февруари 2011


Нежелан, но канен гост.

Кадафи това, Кадафи онова. Толкова глупости се изписаха и изговориха. Първо се изказаха европейските и световните политици. Лицемерно – повечето държави от Средиземноморието, а и от други точки на планетата, много бързо забравиха как 30 години се възползват икономически от настроенията на  „лудия полковник”. После се изказаха адептите на демокрацията в „гражданското общество”. Формулата е ясна – „по-малко диктатори, повече демокрация”, но те забравиха Ирак и операция „Иракска свобода”. Сега там има по-малко диктатори и никаква демокрация, а различните правозащитни и хуманитарни организации спорят за жертвите сред цивилното население, които само за периода 2003-2006 г. варират между 655 000 и 800 000 душ[1]. Отново прибързано се говори за демократизация на общества, които са доказали, че не са пригодни за прилагането на подобна политическа система или по-скоро са сериозно травмирани от историческото си минало и все още не са готови за такава форма на управление. Повечето анализи, пуснати в медийното пространство, или са лишени от каквато и да е историческа и политологична задълбоченост, или отразяват завоалирани корпоративни интереси. След разпадането на двуполюсния политически модел, Западната цивилизация започна хронично да страда от дефицит[2] на легитимност. Колко удобно – една нова кризисна ситуация в Северна Африка, която изисква мобилизирането на всички коментатори, анализатори и либерални дърдорковци, е добре дошла, за да покажем на синдикалистите, еколозите и всички инакомислещи хора, че политическата ни система е без алтернатива. Отново се насажда страх от ислямски фундаментализъм, икономическа нестабилност в региона, недостиг на жизненоважни ресурси. Появи се и заплахата от нечувана емигрантска вълна в условието на общоевропейска стагнация. Освен това, пак си направихме медийното шоу, което се превърна в задължително зрелище на фона на поскъпващия хляб. Някои прокараха и евакуационен PR, за сметка на живи хора, в стил бонбонен супермен.

На фона на почти пълната медийна дезинформация се тръби за наемници, авиационни удари по митинги, нападения над важни инфраструктурни обекти. В цялата лавина от „новини” се забрави „дребната подробност”, че Либия има много малко опит като независима държава, че този малък опит е съпътстван от тежко колониално минало и логично – от почти незабавна диктатура върху родово-племенна основа. Историческото минало на много държави показва, че следващият, за съжаление неизбежен, етап от развитието е дълга гражданска война. Но това е неизбежно и всички трябва да проумеят, че не в демокрацията е решението на проблема, а във волята и желанията на хората, които обитават тази територия. Личното ми мнение е, че след подобни конфликти  може да възникне политическа и социална система, която да не копира грешките на двуличната демокрация[3] и да изведе в действие една по-съвършена форма на гражданско самоуправление. Последното може да стане само ако външната намеса е минимална. Страните от региона са богати  и само времето ще покаже дали слънцето ще изгрее отново по улиците на либийските градове.


[1] Когато ти се разминава статаистиката за 145 000 души, тогава положението е наистина засрано

[2] Въпреки, че прзидентът на републиката гОРГИ пЪРВАНОВ има авторските права върху тази дума, си позволих да я използвам еднократно в материала, без негово разрешение.

[3] Прокламират се ценности, които не отговарят на реалните индивидуални, обществени и държавнически действия

Advertisements

Открийте десетте разлики.

„Нападението над редакцията на вестник „Галерия“ е политически акт“, заяви след експлозията главният редактор на изданието Кристина Патрашкова. Ако е така, нека обясни обстоятелстватa около възникването и работата на вестника. Сериозно се съмнявам  в „независимостта“ му. Градските легенди са много, но все пак, правейки такива бомбастични изявления, Патрашкова трябва да отговори на два доста важни въпроса:

Откъде дойде първоначалната инвестиция?

Кой й плаща заплатата?

Официалната версия, че вестникът има седмични продажби от 80 000 екземпляра и се самоиздържа, е несериозно за всеки, който е запознат с пазара на реклама и печатни медии у нас.

Паралелите с „Милениум“ са крайно неудачни. Защо? Защото медиите трябва да изпълняват очистителна за обществото роля, какъвто е случаят в известната трилогия. За наше съжаление вестник „Галерия“ храни българското обществено мнение с кисело зеле и застоял боб от консерва, което предизвиква единствено неудържими газове в стомаха на социалния организъм. Кой въобще вярва, че „нападките“  към определени политици имат за цел да подобрят нещата у нас, а не са поредната клиентелистка поръчка. Лошото е, че и бомбаджиите също изпълняват клиентелистки поръчки, а резултатът е очевиден – взрив в центъра на София. Стефан Танев направо може да ни завиди от гроба си.

Жалко, че заради подобни личности, като Огнян Стефанов, К. Патрашкова, Я. Дачков, Б. Цанков, в чужбина се създава впечатление, че у нас има натиск над свободомислещата журналистика. Иди и обяснявай, че става дума не за свободомислеща, а за свободоблудстваща журналистика – язък. Пръц!

Моля, не правете това вкъщи – той е бил професионалист

Знам, че заглавието звучи като продължение на приказката за Коста Людоед, но не е. Някои истински истории звучат даже по-нереално и страшно от литературните фикции. Такъв е случаят с рецептата за приготвяне на човек на доктор Philippus Aureolus Theophrastus Bombastus von Hohenheim (1493-1541), по-известен като Парацелз. Той се е пробвал да модернизира схоластичната наука, но с много интересни методи.

Доктор Парацелз

Ето един от неговите най-важни експерименти – приготвянето на Homunculus (малък човек):

„Вземи от известната човешка течност[1] и първо я остави да гние в запечатана тиква. После премести течността за четиридесет дни в конски търбух, докато нещо започне да живее вътре, което може да се забележи и с просто око. Това, което се е получило, е първоначалният материал и не прилича на човек, а е прозрачно и все още безтелесно. Но ако след това ежедневно, тайно[2], внимателно, с благоразумие го храниш в продължение на 40 седмици  с човешка кръв, aко успееш да запазиш температурата в конския търбух постоянна и равномерна, то след този срок ще излезе оттам същинско живо дете, което много прилича на родените от майка деца, но е по-дребно”.

Хомонкулус

Важно е да се отбележи, че Парацелз е бил последовател на Роджър Бейкън, което означава, че основните му научни методи са били наблюдението и експериментът. Тоест, той би трябвало да е успял да приготви Homunculus. Разбира се, това е сложно за проверка и е едно сериозно предизвикателство за идиотите от Разбивачи на митове, все пак имаме тикви, кувьози и плазма. Парацелз има огромно творчество. Той е откривател на силикозата, провеждал е чумни ваксинации и се е занимавал с естествени науки. Интересно е, че биографията му се свърза със създаването на първите тайни общества в Европа. Осигурил си закрилата на църквата, ученият обаче залита по мистиката, астрологията и алхимията и на 47-годишна възраст е убит от свой колега – знаеш ли, може да са открили нещо, което не са успели да поделят 🙂


[1] Тук се спори дали става въпрос за урина или за кръв

[2] Очевидно е, че тайната тук е задължителен елемент, защото в периода на Късното средновековие европейците не са можели да източват и съхраняват кръв, което значи, че за 40 дена се е събирал материал за един добър сюжет за художествено произведени за мистично изчезнали хора, или за психопат убиец. Всъщност, ако се вгледате внимателно в портрета на доктор Парацелз, можете да откриете доста сходни черти с Ханибал Лектор.