октомври 2010


Мдааа, подозирал съм винаги някои положения, свързани с недъзите на родния професионализъм. Може ли да крачиш бодро напред, докато съмненията дращят по подсъзнанието ти и се показват като конфузии на повърхността на мисълта ти. Можеш! Можеш, защото вярваш, изградил си принципи, следваш ги или поне се опитваш. Стремиш се да ставаш по-добър, да бъдеш полезен. Докато един прекрасен ден реалността се изправя пред теб като сива бетонна стена, а ти се пробваш, като винена мушица, да събереш сили и да преминеш през нея. Ще се получи ли? Нямам отговор на този въпрос, чувствам се изгубен и унизен.

Някой беше казал: „Отваряш сутришния вестник и прочиташ „Банда брутални Факти убиха снощи красиватаТеория“. Винаги става така и точно в тези моменти ми се иска да съм чел по-малко:(

За да не се превърна в мрънкало, реших да търся красивите неща около нас.  Така, например, открих каква е положителната страна на наклонена улица, чиито тротоар е с надупчена настилка и отлепени плочки. Каква? Амиии, като буташ бебешката количка нагоре и ти се наложи да направиш нещо с двете си ръце – хоп и готово. Дори не e нужно да натискаш спирачката, а детето е в пълна безопасност 🙂

Част 1 „Краят на началото“

Камионът спря и пред нашия вход, не изгасиха двигателя – ясно нямам много време, за да довърша историята си. Доцент Пандалиев внимателно напъха огнеупорната торба, закачи я на куката в комина и в момента, в който поставяше капака, металната врата на апартамента му изхвръкна от пантите си. Герберите нахълтаха и за секунди се разпръснаха по стаите на жилището. Бившите служители на родното МВР знаеха как да пипат. Звездите на кепетата им бляскаха в утринния полумрак като забравени въглени, подминати от небрежен пожарникар. Сивите униформи се сливаха с фона на безличните стени, придавайки зловеща гротескност на движещите се в тях тела. Голобрадо момче влетя в кухнята на доцент Пандалиев и с един удар на приклада, право между очите, го повали на земята.

 

–          Ше дращиш, а хайде да те видим кво ще кажеш са, интелектуална гнидо.

Доцентът не го чуваше, той се свести едва в ремаркето на камиона, който друсаше няколко несретници като него по неравен черен път. Пробва се да опипа челото си, но ръцете му бяха свързани с белезниците на краката му. „Значи аз съм най-опасният престъпник на България – човекът, който може да мисли и пише”. Той се изправи рязко и с един прегърбен  скок, като сакато животно, се прехвърли през перилото на ремаркето. Не успя да постави ръцете си напред, бяха вързани, а не и не искаше – той, човекът, беше загубил всичко човешко – честа, семейството и имота си. Оставаше му само голото съществувание, на което край сложи ръбестия крайпътен камък. Повече никой не видя доцент Пандалиев, камионът дори не спря. Никой не видя и останалите журналисти и учени, които изчезнаха в таз хладна есенна утрин.

Очаквайте продължение…

Или Георги и пеперудите


Вдигна се много шум около случая  в Перник вчера, шум се вдигна. В цялата суматоха отново доказахме, че ние сме страната на крайните квалификации. Иска ми се обаче да установим, кой влиза в категорията тъп:

Президентът и неговата охрана са супер, сууупер тъпи – това е ясно! Плюят, газят, стрелят и говорят глупости.

Полицията и то не само в Перник, е много, мноооого тъпа – тя като правило прави проверки на тунейджърите за „НАРКОТИЦИ“ и чопли семки по мачовете. Дилърите и футболните хулигани, разбира се, никой не ги закача, защото са „наши хора“.

Супер Бианка е супер, сууупер тъпа лигла, а най-лошото в случая е, че журналистическата колегия „скача“ за „свой човек“. Истината обаче е, че Бианка е театрална блондинка, облечена като бонбонен супермен,  който едва ли знае как се задава въпрос на държавен глава. Доказва го и записът! Ако беше продължила да раздава коли и телевизори от малкия екран, никой нямаше да  я арестува. Нямаше да пострада и изтънелият имидж на родната журналистика.

Ние също сме суупер тъпи, защото мнението на телевизионните шоумени за нас, през последните 10 години, деградира до това, което ни се предлага. И се бият Иван и Андрей, че атакуват Първанов, а вятърната мелница продължава да върти крилете си, задвижвани от вятъра на промените …

Журналистическо ако!!!

Акитата на нашенската журналистика продължават да зацапват пейзажа на родната реалност. В последно време, във връзка с незаконните вили, ежедневно слушам: „нашето журналистическо разследване показа, че…“, „проверка на екипа ни доказва, че…“ и тям подобни. Е господа журналисти, ще ви разкажа една приказка.
Една тъмна есенна нощ в гората завалял дъжд. Валял, валял та оросил хубаво цялата гора. Тогава между листата започнали да се подават малки бели гъбки.  И раснали, раснали и за една нощ пораснали с бели дувари, с лъскави покриви и хеликоптерни площадки. После …“

После ми изникнаха три въпроса към родните медии:
1. Къде бяха журналистическите ви разследвания през последните 15 години?
2. Защо чакахте държавата и НАП да дадат зелена светлина срещу имотите, за да им се нахвърлите като хиени?
3. Ще запазите ли обществения интерес, когато се установи, че престъпленията трябва да бъдат узаконени, защото са в необратими размери?

Може да не ми отговаряте, на всички ни е ясно колко сте чувствителни, но все пак ще е добре да спрете да засирате информационния пейзаж.

Проба по публикацията на Ламот за търсенето на популярност.

*провери в речника 🙂

Камба така и не разбра, защо никой не го харесваше на космодрома. Това, че беше джилиаданец и пускаше слуз едва ли беше единствената причина. Много хора от неговата раса си имаха специални обособени места в заведенията на Палада 31 Р и бяха винаги добре дошли. Той често слушаше със завист „Здрасти Моркада, как си днес.“ или „Привет Патлач, от работа ли?“ и не можеше да разбере, защо в най-общия случай винаги му казваха „извинявай, но бързам“ или „съжалявам, но няма места“.

Палада 31 Р беше миньорска колония – клас 3 С или казано по човешки – от този тип колонии, в които всички идваха доброволно, но никой не можеше да си тръгне по собствено желание. Добивът на червен живак и иридий  в дълбоките мрачни катакомби ти докарваше такъв доход, че в най-общия случай, при изтичането на договора „освободеният“ от длъжност миньор имаше пари за руло тоалетна хартия.

Преди да подпише нов, по-неизгоден и по-дългосрочен контракт, той се моташе по космодрома в надеждата да измами десетките охранители или да склони някои от собствениците на транспортер, за да отлети от планетата.

Така че и тук Камба не се вместваше никъде. В колонията имаше пияници, наркомани, садисти, рецидивисти, луди и какви ли още не субекти. Въпреки това, той не можеше да се отърве от неприятното чувство, че е къде-къде по-нежелана компания от тях.

„А може би това е проблемът“ – помисли си той -“просто съм прекалено умен за другите“.

Потънал в мрачни размисли Камба неусетно стигна до кантората си. Табелката отново беше килната на една страна. Той я бутна с една от вендузите си и я окачи на куката. В малкия мрачен кабинет го чакаха стотици папки, стотици имена – единствените му приятели. Джилиаданецът бутна с гръб вратата и се запъти към бюрото си. Във витрините на отсрещния бар съвсем ясно се отразяваше яркия рекламен надпис – „Лихвар“.

Следваща страница »