЧАСТ 1

ЛЮБОВТТА Е ОМРАЗА

Свещта догаряше и застаряващия сколар започна внимателно да попива редовете. После нави старателно със слабите си кокалести пръсти пергамента, ловко го ската в широките си ръкави и се сви в тясната си продънена койка. В шемета от мисли – реални и нереални той се унесе и засънува, засънува как пише:

ака както огънят обича гората, но поглъща дърветата и ги изпепелява с огнените си езици така и патриарсите наши, епископи и попове ненавиждат еретиците, но с охота ги разпитват за ученията им, за да ги отрекат. Но не само високите страсти на омразата са тук за упоменаване, защото нямо по омразно нещо за селския поп от опушената сланина, за царския бирник от кесията, подхвърлена под масата и за ученият, от стария ръкопис, изровен от прахта на забравата, за да опресни диренията му. Всичко що ний мразим, превръщаме го в хоросан и тегули за градежа на бъднините ни. И ако не вярвате, замислете се – от селската кошара, та до високите кули на двореца, омразата е тази, която ни движи напред и то не само всеки час денем, а и нощем в кошмарите ни, когато едно черно куче ни захапе, то знак е за подмолните мисли на съседа, който според съновника е възлюбил невестата, кесията или нивата ни и бленува да ни види в пепелта. И защо да чакаме на съдбата да свърши делата си, щом ни е дала знак, та да му поднесем най-пивкото вино, макар и отровено, за да получим без забавяне неговата невеста, кесия и нива. А ако жената се плоди, златиците се множат, а нивата дава тежка жътва, ще ги обичаме ли, макар и чужди и придобити с омраза? И от днес ли е само не само ближния, но и брат си да задушиш с прегръдка. В началото Аайн пожела имота на Кавел, защото трудеше се много брат му и умножаваха се благата в дома му. Но обикнал труда му Кавел уби Аайн в омразата си и продължи човешкия род.

Всичко е любов, а любовта е омраза, тоест омразата е навсякъде около нас. Не вярва те ли? Ще представим и изложим следните примери

За селяните

яма по-задружни съжители, от тези, които се намират в малките селски общини и паланки. Суровата природа – зимните снегове, пролетните бури, сухата земя лете, обилната жътва на есен, е превърнала простите обикновени отрудени селски хора в здрава десница, която с труд и постоянство се грижи за всеки. Няма по-сплотено село от това, гонещо вълк удавил овца, лисица, отмъкнала кокошка, глиган разровил картофена нива или бирник минал дважди годишно. Наблюдавайки всичко това ще рече човек, че наистина е по-добре да зареже мирската суета, да скове колиба и да бъде близо до земята, но измамно е за чуждото око това спокойствие. Всеки надникнал над и между високите селски дувари ще види, че любовта на селския човек може да бъде доста сурова, а понякога задушаваща, даже убийствена и то не само за другоселците, градските хора, владиците, боилите, бирниците и случайно попадналите пътешественици, а и за съселяните. Но как тук привидностите се разминават със същностите? Не е трудно за обяснение. Достатъчно е да вникнем в това как са възникнали малките планински селца около Велико Трънково. Появили се като родови задруги, скоро те се разрастват и връзките между хората стават прекалено протяжни, за да са носители на сантиментални чувства. При това положение, в условията на еднообразно ежедневие, хората в тези села попадат под влиянието на друг тип емоции и усещания. За настоящото съчинение е най-важно да споменем фамилната и семейната памет, която от любовта на едно коляно поражда най-страшните вражди и противоречия. Такъв е случаят със зидарите от Овчебоище, където наскоро царската стража трябваше да изсели половината село. Селото възникнало около кошарите на двама братя, които поделили склоновете на Хемската планина по река Бойница, та всеки да знае своето пасище. Задомили се те и двамата имали общо дузина мъжки наследници, а при техните внуци селото вече трябвало да слезе в ниското, защото оврагът на Бойнишката река отеснял. Направили игра и който не успял да вдигне разплодния овен, а това били по-малките и слаби внуци, трябвало да тръгнат те и в ниското да направят Долната махала. Историческите обстоятелства около разделянето създали много горчилка и лоши чувства, та и до днес хората от едната махала, наричат другите „тия”, по-рядко си ходят на гости, не се женят помежду си, а „тия” от склона носят заради влагата овчите си елеци с козината навътре, докато живеещите в ниското ги носят с козината навън. Разбира се Кондьо Пуйката известен още като Кондьо Козата, от Горната махала взел за жена Цака Гиздавата от Долната махал, която след брака станала по-известна като Цака Вретеното, защото предала своите и взела ерген от Горница .Той пък в ниското бил обиждан на коза, а неговите му викали Пуйка, защото от Долница ги въдили в дворовете си.Умножаването на Овчебоище създало и друг интересен местен обичай. Скоро пасбищата отеснели, а стадата започнали все по-често да се омешват, което довело до много свади. Чуди ли се стареите какво да правят, че много геги играели и шум се вдигал, кой къде да излезе на пролетна паша и решили. Направили борби, та най-силните левенти да пасат овцете и на другите, но грижи ли се човек за чуждото. Така станало, че няколко рода на Папазите, на Турлаците и на Вълчановите с времето останали единствените едри овцевъдци, а другите гледали по някоя друга глава добитък и давали я при тях на паша срещу заплащане. Докато това ставало Кантарджиевите, Хитрови и Ханджиевтие направили долу до пътя изкупен пункт и няколко дюкяна па захванали търговийка с вълна, а и на пътниците коне, винце и сланина продавали, но и на своите съселяни също не без плата пускали в хановете и не без плата им носили от престолнината други неща за бита. Така на пролетна паша и до ден днешен трите овчарски рода бая се припотват и подсинват, та се мразят и в червата, овчебойци пък ги мразят всеки път щом стане време да им дадат плата за пашата и същото чувстват когато пият в кръчмата и още повече се харчат катадневно в облага на търговските фамилии, които постоянно се гледат накриво, кой колко вино продал, кой как го кръстил, кой пекъл болна овца, като за последното и заради търговията с вълна се ненавиждат с богатите овчарски фамилии. Но не е само туй голямата беда. Петко Пляката, Гошо Мравката, Севдо Пелтека и децата им, па и внуците им, съвсем останали без поминък и ходили по Беломорието много години на зидария. Та след всяка година по-богати, та и по-приказливи за събитията извън селото ставали, та тях ги всички намразиха, дето и чужди моми си взеха. А когато покрай момите дойде преди години три и Янис, свата на Плякови, и купи къща, тогава любовта се превърна в омраза много бързо и задругата съвсем се разпадна, което помня добре, защото писар бях при царските стражари тогава. Янис, богат и хитър, докара мировълнести овце от юга, купи пасища в ниското, отвори хан, направи кантар за вълна и овес и започна да копае червена глина та да я пече на форма или без. Не се обаче замогна, защото още на първата година Папазите и Хитровите го биха с тояги на мегдана, пред много хора и жени и деца имаше там, та се поминал човекът след седмица-две. Плякови, Мравкови и някои от Пелтекови пък запали тържището на пътя и подгонили момите на Овчебойската река та им разхвърляли ризите и чергите па според протокола и една мома Станка от Вълчановите се удавила. Та дорде дойде стражата от Трънково цялото село беше изгоряло и много глави строшени имаше и много свещи се палиха после. Та бой голям ядоха овчебойци от стражата и няколко глави се търкулнаха после, та съвсем мразят столичани. Та взе решение нашият милостив Господар и Вседържател та изсели зидарските родове в нова местност, богата на глина и камък и го кръстиха селото  Глинопляк. И се намира то между Овчебоище, където все намират някой окъснял на пътя или на браздата с разпрани черва и от едните, и от другите, Чурилово и Зли дол, като всичките си не ходят на гости, че лошо става и в града гледат да не ходят, но и от там гости не искат. Туй за селската любов ще кажа и ако бъркам, поправете ме, но на мен повече на омраза чиста ми прилича.


Advertisements