септември 2010


Имало едно време едно съдилище

Имало едно време в едно далечно царство, в едно старо господарство, едно съдилище. То се намирало на малкия градски площад, срещу циркаджийския фургон на Бай Добре фокусника. Не било нито голямо, нито внушително – покривът му капел, защото по керемидите му се разхождали множество хитри котараци с дълги мустаци и пуфкави опашки, а над триъгълния фронтон самотно си стърчала млада брезичка, която напук на околната сивота на схлупеното и мръсно Велико Трънково всяка година разлиствала малките си листа.

Така видя неголемия престолен град граф Поен де Дундьо, който чакаше по долни гащи на стълбището на съдилището, за да разгледат делото му. Горкият, беше тръгнал да събира материали за своята „Велика хроника на достопочтените събития и славните места надолу по Вълшебната река”. Засега беше стигнал до село Зли дол в Хемския балкан, където пустото любопитство към местните обичаи и моми го доведе до просешка тояга. „Нищо, поне не оскверниха труда ми” – повтори си той още веднъж утешително, докато стискаше голям оръпан кодекс. Опита се да си припомни пак лицата на коларите, които го обраха – „Големи рунтави калпаци, големи рунтави мустаци иии…” мисълта му рязко секна, защото нагоре по улица Занаятчийска, откъм чаршията, се зададе шумна шарена процесия. Отпред тичаха в кръг хлапета, които шумно крещяха и от време на време се сблъскваха. След тях с камшик в ръка с тежка стъпка вървеше един волнонаемен стражар, който с пълно гърло крещеше „Дайте път на Затворника, дайте път на Затворника…”, а понякога, когато тълпата пред него се сгъстеше, той заплашително замахваше с ръка и всички му отваряха път. След него се движеше богато украсен, покрит с балдахини паланкин. Вътре седеше възпълен мъж облечен в червена коприна с безброй пръстени по ръцете. Той хапваше с едната си ръка едро кехлибарено грозде, а с другата мяташе лениво дребни монети и лакомства на дечурлигата. Едрите мъжаги, които държаха паланкина, го понесоха право към стълбите на съдилището и докато граф Дундьо зяпаше с отворена уста, процесията нахълта вътре.

– Ама какво става, защо ни прередиха. Да не би това да е някой от висшите магистрати, велможа или някой принц?

– Велможа, неее – изсмя се адвокат Мърльовски и изгруха чеснов дъх през розовата си зурла. – Това е Затворникът и за наше съжаление ще трябва да го изчакаме, а ако е рекъл Бог и ни е на късмет, ще поеме и твоя случай и всичко ще наред.

–  Затворник!? – изуми се граф Дундьо, който без надуваемите си панталони, копринената си яка и големия си пантагрюелски медальон съвсем беше загубил благородническото си високомерие и по-скоро питаше плахо и неуверено.  – Но как може един затворник да предрежда граф, било той и от чужда и далечна страна, която обаче е толкова могъща, че…

–  Чакай, чакай – прекъсна го Мърльовски, който отчаяно се пробваше да придърпа робата си напред, но заради огромното му шкембе тя едвам покриваше и коленете. – Това не е един затворник, а Затворникът. Той е един от най-влиятелните хора в Бълхария…

–   Нооо… – продължаваше да настоява Дундьо.

–  Прояви търпение и ще ти разкажа – прекъсна го пак дебелият адвокат. – И без това, като гледам, днес май няма да минем.

Граф Поен де Дундьо съвсем загуби волята си, беше готов да заплаче с глас и да зарони крокодилски сълзи, но запази самообладание и се заслуша в разказа на адвоката.

–  Някога, много отдавна, когато Затворникът бил още хлапе, всички му викали Митьо. Той бил сираче, нямал си никой, а си изкарвал прехраната като събирал мръсотиите по чаршията и ги карал на бунището. Давали му храна и вода, а нощем спял под някой навес в талигата с която работел. Една студена зимна нощ, точно на Коледа, той запалил фенерите, свършил, каквото му казали майсторите, но когато се върнал обратно, тежките капаци на дюкяните вече били залостени и всички си били на топло пред семейните огнища. Никой не му оставил нито троха и той, отчаян от глад, откраднал няколко коледарски геврека от една коледарска тояжка. Коледарите го видели, погнали го и както били развеселени от винцето, когато го хванали, хвърлили му як пердах и го дали на стражарите та го заключили в тъмницата. Три дни всички яли, пили и се веселили, а на четвъртия ден призори разбрали, че някой е влезнал в работилницата на Пандо Калмука и е дигнал три коша вълна, ножици и 5 оки плат. На Цака Вдовицата и задигнали голямото буре, дето побирало 150 оки вино. И тъй като царският магистър имал зверски махмурлук, не се церемонил много, много и хвърлил всичко във вина на Митьо.

– Но как може едно дете да открадне наведнъж толкова много неща – изумил се графър-пътешественик.

– Оооо, това няма значение, а и ти не си чул още всичко. Докато се гледало това дело, местния съдия се сетил, че му липсват 8 жълтици, а не можел да признае на жена си, че е водил у тях една от циркаджийските хубавици, княз Балтава пък се сетил за царския елен, който убил въпреки царската забрана, та му го преписал. Тъй, докато делото за геврека се точело, Митьо получил 763 различни обвинения, като най-дребното било за гащите на баба Кина Цаковата, дето фанали крака от простора, а на-голямото за липсата на 300 златици 600 сребрици, изчезнали от царската хазна. За всичко това той бил признат за виновен, но понеже по нашите закони не могат да се правят козни на сираци – суеверие старо – дадоха му 365 години, без право на замяна.

Графър гледаше в недоумение и съвсем забрави, че е само по долни гащи на най-оживения площад в престолен град.

– Един ден – продължи адвоката – жупан Цвятко дошъл при него и му рекъл тъй „Виж, тъй и тъй си тук – излизане за теб няма, но ако ми помогнеш, ще ти даваме по-често храна, а може и веднъж-дваж месечно винце и месце да получаваш. И споделил му жупана, че пак са обрали пощенската кола при Кривото дере, а вече две лета той не може да хване проклетниците и ако той се съгласи да признае, ще карат пощата с охрана и всички ще си мислят, че проблемът е решен – така че и той ще е сит и жупана ще спи спокойно. Момчето го заплюло, ама, след като го понабили и подържали гладно, склонило. По-сетне след години почнаха да го пускат по ден-два навън, но всички страняха от него –  та нали дотогава беше пребил, ограбил, насилил и измамил стотици хора. Тъй се случи, че ей го на – сега е един от най-заможните хора в царството. И собствен трикатен зандан му построиха и слуги, и пари има – голям човек.

Графът гледаше своя събеседник право в устата.

–  Не се учудвай. Напоследък престъпността нарасна, царството няма пари за стражари и много престъпления остават неразкрити, но царят и магистрите не могат да признаят безсилието си, пращат жупан Цвятко да ги дири и той, наистина, по цели дни и нощи фърчи, но ако не сполучи или се забави – е то е ясно Митьо е рецидивист и го съдят по бързата процедура, но ако се запъне и съвсем няма доказателства, получава това онова в замяна и …

На врата се появи пристава и замаха енергично с ръка…- Хайде бе специална покана ли чакат, ще изтървете листа с обвинението, блейки.

Адвокат Мърльовски хвана графа за ръка и се затича с учудваща скорост за теглото си. Двамата влезнаха в главната зала точно в подходящия момент. Съдията попита тежко и важно – Има ли други обвинение, адвокат Мърльовски се завтече и му подшушна нещо в ухото. Съдията погледна към Затворника и изтрещя.

– Това е голям срам за царството ни! Митьо признаваш ли, че в нощта на мрънмръмн в местността около Зли дол си срещнал и обрал благородния пантагрюелски граф, Поен де Дундьо и си му задигнал цялото имущество.

– Да Ваша светлост – отговори ясно Митьо. – Но после и мен ме обраха та ми задигнаха всичко, а после ще уточним подробностите

–   Съдията удари с чука и отсече. Осъжда се Митьо на 3 години ефективно за грабежа над мрънмръмн. На граф Дундьо се дава скромна сума пари и магаренце, та да може да се прибере в родината си откъдето трябва да изпрати 98 жълтици за съдебните разноски по делото. СЪДЪТ СЕ ОТТЕГЛЯ!

В една ранна зимна сутрин през портите на Велико Трънково излезе тъмен силует на човек яхнал магаре. Облечената със зеблян чувал фигура стискаше до посиняване в пръстите си огромна книга. Обраха го отново още пред да е напуснал сенките на крепостните стени – адвокат Мърльовски се съмняваше в добрата му воля и затова прати две момчета да задържат магаренцето – така де – безплатен труд няма. Когато след много премеждия и месеци граф Поен де Дундьо стигна у дома той едва намери сили, да се представи на стражарите, които се пробваха да отпъдят „мръсния скитник” от замъка. Изпосталял и изранен до неузнаваемост графът предаде бого дух, а след като го благослови, епископът успя да изтръгне голямата книга и да погледне вътре. Повечето страници все още бяха празни, а на последната се мъдреше голям надпис” Глава 13 „Правосъдие по бълхарски”

Най-тъжните гледки, но и най-веселите случки, в този град неизменно са свързани с градския транспорт – източник на изконната мъдрост на народа ни. Возя се аз в автобус 213 и докато минавах покрай бившето кино „Изток“, което е превърнато в строителна площадка, възрастната дама до мен ми каза:

„Всичко, което построихме през живота си, отиде на кино, а сега и киното си замина“


Себастиан Брант – набожен, но разумен

Много нещо се изписа по въпроса, но аз винаги действам като албански реотан. Няма да давам личното си мнение – едва ли ще се забележи сред лавината от „за“ и „против“.  Така или иначе, исках да кажа, че в Западна Еропа този проблем е обсъден, а по-късно разрещен преди около 500 г. Ето какво пише по темата през 1494 г. Себастиан Брант в прочутата си поетична творба „Кораб на глупците“:

За попщината

На тоя кораб място има

поне за още двама-трима

глупаци, дето са готови

да се превърнат я в попове,

я в разни пастори, макар

добре да знае млад и стар,

че по-лениви хора няма

от проповедниците в храма …

След като обсъжда негативните черти от характера на църковния клир той дава и съвет:

Сега църковната сланина

е въжделена за мнозина,

ала в свещените огньове

изгарят лошите попове

и по-разумно би било –

наместо туй презряно зло! –

дружина учени глави

проповедта да обнови…*

Мисле, че всичко друго е без коментар, но се сещам как веднъж преди години в едно купе на БДЖ, един човек с брада и келимявака ми разказа доста интересни „бизнес“ подробности за църквата. Дано се осъзнаем…

*Превод: Любомир Илиев, изд. Хр. Г. Данов, 1988 г.

Библията или корана е по-добър?

Горенето на книги винаги е съпътствало съществуването им. Жалко, че се случва и в наши дни, но все пак има хора с различна гледна точка и добре, че е така 🙂


Понеже викторина без награда не може – ето я и нея. Това е една прекрасна история за истинските неща от живота. „Писател под наем“ – тъжен и вълнуващ разказ за един творец, който остава през целия си  живот в сянка. Моля, пишете коментари при гласуването, за да знам на кой да връча наградата.

П.П. Който не му се чете, получава бира по собствен вкус, но предпочитам да избере книгата, защото вече нямам място в библиотеката 🙂

– Мамо, мамо, какво е това животно?

– Това мамо е семкояд!

– Мравояд?

– Не мамо, семкояд. Мравоядът яде мравки, а това животно цъка семки.

Когато чета книги за отминалите времена, доста често се учудвам на това, колко малко са се променили повечето неща. Иначе, твърдата ни убеденост, че ние сме несравнимо по-умни от предшествениците си, и днес шества с гордо вдигната глава. Затова реших да създам рубриката СЛОВА ОТ МИНАЛОТО. Идеята е всеки да се опита да познае епохата, на която принадлежи дадената от мен фраза.

Днешната фраза е:

„Да се отрича безстопанственият темперамент на нашия бюрократизъм значи въобще да се отхвърля всепризнатото положение, че държавата е лош стопанин”.

Може да изказвате и вашите мнения и предположения в коментарите, а за най-убедения ще има награда – книга или бира 🙂 ако предпочита. Фразите ще се сменят всеки месец.

Следваща страница »