Преди време властите в Румъния лансираха идеята за задължителното медийно разпространение на 50% положителни новини. Инициативата беше заклеймена като антидемократична и цензорска по същността си, че какво – все пак да говориш за черва по улицата е по-актуално за рекламодателя и зрителя, отколкото да говориш за черва в дробсърмата и агнешката супа.

Сега властите във Венецуела забраняват на един от най-старите вестници в страната, „Ел Национал”, да публикува фотографии, съдържащи кръв, оръжия и други сцени на насилие. Разбира се, както редакцията, така и много журналисти в латиноамериканската страна са против забраната. Че как? Ще им вземат най-скорописното перо. Или както казваше един колега „Добре, че го утрепаха тоя, че да си напълня страницата”. Въпреки различните политически форми на управление в България, Румъния и Венецуела, хищническите инстинкти на журналята са поразително сходни. Важното е да има кръв! И понеже знам, от опита си в новинарските форуми, че много хора ще ме заклеймят като комунист, ще дам обяснение на този феномен с помощта на Самюел Хънтингтън – един от главните теоретици на западната либерална цивилизация. Според него, съвременните медии са отлично запознати с универсалността на човешкия интерес към насилието, героизма, богатството, мистериите, любовта и секса „както и способността на мотивираните от печалба компании (предимно американски) да експлоатират този интерес в своя полза”. Така се достига до всесилната днес максима „добрата новина – не е новина”. Насилието и агресията в отношенията между индивидите, индивидите и институциите, между самите институции, между държавите, между човека и природата, изпълват цялото медийно пространство. В това очевидно няма нищо лошо, защото според Хънтингтън, Западната цивилизация е водеща именно благодарение на способността си да упражнява по-ефективно организирано насилие с всички средства и на всяко едно ниво.

Това е и причината да избягвам триадата „медии-насилие-реклама” и да търся все повече информация в блоговете. Не знам дали обаче и те няма да започнат да страдат от друг синдром – прекомерната ирония на отчуждения от „цивилизования свят” индивидуалист.

Advertisements