Нежелан, но канен гост.

Кадафи това, Кадафи онова. Толкова глупости се изписаха и изговориха. Първо се изказаха европейските и световните политици. Лицемерно – повечето държави от Средиземноморието, а и от други точки на планетата, много бързо забравиха как 30 години се възползват икономически от настроенията на  „лудия полковник”. После се изказаха адептите на демокрацията в „гражданското общество”. Формулата е ясна – „по-малко диктатори, повече демокрация”, но те забравиха Ирак и операция „Иракска свобода”. Сега там има по-малко диктатори и никаква демокрация, а различните правозащитни и хуманитарни организации спорят за жертвите сред цивилното население, които само за периода 2003-2006 г. варират между 655 000 и 800 000 душ[1]. Отново прибързано се говори за демократизация на общества, които са доказали, че не са пригодни за прилагането на подобна политическа система или по-скоро са сериозно травмирани от историческото си минало и все още не са готови за такава форма на управление. Повечето анализи, пуснати в медийното пространство, или са лишени от каквато и да е историческа и политологична задълбоченост, или отразяват завоалирани корпоративни интереси. След разпадането на двуполюсния политически модел, Западната цивилизация започна хронично да страда от дефицит[2] на легитимност. Колко удобно – една нова кризисна ситуация в Северна Африка, която изисква мобилизирането на всички коментатори, анализатори и либерални дърдорковци, е добре дошла, за да покажем на синдикалистите, еколозите и всички инакомислещи хора, че политическата ни система е без алтернатива. Отново се насажда страх от ислямски фундаментализъм, икономическа нестабилност в региона, недостиг на жизненоважни ресурси. Появи се и заплахата от нечувана емигрантска вълна в условието на общоевропейска стагнация. Освен това, пак си направихме медийното шоу, което се превърна в задължително зрелище на фона на поскъпващия хляб. Някои прокараха и евакуационен PR, за сметка на живи хора, в стил бонбонен супермен.

На фона на почти пълната медийна дезинформация се тръби за наемници, авиационни удари по митинги, нападения над важни инфраструктурни обекти. В цялата лавина от „новини” се забрави „дребната подробност”, че Либия има много малко опит като независима държава, че този малък опит е съпътстван от тежко колониално минало и логично – от почти незабавна диктатура върху родово-племенна основа. Историческото минало на много държави показва, че следващият, за съжаление неизбежен, етап от развитието е дълга гражданска война. Но това е неизбежно и всички трябва да проумеят, че не в демокрацията е решението на проблема, а във волята и желанията на хората, които обитават тази територия. Личното ми мнение е, че след подобни конфликти  може да възникне политическа и социална система, която да не копира грешките на двуличната демокрация[3] и да изведе в действие една по-съвършена форма на гражданско самоуправление. Последното може да стане само ако външната намеса е минимална. Страните от региона са богати  и само времето ще покаже дали слънцето ще изгрее отново по улиците на либийските градове.


[1] Когато ти се разминава статаистиката за 145 000 души, тогава положението е наистина засрано

[2] Въпреки, че прзидентът на републиката гОРГИ пЪРВАНОВ има авторските права върху тази дума, си позволих да я използвам еднократно в материала, без негово разрешение.

[3] Прокламират се ценности, които не отговарят на реалните индивидуални, обществени и държавнически действия

Advertisements