ЧАСТ 2, към ЧАСТ 1

„Куцият пес“ е типична кръчма – пристанище за жадни миньори и летци, които пият повече, отколкото могат, говорят повече, отколкото мислят и постоянно са готови да се спречкат с някой. Кръчмата се намираше в огромен едноетажен хамбар от гофретирана ламарина. В средата на тъмното помещение имаше кръгъл тезгях, чиито лампи бяха и единствения източник на светлина. По външните стени на помещението бяха залепени мрачни сапарета. Запътих се към бара и още преди да се настаня на високото столче вдигнах ръка за поздрав.

–       Здравей Плака, дай ми една бира – седнах и метнах почти празната си карта. Барманът я пое и с усмивка каза.

–       Ще я режем ли скоро, тя твоята май е бездънна.

Не му отговорих, защото не ми беше смешно, а и джилиданския хумор, който се отнасяше основно до пари, кредити, заеми и лихви, никак не ми беше смешен, особено в моето положение. Техните усмивки също не бяха особено привлекателни, така че забих поглед в ръба на барплота и започнах бавно да пия.

В Джелалабайла не съжителстват много раси. Срещаха се всякакви видове, но местните, които бяха влечуги и обичаха жегата, и хората свободници доминираха. Джилитата нямаха собствена държава след войната. Всяка планета и по-голям град си имаше Паш, който работи с корпорацията и най-често е поставено лице. Като цяло те са добри стопани и администратори и се интересуваха единствено от парите, без да ги свързват с някакъв комфорт или социално положение – те просто си бяха родени търговци. Не са конфликтни, но с тях и не можеш да се скараш. Огромната слузеста маса от близо 300 килограма не е много удобен съперник. Трябва да си глупав, за да посегнеш на подобно същество, въоръжено с двуметров вендузест език. Проблемите ги създаваха хората и другите видове, пристигнали, за да обслужват огромната машина на „Планминкорп“. Двуногите обичаха мелето и постоянно го доказваха. Хората създаваха големи проблеми, а от време на време в схватките се намесваха и Узрули, които работиха главно в охраната на компанията. Всъщност те се различаваха единствено по карантията – на външен вид и манталитет си бяха почти едно към едно с хората. Можеха да бъдат разпознати единствено по дрехите и обилните накити.

Огледах другите на бара – беше почти празен. Поръчах си още една бира и започнах да прехвърлям „няколкото“ силно казано възможности. „Ако успея да поправя всичко до три дни, ще изпълня няколко курса, за да си покрия разходите и дълговете. В превоза на рудата няма далавера и работата натоварваше двигателите, но трябваше да си платя за престоя и ремонта. Касиера е прав, че много трудно ще навия някой да ми даде части, но винаги имаше някакъв изход. Кърпя, правя два-три курса, моля се да не гръмнем в орбита, предплащам, монтирам, правя още десетина курса и след месец ще мога да се махна от тази дупка. Къде ще отида, още не знам, все пак наистина ме търсиха доста хора. Или … Мога веднага да седна от другата страна на бара, където се намират местата на „Планминкорп“. Сядаш, поръчваш и пристига агента. Той също си поръчва, питате няколко неща и после, ако ти предложи да почерпи по едно, вади договора и подписвате, ако ли не, си плащаш ти – готина система. Коропорацията обаче винаги набираше опитни пилоти. Те й бяха необходим заради честите инциденти, които я оставяха без работна ръка и мераклии да се пробват. Заплатите не са добри, работното време е много, а отношението – то просто не съществува. Но няма какво да му мисля – дали „за“ или „във“  корпорацията – изходът ми от Джелалабайла минаваше през канцелариите на „Планминкорп“. Точно в момента, в който се надигнах на лакти, за да поема към другата час на бара Плак ми подвикна.

–       Хей, стой тъкмо ти сипвах едно – черпят те.

Огледах се, нервно си изтрих ръцете в панталона и погледнах бармана

–      Не те чух!

–      Черпят те бе – бири.

–      Е сега пък не те разбрах.

–      Ела и пий, един господин от онзи ъгъл те черпи една. Каза да не се въртиш и като я пресушиш да си вземеш още една и да отидеш при него, за да говорите по бизнес.

Очевидно съм го изгледал много странно, защото Плака бръкна в горния си джоб показа ми карта със златна лента и каза.

–       Повярвай ми, този път май ти провървя.

Започнах трескаво да мисля, каква ли може да е работата – далавера или капан. Едновременно с това се пробвах да не се въртя и да пия бавно, за да не правя впечатление. Барманът се държеше все едно нищо не се е случило и след малко започна да налива втората халба. Взех я и поех към вътрешния ляв ъгъл…

към част  3

Advertisements